Определение № 44 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2763/2021 г.

Производството по чл.288 ГПК е образувано по касационна жалба на Л. Г. И. срещу решение № V – 239 от 01.04.2021 г. по гр. дело № 2383/2020 г. на БОС /Бургаски окръжен съд/. Ответникът по касация – Регионална дирекция на горите, [населено място] е на становище, че жалбата е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/ намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касаторът И. е интерпретира мотивите на въззивния съд и е посочила, че спорен бил въпросът: „- дали наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ съответства на тежестта на нарушението съгласно изискванията на чл. 190, ал. 2 КТ във връзка с чл. 189, ал. 1 от КТ“; „ Следва ли преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ на тежестта на нарушениятада се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед липсата на настъпили или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение?“. Страната е развила своето разбиране по приложението на чл. 189, ал. 1 КТ в контекста на оплаквания за неправилност на решението на съда, като е акцентирала на твърдението си, че от нарушението не били настъпили вреди за работодателя, тъй като задължението било изпълнено в срок. В тази насока са развити общи оплаквания за неправилност на изводите на съда, изведени от защитната теза на касатора. В заключение е отбелязано, че съдът бил дал отговор на поставения въпрос в противоречие с изброени решения на ВКС. Жалбоподателката е заявила, че вторият материалноправен въпрос е: „При преценка на тежестта на нарушението следва ли съдът да анализира характера на извършваната дейност, доколкото тя не сочи за оказано от работодателя по-високо доверие?“. Касаторът И. накратко е направила оплакване, че дейността й не била свързана с оказано по-високо доверие от работодателя, след което са изброени решения на ВКС, от които са цитирани части от мотивите. С тези решения, състави на ВКС са преценявали тежестта на нарушението, с оглед характера на изпълняваната работа. Третият материалноправен въпрос според страната е: „Липсата на доказани вреди от поведението на ищеца, обосновава ли по-ниска тежест на нарушението?“. Посочено е, че с две свои решения ВКС, ІІІ г.о бил приел, че липсата на неблагоприятни последици от поведението на работника следвало да бъде отчетено. Четвъртият материалноправен въпрос, според касатора е: „Следва ли да се вземат предвид като утежняващи отговорността обстоятелства нарушения на трудовата дисциплина, които не са били санкционирани от работодателя?“. Касаторът И. е посочила решение на ВКС, с което според нея било прието, че при налагане на дисциплинарни наказания не се вземали предвид заличените наказания. Страната лаконично се е позовала на аргумент на по-силното основание, като е заявила, че на по- голямо основание не се вземали предвид нарушения, за които работникът не бил санкциониран. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да бъде формулиран ясно и конкретно от касатора, като бъде изведен от решаващите мотиви на съда, обусловили постановения правен резултат. С оглед така приетото със задължителна тълкувателна практика определение на общото основание се налага извод, че поставеният първи въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е общ и произтичащ от становище на страната, а не от решаващите изводи на въззивния съд, който не само подробно е мотивирал крайния си извод с обсъждане на доказаните обстоятелства по делото, но и противно на разбирането на касатора е направил съвкупна преценка на тези обстоятелства. В тази връзка ирелевантно спрямо решаващите изводи на състава е разбирането на страната, че понеже някой друг е изпълнил задължението й и по този начин е предотвратил евентуална вреда за работодателя, то това оневинява същата по отношение неизпълнението на възложената й трудова функция. Тук следва да се отбележи, че липсва обосноваване и на допълнително основание, тъй като общото изброяване на решения, без обосноваване на противоречие по дадени от въззивния съд разрешения, не води до извод за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В същия смисъл са и поставените в пунктове 2, 3 и 4 въпроси, които отново гравитират към поставения първи въпрос и различните изисквания по приложението на чл. 189, ал.1 КТ. И по отношение на тях следва да се има предвид гореизложеното, като оплакванията за неправилност на страната са ирелевантни към тази фаза на производството. В тази насока следва да се отбележи, че по отношение на втория въпрос, изведен от оплакването на касатора И., за това че понеже не й били възложени функции по управление и контрол, от поведението й не биха могли да настъпят неблагоприятни последици за работодателя, не са съобразени решаващите мотиви на състава, обосновал изрично съотносимостта, както на обстоятелствата, при които е извършено нарушението, така и поведението на работника, съобразно императивните изисквания на чл. 189, ал. 1 КТ. Това, че различни състави на ВКС, при различна фактическа обстановка и при различно доказване са извеждали като значима липсата на оказано от работодателя по – високо доверие, е неотносимо към разглеждания случай, в който ищцата не е изпълнила възложената й трудова функция и е показала неосъзнаване на неправилността на това си поведение. По отношение на третия въпрос следва да се отбележи, че той преповтаря части от първия като отново третира разбирането на страната, че липсата на оказани вреди била решаваща при преценка на наказанието. Четвъртият въпрос е необоснован и с оглед допълнителния критерий, тъй като противоречие в правен извод, не може да се извежда от страната, с оглед прилагане на правни техники, предполагащи тълкуване на правна норма и приложими към съвсем различни случаи. С оглед на тези съображения и при така въведеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение