Определение № 847 от 20.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1378/2010 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. т. г. „Ц. С. В.” в [населено място], представлявана от изпълняващия длъжността директор Д. Д., приподписана от адв. В. П., против въззивното решение № 80 от 11 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 138 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което е отменено решение № 119 от 25 март 2010 г., постановено по гр.д. № 1458 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. и вместо него уволнението на Б. Д. П. от [населено място] е признато за незаконно, П. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и касаторът е осъден да й заплати 2843,80 лева обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковете. В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът не е съобразил обстоятелствата по делото, че ищцата е била първоначално назначена на временен трудов договор и с приемането от страна на съд, че работата няма временен характер се допуска аномалията на една длъжност да има двама титуляри, което противоречи на нормативните уредби за изготвянето и одобряването на щатното разписание, както и за разпределение и усвояване на средствата по делегираните бюджети в училищата; проявена е недобросъвестност и подвеждане на училищното ръководство от страна на ищцата с искане да се прекрати по-рано временният й трудов договор. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че допускането на касационното обжалване на въззивното решение би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като въззивният съд не се е съобразил с обстоятелството, че по начало ищцата по предявения иск е била назначена с временен трудов договор, като впоследствие е поискала да се намали срокът на действие на временния договор; неправилно и необосновано съдът приема, че желанието на работника в подадената молба няма никакво значение, тъй като работникът не може да черпи права от собственото си виновно поведение; знаейки, че е временно там, ищцата подвежда работодателя да й прекрати по-рано договора, за да си осигури безсрочен трудов договор. Ответницата Б. Д. П. от [населено място], в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи, че липсва основание за допускане на касационното обжалване и обосновава защо касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С решението си въззивният съд приел, че между страните първоначално бил сключен срочен трудов договор на основание чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ, като в последствие по молба на ищцата бил изменен както срокът, така и видът на срочния трудов договор – в такъв по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ; ограниченията за сключване на срочни трудови договори се отнася както за първоначално сключваните трудови договори, така и за последващите им промени с допълнителни споразумения; в процесното допълнително споразумение не са посочени допълнителни обстоятелства относно наличието на някоя от хипотезите на ал. 3 и 4 от чл. 68 КТ; работодателят не е твърдял и доказал наличието на съответното изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ вр. § 1, т. 8 ДР КТ; без значение е, че допълнителното споразумение е сключено по молба на ищцата; тъй като допълнителното трудово споразумение е сключено в нарушение на разпоредбите на чл. 68, ал. 3 и 4 КТ, вр. § 1, т. 8 ДР КТ, на основание чл. 68, ал. 5 КТ трудовият договор между страните се смята сключен за неопределено време и по отношение на него не може да се приложи чл. 325, т. 3 КТ. К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане. Допускането до касационен контрол се търси по третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В разглеждания случай касаторът изобщо не е поставил правен въпрос, който по някакъв начин да може да бъде преценяван от съда с оглед изложените задължителни изисквания. Касаторът е посочил оплакванията си срещу изводите на въззивния съд, но вместо да постави правен въпрос, на който да се даде отговор в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК, изложеното следва да се определи като заявяване на основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които биха били предмет на разглеждане от ВКС едва в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Касаторът акцентира върху недобросъвестността на ищцата и невъзможността двама титуляри да заемат една и съща длъжност. Макар да е заявил в касационната жалба, че не това е точното прилагане на закона – недобросъвестните действия на работника да могат да му носят права, касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с обуславящите изхода на спора правни изводи на въззивния съд във връзка с характера на допълнителното споразумение между страните, по изискванията на чл. 68, ал. 4 вр. § 1, т. 8 ДР КТ, както и по ефекта на молба на работника или служителя за промяна на условията на трудовия договор, ако не е налице “изключение” по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ. Ответницата не претендира заплащане на разноски по смисъла на чл. 78 ГПК, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение