Определение № 3862 от 07.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4773/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Б. П. З., приподписана от адвокат Я. К., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Шумен № 56/07.03.2023г. по в.г.д. №337/2022г. В жалбата са изложени твърдения за необоснованост, неправилност и недопустимост на обжалваното решение, като постановено при липса на задълбочен анализ на фактите и доказателствата. Претендира се неговата отмяна. Насрещната страна „С. Транс“ ЕООД с писмен отговор, чрез адвокат Е. Ф., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 от ГПК – да са от значение за изхода и да са обусловили решаващите изводи на съда. Твърди, че въпросите от 2 до 10 не са били обсъждани и разглеждани от въззивния съд, а част от тях са некоректно зададени. По отношение на първия поставен въпрос сочи, че не е налице основание за допускане на обжалването, тъй като решението е постановено в съответствие с формираната практика на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбата е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 275 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Нови Пазар, с което са отхвърлени предявените от Б. П. З. срещу „С. Транс“ ЕООД искове, както следва: с правно основание по чл.71 ал.1, т.1 и т.3 от Закона за защита от дискриминация за установяване, че ответното дружество, нарушавайки разпоредбата на чл.121, ал.3 от КТ (отм.), не е начислило на ищеца, за периода от 05.06.2014 г. до 26.08.2014 г., трудово възнаграждение и командировъчни пари в съответствие с посочената разпоредба, с което е осъществило дискриминационно деяние спрямо ищеца и за заплащане на обезщетения за претърпените от ищеца вреди от това дискриминационно поведение, както следва: в размер на 27 803,56лв. за имуществените и в размер на 12 000 лв. – за неимуществените вреди. За да постанови този резултат, съдът приел за установено съществувалото между страните трудово правоотношение, за периода 04.06.2014г. до 26.08.2014г., прекратено на основание чл.71 ал.1 от КТ със заповед №07/27.08.2014г., считано от 27.08.2014г.; заеманата от ищеца длъжност „шофьор, товарен автомобил/международни превози/ – 12 и повече тона“ и извършваната дейност по превоз на товари, от и до страни от ЕС вкл. и Кралство Б., за което бил командирован от работодателя; уговорения между страните осемчасов работен ден, при основно месечно трудово възнаграждение от 414 лв., с периодичност на изплащане до 25-то число на следващия месец, в който е начислено, както и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Съдът установил още, че със Заповед №478/05.06.2014 г. ищецът бил командирован до Г., на основание Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина от 2004 г., с маршрут: България - Г. - В. - Г., за срок от 90 дни, считано от 05.06.2014г. до 02.09.2014 г., със задача: международен превоз на стоки. В заповедта било отбелязано, че пътуването ще се осъществява с товарен автомобил И., с peг. [рег.номер на МПС], с полуремарке с peг. [рег.номер на МПС]. Предвидено било, че на ищеца ще се заплащат командировъчни пари в размери, съгласно Приложение №3 към чл.31 от посочената наредба. Въззивният съд приел за безспорно и обстоятелството, че товарният автомобил, който ищецът следвало да управлява се намирал в Г. и ищецът отпътувал от България с друг транспорт до местонахождението му, откъдето го поел. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че в изпълнение на възложените му трудови функции, за времето на действие на трудовото правоотношение, ищецът осъществявал превоз на стоки между Г. и В. (товарителници; уведомление за фиксирана санкция и известие за забрана; санкция за констатирана дефектна спирачна система - на 21.06.2014 г. във В.; забрана за шофиране, поради недостатъчна седмична почивка, на 01.08.2014 г., във В.). Въззивният съд установил още, че за времето на работа при ответника, на Б. З. били начислени и изплатени трудови възнаграждения в общ размер от 1 044, 86 лв., както и сума за платен отпуск от 78, 86 лв., или общо 1 123, 72 лв. Нетната сума за получаване била 880, 87 лв., а след извършен превод по запори на частен съдебен изпълнител от 309, 08 лв., ищецът получил сумата от 571, 79 лв. За периода на командироване (05.06.2014 г. -22.08.2014г.), Б. З. получил и дневни пари по 35 евро, в общ размер от 2 730 евро (5 339, 42 лв.). Общата стойност на получените от Б. З. суми за периода на работа при ответника била 6 591,61 лв. Съдът приел, че в периода на действие на трудовия договор в ответното дружество били назначени общо 20 шофьора, като освен ищеца, още осем от тях били командировани извън страната за период по-дълъг от 30 дни. На същите били изплатени трудови възнаграждения съобразно сключените с тях договори. Размерите на договаряните възнаграждения с тези работещи били сходни с размера на трудовото възнаграждение на ищеца, като на същите били начислени и командировъчни по 35 евро на ден (в същия размер като на ищеца). Съдът посочил, че по делото не е установено ответната страна да е договаряла и изплащала трудови възнаграждения и командировъчни, съобразно ставките или условията, установени в държавите, в които работещите били командировани. Съдът установил, че с влязлото в сила решение по гр.