Определение № 3681 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2866/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. И. К. против определение на Софийски градски съд № 9004 от 19.09.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 8743/ 2022 г., с което е потвърдено решение /с характер на определение/ на Софийски районен съд от 08.04.2022 г. по гр.д.№ 22040/ 2021 г. и по този начин е прекратено производството по делото, образувано по подадена от частния жалбоподател искова молба против Г. Й. К. и против Камара на инженерите в инвестиционното проектиране /КИИП/ за прогласяване на нищожността на съдебно решение на Софийски районен съд /СРС/ по гр.д.№ 17591/ 2020 г. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно счел предявения иск за недопустим поради липса на правен интерес. Макар да не бил страна в производството, по което било постановено решението, което е поискал да бъде обявено за нищожно, при постановяването му били пренебрегнати и потъпкани основни принципи на градежа на съвременното ни общество. В частната жалба са изложени подробни съображения защо решението на СРС по гр.д.№ 17591/ 2020 г. следва да бъде обявено за нищожно. Жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол поддържа неговата недопустимост, без да изложи конкретни съображения от какво тази недопустимост произтича. Освен това повдига процесуалноправните въпроси „Длъжен ли е съдът, сезиран с въззивна жалба срещу решение на първата инстанция, да се произнесе също с решение?“; „Длъжен ли е съдът да мотивира акта си?“; и „Налице ли е правен интерес за обявяване на нищожност на съдебно решение, когато ищецът не е бил страна по делото, но съдебното решение отрича неговите права на редовно и валидно избран по силата на чл. 85 от КТ вр. чл.86 КТ и налага противно на закона ново фактическо и правно положение в трудовото му правоотношение?“. Жалбоподателят счита, че първият от тези въпроси е разрешен в обжалваното определение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, за втория поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на Конституционния съд /КС/, а за третия – че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна КИИП оспорва частната жалба и счита, че няма основание за допускането на касационния контрол. По отношение на първия въпрос поддържа, че не обуславя решаващите изводи на въззивния съд. По втория въпрос не можело да има спор, но съдът обосновал изводите си в обжалваното определение. Третият въпрос не обуславял решаващите изводи на въззивния съд. Излага и становище по същество за правилност на обжалвания акт. Ответната страна Г. К. също оспорва частната жалба като поддържа, че обжалваното определение е мотивирано съобразно изискванията, поставени с решение КС. Счита също, че въпросите, по които се иска допускане на касационен контрол, са поставени голословно, а въззивното определение е постановено в съответствие с трайната практика на ВКС по въпроса легитимиран ли е да оспорва валидността на съдебно решение субект, който не е обвързан от неговата сила на пресъдено нещо. Излага становище по същество за правилност на обжалвания акт. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния СРС делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от С. К. против Г. К. и КИИП, предявен е иск за прогласяване на нищожността на съдебно решение, постановено на 22.02.2021 г. по гр.д.№ 17591/ 2020 г., СРС. Правният интерес от установяването ищецът извежда от избирането му за председател на Регионална колегия на КИИП София град, доколкото със съдебното решение, което счита за нищожно, е отменено уволнението на Г. К. от същата длъжност и е възстановен на нея, а КИИП била осъдена да му заплати обезщетение за оставане без работа. Това съдебно решение засягало както правната сфера на ищеца, така и тази на КИИП. С решение от 08.04.2022 г. СРС оставил предявения иск без разглеждане по същество и прекратил производството по делото, като приел, че ищецът няма правен интерес от търсената защита. С обжалваното в настоящето производство определение на въззивния Софийски градски съд актът на първата инстанция е потвърден, като е счетено, че този акт има характер на определение. Прието е, че С. К. не е бил страна в производството по гр.д.№ 17591/ 2020 г., следователно постановеното по това дело решение не го обвързва. След като силата на пресъдено нещо на това решение не го засягала, той нямал правен интерес да иска обявяване на нищожността му. Освен това въззивният съд посочил, че наведените твърдения, въз основа на които ищецът претендира нищожност на съдебното решение, всъщност са такива за неправилност на съдебния акт. Тяхната проверка била възможна по реда на инстанционния контрол или по чл.303 и сл. ГПК, но не и в производство по обявяване на нищожност на съдебния акт. Допълнително съдът посочил, че изборът на ищеца на посочената от него длъжност води непосредствено до възникване на трудово правоотношение, което не е прекратено. Ищецът заемал длъжността, на която е възстановен Г. К. с решението, което се иска да бъде обявено за нищожно, което също сочело на липса на интерес от търсената защита. Не са налице съмнения по допустимостта на обжалвания въззивен акт. Частният жалбоподател твърди неговата недопустимост, но не излага никакви конкретни съображения откъде тя произтича, а и съдът служебно не открива основания за такава. Затова касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. То не следва да бъде допуснато и по поставените правни въпроси. Те са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС или на КС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът е съобразил установената практика, според която естеството на постановения съдебен акт следва от формираната правораздавателна воля, а не от това, как този акт е озаглавен. Когато съдът не се е произнесъл по съществото на спора, а е счел предявения иск за недопустим и е прекратил производството по делото, той е постановил определение, макар неправилно да е озаглавил акта, с който прекратява производството, решение. Инстанционният контрол върху този акт се извършва по реда на чл.274 и сл. ГПК и приключва с определение. Както всеки съдебен акт, въззивното определение по частната жалба срещу прекратяването на производството, следва да бъде мотивирано, съгласно разясненията, дадени в решение № 7/ 30.06.2020 г. по к.д.№ 11/ 2019 г., КС. Когато са ясни съображенията, въз основа на които се издава съдебният акт, конституционното изискване за неговото мотивиране е изпълнено. Правният интерес при предявен установителен иск е винаги конкретен и се преценява с оглед твърденията на страните и спецификите на конкретния случай. Така установената практика е съобразена от въззивния съд, който освен необвързаността на ищеца от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 17591/ 2020 г., е извел липсата на интерес от предявяване на иска за нищожност и от обстоятелството, че между ищеца и КИИП съществува валидно трудово правоотношение от избор за длъжността председател на Регионална колегия на КИИП София град, което не е прекратено. Следователно не са налице и предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. По изложените съображения съдът намира, че няма основания въззивното определение да бъде допуснато до касационен контрол и