Определение № 3010 от 14.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3300/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 50741/29.05.2023 г. на „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД, представлявано от изпълнителния директор д-р Н. К. и прокуриста Д. К., подадена чрез адвокат Т. М., срещу въззивно решение № 1938/18.04.2023 г. по в. гр. д. № 12997/2022 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. 2 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Следва ли ищецът по иска за собственост да индивидуализира спорната по делото реална част, след като е прието заключение на вещо лице и към него е изготвена скица с точна индивидуализация на имота; 2. Допустим ли е иск за собственост със заявен петитум за установяване верни имотни граници на целия имот и при предявен иск за собственост за реална част от поземлен имот, съдържащ твърдения в исковата молба, че е налице грешка в кадастралната карта и че тази реална част е неразделна част от целия поземлен имот, дължи ли съдът произнасяне с крайния съдебен акт по така предявеното искане или е достатъчно да съобрази в мотивите си верните граници на имота; 3. За задължението на съда да се произнесе се по направените с въззивната жалба доказателствени искания – дължи ли въззивният съд произнасяне със собствени мотиви по направено доказателствено искане във въззивната жалба, след като е вече налице произнасяне по предходно въззивно производство, което е прекратено за изпълнение на процедурата по чл. 247 ГПК, или е достатъчно да констатира произнасянето по искането от страна на предходната въззивна инстанация, или следва да процедира в съответствие с принципа за дирене на истината (чл. 10 ГПК); 4. Относно задължението, като втора инстанция по същество на спора, да обсъди в решението си поотделно и в съвкупност всички доказателства, възражения и доводи на страните; 5. Има ли значение за произнасяне по иска за собственост върху реална част от имот съобразяването на фактите и обстоятелствата настъпили преди, по време и след придобиване на правото на собственост от ищците – урегулиране на имота по имотни граници, видът и местоположението на оградата, изграждане и местене на ограда, отписване на имот от акт за държавна собственост, последващи регулационни промени и заснемане на имота в кадастралната карта; 6. За значението на изменението на регулационния план, което е извършено по искане на заинтересованите лица и за възможността впоследствие същите лица да поискат поправка на грешка в кадастралния план по отношение на границите на имота, макар да не са обжалвали заповедта, с която регулационният план е бил изменен; 7. По какви критерии се установяват границите на поземлените имоти и кадастралната карта, когато те са урегулирани; 8. С какви доказателства се установява наличието на предпоставките по чл. 17а ЗППДОбП/отм./; 9. Следва ли съдът при произнасяне по иск с правно основание чл. 109 ЗС да отчете състоянието на имота на ищците при придобиването му и има ли промяна на това състояние при предявяване на исковата молба, както и да се съобрази предишното правно състояние на имота на ищеца; 10. Следва ли съдът да съобрази исканата от ищеца мярка съответна ли е на нарушението на правото на собственост на ищеца. Ответниците по касация – С. А., В. А. и А. К., чрез процесуалния представител адвокат Г. С., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 20157407 от 14.07.2021 г. по гр.д. 34583/2019 г., по описа на Софийски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 19.10.2021 г., изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение от 19.10.2021 г., последното поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение от 18.11.2021 г. и поправено с решение от 18.07.2022 г., с което: 1/ е признато за установено по предявените от С. Й. А. и И. А. А. искове по чл. 108 ЗС, вр. чл.54, ал. 2 ЗКИР, по отношение на „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД, че ищците са собственици на реална част с площ от 39 кв.м., съставляваща част от празно дворно място, находящо се в [населено място], Столична община, представляващо имот с пл. № *-* от кв. 80 по регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 4200/26.07.1977 г., идентичен с УПИ *-1* от кв.* по плана на [населено място], одобрен със заповед № РД-09-50-388/17.12.2002 г. на главния архитект на [населено място], а по действащата кадастрална карта, поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1 423 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица], при съседи: поземлен имот ***, при граници на реалната част: поземлени имоти с идентификатори ***, останалата част от ***, заключена в контур между точки А-Б-В-Г-А от скица- приложение 2 към експертизата, представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която реална част е неправилно заснета и нанесена като част от съседния имот с идентификатор ***, записан на ответника „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД, вместо в границите на притежавания от ищците поземлен имот с идентификатор ***; 2/ ответната болница е осъдена да предаде на С. Й. А. и И. А. А. владението на реалната част от 39 кв.