Определение № 4265 от 01.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1009/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Родопи Еко Проджектс“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. С. Д. против решение № 391/28.11.2025 г. по в.гр.д. № 439/2025 г. на Окръжен съд Смолян, с което като частично е потвърдено и частично е отменено решение от 17.02.2025 г. по гр.д. № 21/2024 г. на Районен съд Златоград, касаторът е осъден да заплати на Е. А. К. на основание чл.200, ал.1 КТ сумата от 30 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ексцес от трудова злополука, който се изразява в пълна загуба на зрението на лявото око, която трудова злополука е настъпила на 13.07.2018 г. в участък „Южна Петровица“, рудник „Ерма река“, ведно със законната лихва от 12.12.2023 г. до окончателното изплащане. Решението е постановено при участието на ЗАД „Алианц България“ АД като трето лице-помагач на ответника. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че то е недопустимо, тъй като е постановено по недопустима искова молба, доколкото по изложените в нея факти – слепота на лявото око в резултат на трудова злополука, е налице влязло в сила решение, т.е. налице е сила на пресъдено нещо и спорът не може да бъде пререшаван съгласно чл.299 ГПК. Твърди се, че по приключилия спор съдилищата са отчели трайния характер на увреждането и липсата на прогноза за подобрение; че представените с настоящата искова молба медицински документи не доказват ново състояние, различно от това през 2019 г.; че констатираната промяна /загуба на 0.001 % зрение/ не представлява качествено влошаване на здравословното състояние; че липсва причинна връзка между злополуката и влошаването на състоянието. На следващо място се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че в случая не са налице предпоставките за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ексцес от трудова злополука, тъй като не е доказано ново страдание или съществено утежняване на старото състояние на пострадалия работник; налице са и други заболявания и фактори при ищеца, които са допринесли за влошаване на състоянието му; вещото лице не е установило нови болки и страдания. Твърди се, че присъденото обезщетение не съответства на критериите по чл.52 ЗЗД и води до неоснователно обогатяване на ищеца, както и че не е съобразено с практиката на ВКС по аналогични случаи. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните групи въпроси: 1/ Как се доказва състояние на ексцес от трудова злополука, изразяващо се в увеличаване на степента на трайно намалена работоспособност или в намаляване на работоспособността на ищеца; Допустимо ли е присъждане на обезщетение по реда на чл.200 КТ при ексцес от трудова злополука с призната намалена или увеличена трайна неработоспособност, при условие, че решението на ТЕЛК /като правно основание за предявяване на иска за ексцес/ не приема причинна връзка между ексцеса /трайната неработоспособност/ и трудовата злополука; По тези въпроси се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 3159/2021 г. и решение по гр.д. № 996/2023 г. и двете на IV г.о; 2/ При установяване на ексцес от трудова злополука, изразяващ се увеличаване на степента на трайно намалената работоспособност или в намаляване на работоспособността, ползва ли се влязлото в сила решение на ТЕЛК със задължителна сила по чл.113, ал.3 от Закона за здравето; Ползва ли се това решение и с материална доказателствена сила по смисъла на чл.179 ГПК и оттам, в качеството си на документ, удостоверяващ факти с правно значение и имат ли обвързваща формална доказателствена сила за съда констатациите на органите на медицинската експертиза досежно установената причинна връзка; Допустимо ли е изводите във влязлото в сила решение на ТЕЛК относно причинната връзка между ексцеса и самата злополука да бъдат оборени чрез други доказателствени средства в рамките на гражданския процес и при какви предпоставки; По тази група въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д.№ 5152/2021 г., решение по гр.д.№ 4119/2008 г., решение по гр.д. № 1258/2024 г., и трите на III г.о., решение по гр.д. № 3159/2021 г., решение по гр.д. № 996/2023 г. и решение по гр.д. № 267/2011 г. и трите на IV г.о.; 3/ Кога е налице ексцес от трудова злополука; Представлява ли загубата на остатъчно зрение от 0,001 % качествено ново увреждане, обосноваващо ексцес от трудова злополука, когато с влязло в сила съдебно решение ищецът вече е обезщетен за загубата на 99,999% на зрението на същото око, като при определяне на първоначалното обезщетение съдът е възприел окончателност и невъзстановимост на увреждането; По тази група въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д.№ 5152/2021 г. и решение по гр.д. № 3264/2023 г. и двете на III г.о., решение по гр.д. № 3604/2020 г., решение по гр.д. № 2468/2022 г. и двете на IV г.о.; 4/ Допустимо ли е въззивният съд са възприеме, че е налице дефинитивно увреждане /в случая абсолютна слепота на зрителната функция на окото/ като ексцес с намалена работоспособност/трайна неработоспособност в причинна връзка със злополуката, при условия че с решение на ТЕЛК не е прието дефинитивно състояние, не е приета причинна връзка със злополуката, както и не е установен пожизнен срок на инвалидизация по смисъла на чл.69, ал.4 вр. с § 5 от Наредба за медицинската експертиза. Поддържа се, че по този въпрос, въззивният съд е дал разрешение, които противоречи на решение по гр.д.№ 5152/2021 г., решение по гр.д.№ 4119/2008 г., решение по гр.д. № 1258/2024 г. и трите на III г.о., решение по гр.д. № 3159/2021 г., решение по гр.д. № 996/2023 г. и двете на IV г.о.; 5/ Как съдът определя дължимото обезщетение при ексцес от трудова злополука; Как се прилага обществения критерий за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД при присъждане на обезщетение при ексцес и следва ли да бъдат отчетени обективните обстоятелства, които служат за критерии при определяне на новото обезщетение по справедливост, като характерът и вида на новото увреждане, начинът на извършването му, обстоятелствата при които са настъпили, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, перспективата и трайните последици, естеството и интензитета на отрицателните изживявания на пострадалия; Следва ли съдът да отчете вида и характера на вредите от първоначалното увреждане и размера на първоначалното обезщетение; Съответства ли на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД обезщетение от 30 000 лв. за загуба на 0,001 % зрение на едното око, при вече присъдено обезщетение от 60 000 лв. за загуба на 99,999 % от зрението на същото око със сила на пресъдено нещо. По тази група въпроси се твърди разрешение на въззивния съд, което е в противоречие със задължителна практика на ВС – т.10 от ППВС № 4/1975 г. и казуалната практика на ВКС - решение по гр.д. № 2468/2022 г., решение по гр.д. № 773/2012 г., решение по гр.д. № 196/2012 г. и трите на IV г.о., решение по гр.д. № 3749/2023 г. и решение по гр.д. № 5152/2021 г. и двете на III г.о.; 6/ За характера на нормата на чл.200, ал.3 КТ и за задължението на въззивния съд да я приложи при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди по чл.200 КТ, като приспадне полученото от пострадалия обезщетение за временна нетрудоспособност/пенсия за обществено осигуряване, като се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР № №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение по гр.д. № 4609/2021 г. на III г.о., решение по гр.д. № 2735/2017 г. на IV г.о.; 7/ При предявен иск за ексцес от трудова злополука, може ли работодателят да наведе възражение за съпричиняване на новите вреди от страна на пострадалия по реда на чл.201, ал.2 КТ, вр. чл.51, ал.2 ЗЗД, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на с това, дадено в решение по гр.д. № 996/2023 г. на IV г.о.; 8/ Какви са предпоставките и правомощията на въззивния съд да допусне повторна или допълнителна експертиза по делото; Съществува ли задължение за въззивния съд да приеме заключението на вещото лице. По тази група процесуалноправни въпроси се твърди наличие на противоречие с решение по гр.д. 3944/2019 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 7364/2013 г. на III г.о., решение по гр.д. 30/2013 г. на I г.о., както и със задължителна практика на ВКС - ТР №1/9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК; 9/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствения материал и да изложи собствени мотиви защо приема за доказани конкретни вреди по делото; Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства; По тази група въпроси се твърди наличие на противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР №1/9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК, както и с казуална практика на ВКС – решение по гр.д. № 761/2010 г., решение по гр.д. № 513/2010 г. и двете на IV г.о, решение по гр.д. № 509/2022 г. на II г.о., решение по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о. и решение по т.д. № 866/2012 г. Твърди се и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с обосновка за допуснато нарушение на императивни правни норми, съществено процесуално нарушение, изразяващо се в превратно тълкуване на заявено от ответната страна възражение за съпричиняване на вредите от ексцес и необснованост на извършената от въззивния съд оценка на представените по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице, която според касатора е в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Насрещната страна - Е. А. К., чрез пълномощника си адв.Р. в отговора на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържат неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Третото лице-помагач на ответника - ЗАД „Алианц България“ АД, чрез адв. К. е депозирало отговор на касационната жалба, в която застъпва становище, че същата е основателна. Въззивното производство е образувано по въззивни жалби на ищеца и на ответника. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ексцес от трудова злополука в размер на 10 000 лв., въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че здравословното състояние на ищеца се е влошило в сравнение със състоянието, при което е било определено обезщетението от трудовата злополука с влязло в сила решение по гр.д. № 200/2019 г. на Районен съд Златоград, което влошаване се намира в причинна връзка с увреждането от злополуката, т.е. че е налице ексцес, поради което за ищеца е възникнало ново вземане за обезщетение, различно от вече определеното. Въззивният съд е приел, че доводите и възраженията на ответното дружество срещу първоинстанционното решение са неоснователни. По отношение на възражението за недопустимост на иска поради наличие на влязло в сила решение по гр.д. № 200/2019 г. по описа на Районен съд Златоград, въззивният съд е приел, че в обстоятелствената част на исковата молба се изложени факти и обстоятелства за настъпили нови увреждания, болки и страдания, които не са обхванати от силата на пресъдено нещо на посоченото решение, които нови увреждания се установяват от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства – от практическа слепота /минимално остатъчно зрение/ към абсолютна слепота на лявото око, както и влошаване на психическото състояние на ищеца – задълбочаваща се депресия, по отношение на които е налице причинна връзка с възникналата на 13.07.2018 г. трудова злополука. Решаващо е приел, че наличието на констатирана временна или трайна неработоспособност от компетентните медицински органи, не е елемент от фактическия състав, при който възниква вземане за обезщетяване на вреди от настъпил ексцес от трудова злополука. По възражението за съпричиняване на трудовата злополука е прието, че този въпрос е разрешен с влязлото в сила решение по гр.д. № 200/2019 г. по описа на Районен съд Златоград и не може да бъде пререшаван. За неоснователно е прието и възражението, че искът за обезщетение за вреди от ексцес от трудова злополука, е погасен по давност, тъй като влошаването на състоянието на лявото око е установено с експертното решение на ТЕЛК, което е от 12.12.2023 г., а исковата молба е депозирана на 19.01.2024 г., т.е. тригодишния срок не е изтекъл. По оплакванията, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл.201 ГПК, въззивният съд е приел, че преценката му да не назначи повторна съдебно-медицинска експертиза е правилна с оглед възраженията, изложени от процесуалния представител на ответното дружество при изслушване и приемане на заключението. За да приеме, че въззивната жалба на ищеца е частично основателна и съответно да увеличи размера на присъденото от първата инстанция обезщетение за претендираните неимуществени вреди с 20 000 лв., въззивният съд е отчел възрастта на ищеца – 49 годишен, семеен с две деца, както и характера на настъпилите нови вреди – влошаване зрението на лявото око /от практическа слепота, при която има усещане и ориентация за светлина в абсолютна слепота на лявото око, при която липсва перцепция и проекция за светлина/, което състояние е трайно и необратимо, както и настъпилите нови емоционални и психологически страдания - високи нива на тревожност, депресивност и ниска себеоценка. При определяне размера на обезщетението, въззивният съд е съобразил размера на присъденото обезщетение по влязлото в сила решение по гр.д.№ 200/2019 г. по описа на Районен съд Златоград и конкретните вреди, които са репарирани с него. Неоснователни са доводите на касатора, че въззивното решение е недопустимо. В исковата молба от 22.01.2024 г. ищецът е изложил твърдения за настъпило влошаване на състоянието на лявото око след приключване на производството по чл.200 КТ за ангажиране отговорността на работодателя за обезщетяване на неимуществените вреди, настъпили в резултат на трудовата злополука от 13.07.2018 г., което ново състояние се изразява в настъпила абсолютна слепота на лявото око, което е установено с епикриза от 1.11.2023 г., издадена от МБАЛ „Д-р Атанас Дафовски“ и с решение на ТЕЛК от 12.12.2023 г., както и за настъпили в резултат на необратимата пълна загуба на зрението на лявото око, психически билки и страдания. С влязлото в сила решение по гр.д.