д. №3580/2017г. на Pайонен съд – Варна (недопуснато до касационно обжалване с определение №254/08.04.2020г. по гр.д. №2944/2019 г. на ВКС, ІV г.о.) бил отхвърлен предявения от ищеца срещу ответното дружество/работодател иск с правно основание по чл.128, т.2, във вр. с чл.121, ал.3 (отм.) от КТ за заплащане на сумата от 12 953, 92 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода на командироването му от 05.06.2014 г. до 22.08.2014г., определено на база установеното за О. кралство минимално трудово възнаграждение за длъжността шофьор на товарен автомобил международни превози, ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното плащане, както и за заплащане на сумата от 3 269,89лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 26.09.2014 г. до 03.04.2017 г. Въз основа на така установената фактическа обстановка, въззивният съд посочил, че по предявените искове в тежест на ищеца е да установи осъществяване на твърдяното дискриминационно деяние; претърпените имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от дискриминационните действия на работодателя, както и размера на тези вреди. В конкретния случай, ищецът следвало да установи, че: в процесния период е бил командирован и е изпълнявал задълженията си по трудовия договор в друга държава-членка на ЕС, държава по Споразумението за европейско икономическо пространство или в Конфедерация Ш., довело до промяна на мястото на изпълнение на работата му; работодателят не му е заплатил трудовото възнаграждение предвидено за същата или сходна работа, установено в приемащата държава, резултат от дискриминационното поведение на работодателя, който го е третирал по-неблагоприятно от други негови работници по признаците народност, гражданство, лично и обществено положение, местоживеене и професия. Приел, че от доказателствата по делото не се установява ответното дружество (работодател), да е третирало ищеца по-неблагоприятно на основата на някой от посочените в чл.4, ал.2 и ал.3 от Закона за защита от дискриминация признаци, в сравнение с другите лица, работещи при него в процесния период. Напротив, както при заплащане на трудовите възнаграждения, така и при начисляване на командировъчните разходи, ответното дружество е подхождало спрямо всички работещи шофьори, осъществяващи международни превози и командировани за период по-дълъг от 30 дни извън страната, по един и същи начин. Отбелязал, че не е установено по-неблагоприятно третиране на ищеца в сравнение с другите работници и по отношение на останалите условия на труд – почивки, отпуски, условия на работа, правата и задълженията на страните по трудовото правоотношение. При сключване на трудовия договор, ищецът е бил запознат с размера на трудовото възнаграждение и с останалите условия на работа. Съдът изложил, че при твърдения за незаплатено, но дължимо възнаграждение или неправилното му определяне, съответно при неправилно приложение на законова норма, ищецът е следвало да предяви претенции за неизпълнение на договорно задължение по сключения трудов договор, каквито са били предявени в производството по гр.д. №3580/2017 г. на PC – Варна. Приел, че ищецът не може да претендира за дискриминационно отношение от работодателя в сравнение с работещи при други работодатели в чужбина, защото в сравнение с тях той не се намира при сравними сходни обстоятелства по смисъла на ЗЗДискр. По изложените съображения съдът направил извод за неоснователност на предявените искове поради липса на установена и осъществена спрямо ищеца дискриминация. Неоснователността на този иск обусловил и извода за неоснователност на исковете за заплащане на обезщетение за претърпените от дискриминацията имуществени и неимуществени вреди. В допълнение съдът приел, че исковете са неоснователни и поради погасяването им по давност, на основание чл.110 от ЗЗД. В тази връзка посочил, че трудовото правоотношение между страните било прекратено, считано от 27.08.2014 г., поради което последният работен ден на ищеца бил на 26.08.2014 г., от който спрямо него би могло да бъде осъществено дискриминационно деяние. Срокът, до който той би могъл да иска установяване на дискриминация и обезщетение за щети бил 26.08.2019 г., а исковата молба е подадена на 27.08.2019г. (по пощата), поради което направил извод, че петгодишният срок е бил изтекъл и претенциите са погасени по давност. Касаторът обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: Как се определя спорното материално право, съответно – какъв е предмета на делото и търсената от ищеца защита; длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото? Твърди се, че същият е постановен в противоречие с практиката на ВКС в решение №249/23.07.2010г. по г.д.№92/2009г. на ІV г.о., тъй като съдът е разгледал обстоятелства, на които страната не се е позовала. Въпросът е свързан и с наведения довод за недопустимост на въззивното решение. Трайно установена е съдебната практика на ВКС, включително и задължителна такава (ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №292/16.10.2018г. по т.д.№3148/2017г. на II т.о.; решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г. на І г. о.; решение № 232 от 27.09.2016 г. по гр. д. № 1083/2016 г. на ІV г. о., решение № 477 от 23.01.2013г. по гр. д. № 1648/2011 г. на ІV г.о. и др.), според която принципът на диспозитивното начало (чл.6 от ГПК) предвижда, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Съдът се произнася в рамките на определените с исковата молба вид и обем на търсена защита, както и по направените от ответника възражения. Недопустимо е решение произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, въззивният съд се е произнесъл по предмета на разглеждане въведен с исковата молба и възраженията на ответника, като не са налице посочените хипотези за недопустимост на постановения от въззивната инстанция съдебен акт. Касаторът извежда доводите си за недопустимост от твърденията за начина, по който следва да бъдат определени лицата намиращи се при сравними сходни обстоятелства по смисъла на Закона за закрила от дискриминация и несъгласието си с изводите на въззивния съд. Тези доводи имат отношение към правилността, а не към допустимостта на обжалваното решение и са по съществото на спора. Поставени са и въпроси свързани с извода на съда за погасяване на исковете по давност: Тече ли давност срещу правото на поправяне на вреди на онзи работник, който не може да предяви иск за защита на обусловеното право на поправяне на вреди от предприятието работодател, докато съдът не се произнесе по обуславящия установителен иск за защита на обуславящото право на възнаграждение на командирования работник; длъжен ли е съдът да съобрази решението си по отношение на давността с решение №2/30.03.2000г. на Конституционния съд по к.д.№2 и решение на СЕС по Дело Т-577/2014г., като изхожда от действителната възможност на ищеца да упражни правото си на иск; за наличието на пречки да започне да тече давностния срок, свързани с началния момент, от който работникът е узнал, че по отношение на него не е била приложена нормата на чл.121, ал.3 от КТ (отм.), което заедно с липсата на уговаряне довело до начисляване на различен размер на суми за положения от него труд. Твърди се, че тези въпроси са разрешени в противоречие с решение на СЕС по Дело Т-577/2014г. – основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2. Така формулирани, въпросите не са от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното решение и не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При постановяването му съдът е определил началото на давностния срок от най-късния установен по делото момент. В хода на производството са били въведени твърдения, но не са били събрани доказателства, от които да се установява по-късна дата на узнаване за възможността за предявяване на исковете и твърдяното дискриминационно поведение на работодателя. По отношение на същите не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението са поставени и следните въпроси: По чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1/ Следва ли съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК? Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №3/22.07.2013г. по г.д.№534/2012г., като при постановяване на решението съдът не се е произнесъл по наведените твърдения за неравно третиране по признак професия, лично и обществено положение; приложимата към процесното правоотношение норма на чл.121, ал.3 от КТ (отм.) и относимата съдебна практика. 2/ Явява ли се недопустим противоправен резултат проявен от работодателя щом въз основа на трудовия договор командирова работник за срок по-дълъг от 30 дни в друга държава – членка на ЕС или в няколко държави-членки на ЕС с командировъчна заповед без да информира писмено работника за стандартите и условията на работа, осигурени на работниците извършващи същата или сходна работа, които са назначени при работодатели регистрирани в държавата-членка на ЕС, в която работникът е изпратен, в хипотеза при която правната норма, регулираща обществените отношения предписва на своите адресати, че следва да уговорят за работника поне същите минимални условия на работа, но не по-неблагоприятни от условията предвидени за работниците извършващи същата или сходна работа в приемащата държава към чиято група командирования български работник не принадлежи? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с решение №3/22.07.2013г. по г.д.№534/2012г. на ВКС; 3/ Шофьорите, извършващи международен превоз считат ли се за командировани лица по смисъла на чл.121, ал.3 от КТ (отм.), когато са налице условията за това и длъжен ли е работодателят да може да съобразява наличието на разлика между шофьорите извършващи международен транспорт имащ тясна връзка с държавата на установяване и шофьорите извършващи международен превоз осъществяван при условия на командироване за срок по-дълъг от 30 дни в друга държава-членка на ЕС, със задача за извършване на международен превоз? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в определение №455/27.1.2020г. по г.д.№3102/2020г. на ВКС и решение №298/09.01.2019г. по г.д.№2180/2018г. на ВКС, ІV г.о.; 4/ Приложим ли е чл.121, ал.3 от КТ (отм.) при командироване в повече от една страна-ченка на ЕС за период по-дълъг от 30 дни, но по-малко от 30 дни във всяка една държава и допустимо ли е неравноправно третиране на шофьор на тежкотоварен автомобил – български гражданин? По чл.280, ал.1, т.2 и т.3: 1/ Как точно би било или би следвало да бъде третирано друго лице назначено при същия работодател, но на друга длъжност с друга професия при сравними сходни обстоятелства на изпращане на работа в друга държава-членка на ЕС за срок по-дълъг от 30 дни, за да извършва същата или сходна работа, за която е назначено по трудов договор при ответника, а именно за това друго лице ще бъде ли приложима нормата на чл.121, ал.3 от КТ (отм.) и ще се счита ли командировано лице в друга държава-членка на ЕС и какви условия на работа следва да му бъдат осигурени? Твърди се, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК; 2/ Длъжен ли е бил съдът да съобрази в решението си, че след влизането в сила на Решение на СЕС по Дело С-815/2018г. относно приложимостта на Директива (ЕО) 96/71 по отношение на транснационалното предоставяне на услуги в сектора на автомобилния транспорт, тези работници се считат за командировани лица по смисъла на Директивата, в която пък има набор от условия, които са задължителни за предприятието, което командирова работник на територията на друга държава-членка? Претендира се допускането му в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК; 3/ Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в тяхното съотношение приетите по делото доказателства и информацията съдържаща се в тях, както и доводите на страните, при което и ако се явят такива, които да водят на извод за недействителност на договорна клауза или едностранен акт на работодателя, да обяви тази недействителност, като по този начин съобрази решението си с ТР №1/2020г. в това число и по отношение на давността? и 4/ Кога най-късно работодателят е длъжен да начисли и изплати всички възнаграждения и всякакви допълнителни плащания и от кога започва да тече давността за предявяване на иск за тези вземания, които е следвало да бъдат, но не са били начислени и изплатени, а именно от датата на приключване на командировката или на датата на подписване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение? Твърди ,че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като ще се създаде ясна практика дали в случаите, когато е шофьор е командирован за определен период от време в държава-членка или дори в няколко държави-членки на ЕС със задача да извършва международни превози, по договор сключен с работодателя му за предоставяне на транспортни услуги, на този командирован работник ще му бъдат предоставени/уговорени условия за работа и почивка съизмерими със стандартите на приемащите държави на ЕС и обратно ще следва ли да се тълкува, че работникът е неравноправно третиран и попада в хипотезата на Закона за защита от дискриминация. По всички тези въпроси не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като какъвто и отговор да бъде даден от касационната инстанция, той няма да доведе до промяна на крайния резултат по спора. Въззивният съд е отхвърлил исковете, освен поради липса на установена дискриминация спрямо ищеца и като погасени по давност, а по поставените въпроси относно това решаващо съображение не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването. За пълнота на изложението следва да се посочи, че част от формулираните въпроси са некоректно зададени, тъй като са обосновани с несъгласието с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, а други са поставени във връзка с обстоятелства, които не са били разгледани в обжалваното решение (за недействителност на клауза в трудовия договор на ищеца, както и за крайния срок, в който работодателят е следвало да заплати дължимите по прекратеното трудово правоотношение възнаграждения и плащания). Въпросите не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане, Б. П. З. следва да бъде осъден да заплати на „С. Транс“ ЕООД сумата от 2 400лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,