м., заключена в контур между точки А-Б-В-Г-А от скица- приложение 2 към експертизата, представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, 3/ ответната болница е осъдена на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователното си поведение, с което пречи на С. Й. А. и И. А. А. да упражняват в пълен обем правото им на собственост на реалната част от 39 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***, заключена в контур между точки А-Б-В-Г-А от скица- приложение 2, като премахне за своя сметка изградената ограда от метални пана върху бетонов цокъл в частта по контур межди точки А-Б на скица, представляваща неразделна част на решението; 4/ „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД е осъдена да заплати на С. Й. А. и И. А. А. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата 126,36 лв. – обезщетение за ползване на * кв.м. от същия собствен им имот за времето от 10.06.2016 г. до 10.06.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 17.06.2019 г. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, като приел, че с договор за покупко-продажба от 15.10.1996 г. ищците се легитимират като собственици на празно дворно място от 1 511 кв.м., а по скица 1 420 кв.м., съставляващо имот пл. № *-*, кв. * по плана на [населено място], в който се намира процесната реална част от * кв.м. Имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от С. Й. А. по време на брака с първоначалния ищец И. А. А., починал през 2022 г., заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците В. И. А. и А. И. К.. С влязло в сила решение от 05.08.1991 г. по гр.д. 790/1991 г. на Трети РС – София, Министерство на здравеопазването е осъдено да освободи и предаде владението на целия имот на неговите собственици Ц. Б. А. и Т. С. А., праводатели на ищците. С решение № 217/20.02.1992 г. по гр.д. № 1697/1991 г. на ВС е оставена без уважение молбата на МЗ за преглед и отмяна на решението от 1991 г. В мотивите е прието, че имотът не е придобит по давност от държавата и не е отчуждаван по съответния ред, поради което МЗ го владее без правно основание. Решението е постановено с участие на ОНС „Банкя“ като страна, подпомагаща ответника МЗ. Въззивният съд е приел, че СПН на влязлото в сила решение от 1991 г. се разпростира спрямо страните по настоящото дело съгласно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като неоснователно е преценено възражението на ответното дружество, че не е обвързано от субективните и обективни предели на крайния съдебен акт, доколкото черпи своите права от приватизационна сделка, сключена с МЗ. Представено е и решение на Административен съд – София град от 2019 г., оставено в сила с решение на ВАС от 2020 г., с което е отменена Заповед от 2018 г. на директора на ДНСК, с която на основание чл. 195, ал. 5 ЗУТ Столична община - район „Банкя“ е задължена да премахне строеж „ограда“, попадаща върху тротоар, граничещ с процесния имот с идентификатор ***, като неподходящ като местоположение. Отреденият за „Балнеоложки комплекс“ имот, ползван от ответника, е актуван като държавна собственост, теренът е застроен с дом №3 и е отреден за нуждите на АБПФК, като е отстъпено право на строеж на ЦК на БКП. Въззивният съд е посочил, че приетото от гражданския съд по приключилото дело, че спорният имот, бивш пл.№ *-* кв.* по РП от 1977г., не попада в границите на съседния терен, отреден за балнеоложки комплекс и актуван като държавна собственост, се потвърждава и от двете технически експертизи. Вещите лица, след проследяване на регулационната динамика и графичните данни към регулационните планове, съдържащи допустими технически отклонение с графична точност от около 20 см., са посочили, че северната граница на спорния имот, бивш пл. № *-*, съвпада с [улица]. Поради техническа грешка при нанасянето в действащата кадастрална карта на спорния имот *** е допуснато изместване в югоизточна посока с * кв.м., съвпадащи с процесната реална част, които неправилно са заснети в кадастъра като включени в съседния имот с идентификатор ***. Съдът е направил извод, че презумпцията за вярност на данните в кадастралните карти и кадастралните регистри, уредена в чл. 2, ал. 5 ЗКИР, е оборена. Отсъствието или наличието на запис или записи в кадастралния регистър не може да има доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от тези на актовете за собственост. За разлика от одобрените дворищнорегулационни планове при действието на ЗТСУ /отм./, одобрените по ЗУТ планове, включително и ПУП, нямат пряко отчуждително действие, освен в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ и по волята на собствениците в хипотезата на чл. 15, ал. 3-6 и чл. 17, ал. 3-5 ЗУТ, каквито не са налице. След като процесният имот не е отчуждаван или отреждан за обществени цели, за разлика от съседния имот на ответната болница, последната не се легитимира като собственик на процесния имот чрез специфичния придобивен способ на чл. 17а ЗППДОП/отм./, по чиято сила предоставеното право на стопанисване се трансформира в право на собственост. За неотносимо е прието възражението на ответното болнично заведение за включване на имота в баланса на дружеството, доколкото само заприходяването на имот в счетоводния баланс на едно юридическо лице, не може да породи право на собственост в полза на това лице, ако то не е придобило собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен способ. То може да има само доказателствено значение за установяване факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие, какъвто не е настоящият случай. За неоснователно е прието възражението на „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД и за придобиване на имота по давност. Съдът е приел, че давностен срок не е текъл върху процесната реална площ от * кв.м. при действието на чл. 29, ал. 1, т. 1, вр. чл. 15 ЗСГ /отм./. Съдът не е установил да са налице изключенията по чл. 15, т. 1 или т. 2 ЗСГ, доколкото не е упражнявано владение спрямо роднини по права линия, братя и сестри или между съсобственици. Посочено е, че не е текъл давностен срок от приемането на ЗТСУ /ДВ бр.29/10.04.1973 г./ до изменението /ДВ бр.34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г./ на първоначалната редакция на чл. 59. Разпоредбата изрично изключва всякакво придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели. При действието на ЗТСУ не е допустимо не само придобиване по давност на реални части, но и на идеални части от парцели чрез владение на реални такива. Последващата редакция на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ/отм./ и аналогичния чл. 200, ал. 1 ЗУТ създават възможност за придобиване на реални части от поземлени имоти само при спазени изисквания за минимални размери, на които не отговаря процесната реална част от 39 кв.м. и с лице към улицата около 6 кв.м., и спрямо нея не е текла придобивна давност и през този период. В допълнение е посочено, че твърдението за упражнявана от ответната болница трайна и непрекъсвана фактическа власт с намерение за своене в продължение на 10 години не е и доказано. На основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД давностният срок, доколкото такъв е текъл, е прекъснат и спрян през време на висящия процес по гр.д. № 790/1991 г., приключил с решение от 05.08.1991 г. С обвързваща и настоящите насрещни страни сила на пресъдено нещо, гражданският съд е уважил ревандикационния иск за целия имот, в рамките на който е и процесната реална част. В полза на ищците е издаден и изпълнителен лист от 16.03.1992г., а от данните по делото е видно, че те възстановяват владението си върху имота. От свидетелските показания и приемателно предавателните протоколи е установено, че през 2002 г. наети от ищците работници са премахнали огражденията, препятстващи достъпа до имота им откъм улицата. Съставни части на последните са предадени от ищцата С. А. на управляващия лечебното заведение. Засвидетелстван е фактът, че в периода около 2002-2013 г. семейството на ищците изгражда нова ограда с метална врата, разположени по-навътре от линията на тротоара. Установено е, че ответната болница през 2013 г. повторно е изградила спорната ограда пред процесната реална част,като навлиза в имота на ищците. Оградата съществува и към настоящия момент. С предявяване на настоящата искова молба на 17.06.2019 г. по реда на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността е прекъсната, а изтеклият до тогава, считано от 2012 г. – 2013 г., срок е недостатъчен по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. По отношение на иска по чл. 109 ЗС, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав, доколкото страните са собственици на съседни имоти, а ответникът неоснователно е навлязъл в имота на ищците, поставяйки допълнителна ограда, като по този начин възпрепятства достъпа до собствения им имот. За основателен е приет и искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на процесната реална част за периода 10.06.2016 г. – 10.06.2019 г., тъй като до този размер ответната болница е спестила разходи за използването на чуждия имот и така се е обогатила за сметка на ищците, които обедняват поради невъзможността да получат граждански плодове във вид на наем. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на посоченото основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Въззивното решение не е процесуално недопустимо. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай порок от сочената категория не се открива. Не е налице произнасяне по непредявен иск, нито по нередовна искова молба. Не е налице и посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос. Той не е решен в противоречие, а в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. В нея се приема, че в случаите, когато предмет на иска за собственост е реална част от УПИ, границите му биха могли да се определят чрез описанието им с помощта на вещо лице, ако не са материализирани на място. В случая въззивният съд, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, е приел, че спорната част от имота е индивидуализирана с измерванията, направени от вещото лице по назначената СТЕ, на които се позовават и ищците. Тази част съответства и на посочената реална част в диспозитива на въззивното решение. Вторият въпрос, свързан с твърдение за недопустимост на предявения иск поради противоречие на обстоятелствената част със заявения петитум в исковата молба, също не предпоставя допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, съобразно задължителната практика на ВКС и приетото в т. 4 на ТР 8/2016 г. по тълк. д. №8/2014 г., ОСГК, е приел, че предмет на спора по предявените искове е правото на собственост върху реални части от недвижимия имот на ищците, като са наведени твърдения в исковата молба за наличие на грешка в кадастралната карта, състояща се в заснемане по кадастралната карта на реалните части в границите на записания на името на ответната болница имот, вместо в границите на записания на ищците имот. Доколкото е установен пространственият обхват на правото на собственост на ищците, искането за корекция на заснетото в кадастралната карта е допустимо. Ето защо не е налице порок на въззивното решение от сочената категория. Третият въпрос също не обосновава противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд при първоначалното разглеждане на въззивната жалба се произнесъл по всички доказателствени искания съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК и е изложил съображения за тяхната неоснователност. Съобразно т. 3 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая въззивният съд е приел за установени всички правнорелевантни факти, като не е счел за необходимо допускането на нова съдебно-техническа експертиза. Впоследствие е констатирана ОФГ, поради която съдът е прекратил производството и е върнал делото на първоинстанционния съд за отстраняване на грешката по реда на чл. 247 ГПК. Целта на поправката е само да премахне несъответствието между волята на съда и нейния външен израз. Не е било необходимо преразглеждане на въпроси, по които вече има произнасяне от въззивната инстанция. Такова искане не е заявено и от касатора в първото съдебно заседание при новото разглеждане на въззивната жалба. Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по четвъртия въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено от въззивния съд. Той е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Разгледал е оплакванията във въззивната жалба относно северната граница на спорния имот, както и доводите относно последващи промени в имотните граници при урегулиране на имота на ищците и е възприел заключението на вещите лица, че северната граница съвпада с [улица], бивша „В.“, а имотът с бивш пл. № *-*, кв. * по регулационния план от 1977 г. не е включван в терените, идентични със съседния имот с пл. № *, собственост на ответното болнично заведение. Не е установено отчуждително действие на регулационния план от 1977 г. спрямо спорните реални части. Такова не е налице и при последващи одобрени регулации при действието на ЗУТ. Въззивният съд е анализирал заключението на техническата експертиза, проследила регулационните промени. Несъгласието на касатора с фактическите констатации относно правнорелевантните факти и оценката за тяхното значение с оглед спора относно носителя на правото на собственост върху спорната реална част от процесния имот не може да обоснове допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос. Следващите три въпроса отново не обуславят допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Те са свързани с твърдението на касатора за наличие на приложена регулация след придобиване на имота от страна на ищците, от което следва, че те са изгубили правото си на собственост върху спорните реални части. Въззивният съд, съобразно ТР №8/2016 г., ВКС, ОСГК, е посочил, че документирането на данните за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти чрез създаване на кадастрални карти и кадастрални регистри има декларативно действие и от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За разлика от одобрените дворищнорегулационни планове при действието на ЗТСУ /отм./, одобрените планове по ЗУТ, нямат пряко отчуждително действие, освен в хипотеза на чл. 16, ал. 1 ЗУТ и по волята на собствениците в хипотезата на чл. 15, ал. 3- 6 и чл. 17, ал. 3 -5 ЗУТ, с оглед възприетия от този закон принцип за ненамеса на администрацията в правото на собственост върху поземлените имоти. Урегулирането на имотите е свързано само с устройствения им режим, като вътрешните регулационни линии следват имотните граници - чл. 17, ал. 1 ЗУТ. Не е налице хипотеза, при която последващ регулационен план за процесния имот да има отчуждително действие. Осмият въпрос не е разглеждан от въззивния съд и е неотносим, тъй като решаващите изводи са за наличие на предпоставките за осъществяване на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП само по отношение на съседния имот, собственост на ответника. Няма данни процесният имот да е отреждан за балнеоложки комплекс, нито да е отстъпван за стопанисване или управление на държавно предприятие, което към момента на преобразуването му в търговско дружество има правото на оперативно управление върху него, а с акта на държавния орган за преобразуване имуществото да е предвидено като включено в капитала на ответното дружество. В отношенията между страните със сила на пресъдено нещо е установено, че процесният имот е собственост на ищците по делото, поради което ирелевантен за спора е въпросът с какви доказателства се установява наличието на предпоставките по чл. 17а ЗППДОбП. Последните два въпроса, свързани с иска с правно основание чл. 109 ЗС не обуславят касационно обжалване на въззивното решение, доколкото съгласно приетото в ТР № 4/2017 г., ОСГК, ВКС двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. В случая въззивният съд е приел, че и двете предпоставки са налице, доколкото е ограничен достъпът до имота на ищеца в резултат на възстановената през 2013 г. допълнителна ограда от ответната болница. С оглед факта, че поставената ограда препятства достъпа до имота от единствената улица, с която граничи, то поддържането на това състояние създава за ищеца пречки по-големи от обикновените – чл. 50 ЗС. Така приетото не противоречи на практиката, посочена от касатора, според която решението по чл. 109 ЗС не може да навлезе в правната сфера на ответника извън рамките на засегнатите права на ищеца. Съдът не е постановил премахване на ограда, която не навлиза в имота на ищеца. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.