№ 200/2019 г. по описа на Районен съд Златоград, на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 13.07.2018 г. в размер на 60 000 лв. С това обезщетение, видно от мотивите на решението, са обезщетени следните вреди: почти пълна загуба на зрението на лявото око /запазеното зрение е под 1%, при което може да се разпознава единствено силуета на движеща се ръка пред окото на разстояние от 30 см. и е налице възприятие на светлина/, невъзможността за пълно възстановяване на зрението, продължителността и интензитета на търпените физически болки по време на трите хирургически интервенции и в продължителния оздравителен период след всяка от тях, страданията и неудобствата в битово-социален и личен план, тайният характер на увреждането, възрастта на пострадалия към датата на злополуката – 42 годишен, семеен, с две деца, едно от които малолетно, ограниченията в социалното общуване и промяната в обичайния начин на живот, с оглед невъзможността от пълно възстановяване на здравето занапред. При тези данни, заявеният от касатора отвод за сила на пресъдено нещо по смисъла на чл.299 ГПК е неоснователен и съответно не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на въззивното решение поради вероятност последното да е недопустимо. При изложените решаващи изводи на въззивния съд, повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите две групи въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържат в себе си условие, което не се разкрива по делото – в конкретния случай не се търси обезщетение за ексцес от трудова злополука, изразяващ се в увеличаване на степента на трайно намалената работоспособност или в намаляване на работоспособността на ищеца. С приетото по делото решение на ТЕЛК от 12.12.2023 г. ищецът за първи път е освидетелстван във връзка с намаленото зрение на лявото око по подадено от него заявление от 07.01.2021 г., т.е. след приключване на производството по гр.д.№ 200/2019 г. по описа на Районен съд Златоград, като му е определена трайно намалена работоспособност в размер на 57% за срок от три години във връзка с намалено зрение на лявото око в резултат на „разкъсана рана на окото, с пролабиране или загуба на вътреочни тъкани“. Именно в това решение е констатирана и пълната загуба на зрението на лявото око – „ВОС=0,0“. Ищецът не твърди, че с решението на ТЕЛК е увеличена определена му вече степен на трайно намалената работоспособност, а твърди, че с него е констатирана абсолютната слепота на лявото око, в което се изразява и влошаването на здравословното му състоянието след приключване на производството по чл.200 КТ за обезщетяване на вредите от настъпилата трудова злополука. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по въпросите, не следва да се разглежда и сочения допълнителен критерий. За пълнота следва да се посочи, че даденото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие с цитираната от касатора съдебна практика, вкл. и на настоящия съдебен състав на ВКС, според която наличието на констатирана временна или трайна неработоспособност от компетентните медицински органи не е елемент от фактическия състав, при който възниква вземане за обезщетяване на вреди от ексцес от трудова злополука, т.е. ексцесът при трудова злополука, за разлика от ексцеса при професионално заболяване, може да се доказва както с решение на ТЕЛК, така и с помощта на всички доказателства средства по ГПК. Само в случаите, при които се претендират вреди от ексцес от трудова злополука, изразяващ се в увеличаване на степента на трайно намалената работоспособност или в намаляване на работоспособността, доказването му ще се установява с решение на ТЕЛК или НЕЛК, тъй като съгласно чл.72 от Наредба за медицинската експертиза, обн., ДВ, бр.51 от 27.06.2017 г., това са органите, които издават решение за причинна връзка само при определяне на процент трайно намалена работоспособност/степен на увреждане и при временна неработоспособност по повод трудова злополука, професионална болест и техните усложнения. Третата и четвъртата група въпроси нямат характер на правни въпроси, а представляват фактически такива и са свързани с несъгласието на касатора с възприетата от въззивния съд фактическата обстановка и преценката на събраните по делото доказателства и по-конкретно на заключенията на приетите по делото експертизи, установяващи влошаване зрението на лявото око /от практическа слепота, при която има усещане и ориентация за светлина в абсолютна слепота на лявото око, при която липсва перцепция и проекция за светлина/, което състояние е трайно и необратимо, както и настъпилите нови емоционални и психологически страдания в резултат на това влошаване - високи нива на тревожност, депресивност и ниска себеоценка. В част от въпросите отново се съдържат твърдения за факти, които не са установени по делото от въззивния съд и съответно те не биха могли да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като нямат значение за изхода на настоящия спор. Макар и част от петата група въпроси да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото са обусловили решаващите изводи на въззивния съд при определяне размера на дължимото обезщетение, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, посочена от касатора, според която справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, т.е. справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелствата с обктивни характеристики, които също са безпротиворечиво изяснени в практиката на ВКС. Въззивното решение е съобразено с така установената практика на ВКС по поставените въпроси, като при определяне размера на обезщетението за влошеното здравословно състояние, въззивният съд е отчел вече определеното такова по влязлото в сила решение за обезщетяване на вредите от трудовата злополука. Така определения размер е съобразен и с практиката на ВКС по аналогични казуси – с решение по гр.д. № 900/2024 г. на III г.о. е определено обезщетение в размер на 100 000 лв. за увреждане от трудова злополука, настъпила през 2020 г., изразяваща се в абсолютна загуба на зрението на едното око; с решение по гр.д. № 649/2022 г. на III г.о. е определено обезщетение в размер на 70 000 лв. за увреждане от трудова злополука, настъпила през 2018 г., изразяваща се в 80% загуба на зрението на дясно око; по гр.д. № 4551/2205 г. на III г.о. е прието, че определеното обезщетение от 120 000 лв. за пълна загуба на зрението на дясно око в резултат на трудова злополука, настъпила през 2022 г., е справедливо и не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По шестия въпрос е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но не и допълнителната такава, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по него е в съответствие с приетото задължително разрешение по ТР № 1/5.03.2026 г. по тълк.д.№1/2023 г., че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл.200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл.200, ал.3 КТ. Седмият въпрос, отговорът на който безспорно е положителен, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като обосновката му е свързана с несъгласието на касатора с фактическия извод на съда, основан на кредитираното от него заключение по съдебно-медицинската експертиза, че проведеното лечение на ищеца е било адекватно и навременно. Осмата група въпроси касае приложението на чл.266, ал.3 ГПК, доколкото с въззивната жалба е направено искане за допускане на повторна съдебно-медицинска експертиза и са решаващо произнесени от въззивния съд. За да остави без уважение доказателственото искане, въззивният съд е намерил за правилна преценката на първоинстнационния съд, че не са налице предпоставките на чл.201 ГПК за допускане на повторна експертиза, тъй като даденото заключение е пълно, подробно и аргументирано, вкл. и с оглед дадените от вещото в открито съдебно заседание отговори и пояснения, като изложените от процесуалния представител на ответното дружество възражения срещу заключението, не обуславят съмнение за неговата правилност. Следва да се посочи, че поставените въпроси отново са обосновани с оплакванията на касатора по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилно възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и неправилна преценка на събраните по делото доказателства, като се интерпретира установена от въззивния съд фактическа обстановка и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Последната група процесуалноправни въпроси, макар и да покриват общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, както и че при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е взел отношение единствено по възражението на ответното дружество, че с поведението си ищецът сам е допринесъл за настъпилото влошаване на състоянието на лявото око, тъй като в периода от 2019 г. до края на 2023 г. не е провел нужни и адекватни медицински грижи, с които да поддържа или подобри здравословното си състояние. Така допуснатото нарушение обаче не е съществено, тъй като не е от естество да доведе до различен краен резултат по спора с оглед събраните по делото доказателства – епикризи и заключение на съдебно-медицинска експертиза, установяващи проведени няколко оперативни интервенции на лявото око след първоначалната такава след настъпване на трудовата злополука, които заедно с последвалото медикаментозно лечение, са били навременни и адекватни съгласно разясненията, дадени от вещото лице при приемане на заключението й. Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението. При проверка на обжалваното решение, настоящият състав на ВКС не констатира наличието на някоя от хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението, установими непосредствено от мотивите му, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. Изложената от касатора обосновка не покрива хипотезите на тежко нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в нарушение на основни правила на съдопроизводствения ред или на явна необоснованост, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора, на процесуалния представител на насрещната страна – адв.В. Р. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна защита по чл.38, ал.2 ЗА в касационното производство, изразяваща се в изготвяне на отговор на касационната жалба, в размер на 600,00 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,