Определение № 60601 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 268/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Технически университет – Варна, представлявано от ректора проф.В.В., чрез процесуален представител адв.Т., срещу въззивно решение от 07.10.2020г. по в.гр.д.№2392/2020г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение от 01.06.2020г. по гр.д.№14636/2019г. на Районен съд - Варна за уважаване на предявените от И. Р. Р. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по подадения отговор на касационната жалба. Ответникът по жалбата И. Р. Р., чрез процесуален представител адв.Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от И. Р. Р. срещу Технически университет – Варна, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ за признане за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6, пр.1 и т.11 КТ със заповед № /17.07.2019г. на ректора, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „помощник-ректор“ и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на 18 209.94лв., Като фактически основания за уволнението са посочени въведените със заповед на ректора от 12.07.2019г. - след възникване на трудовото правоотношение промяна в изискването за образование - необходимо висше инженерно и икономическо образование, ОКС „магистър“, както и не по-малко от 5 години управленски професионален опит в системата на висшето образование по въпроси, свързани с административното и финансково управление, както и с управлението на имуществото на ВУЗ. Установено е, че И. Р. е изпълнявал длъжността „помощник-ректор по силата на допълнително споразумение от 07.07.2015г. за изменение на сключения между страните трудов договор от 11.02.2010г. за длъжността „главен юрисконсулт“ в ТУ-Варна.Ищецът има завършени две висш образования по специалността „Технология на машиностроенето и металорежещи машини, с притозила професионарна квалификация „машинен инженер“ в ТУ-Варна и по специялността „право“ с придобита квалификация „юрист“ във ВСУ“Черноризец Храбър“ – [населено място]. Към момента на заемане на длъжността „помощник-ректор“ И. Р. е отговарял на изискванията за образование в длъжностната харатеристика /техническо, икономическо или юридическо/. Въззивният съд е приел, че И. Р. не е отговарял на новите изисквания за образование – относно кумулативно имискуемото се икономическо образование и за управленски професионален опит., като не е възприел за основателни доводите му, че притежава такъв опит, натрупан от м.06.2011г. до уволнението му през 2019г. като член на Стопанския съвет на университета и на Ректорския съвет, по отношение на които съдът е приел, че се установява със свителеските показания на Р. Н. В. – бивш ректор на ТУ /30.06.2015г.-13.11.2018г./, че са създадени като помощни органи, вземащи решения след гласуване за предприемане на действия, свързани с финансовата или стопанска дейност на университета, изпълнеинето на които се е възлагало на помощник-ректора, а също – че до освобождаването му на 15.07.2018г. е бил управител на „ТУ-Кампус Логистика“ ЕООД. Въззивният съд е изложил съображения, че в хипотеза на прекратяване на трудов договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, решението на работодателя за промяна на изискванията за образование и квалификация към заеманата конкретна длъжност е въпрос на целесъобразност и поради това то не подлежи на съдебен контрол, доколкото по този начин не е нарушена или заобиколена императивна правна норма, не се злоупотребява с право или е установен дискриминационен подход. Когато в предмета на спора е въведен довод за злоупотреба с работодателски права, съдът дължи преценка добросъвестно ли е действал работодателят съобразно чл. 8, ал. 1 КТ, т.е. дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и дали работодателят действа равнопоставено по отношение на всички заети лица, или единственото му желание е чрез законово допустими средства да постигне една, единствена цел – прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител. Ако е релевиран довод за злоупотреба с работодателски права, както е в случая, ищецът носи тежестта по пътя на пълно и главно доказване да обори добросъвестността на работодателя при прекратяване на ТПО, като за да е осъществено нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, съдът преценява не наличен ли е обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на длъжността, а единствено фактите, обосноваващи твърдението за злоупотреба с права. Посочил е, че в съдебната практика се приема още, че презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ е оборена само когато по делото е установено, че чрез предоставените му от закона средства работодателят е целял прекратяване на трудовия договор с конкретен служител; че въведените нови изисквания не са с оглед интереса и нуждите на работата, а единствено с цел да се прекрати трудовия договор с определен служител или да се заобиколят изискванията за подбор по чл. 329, ал. 1 КТ или предварителната закрила по чл. 333 КТ /в този смисъл Р № 71 от 24.07.2013г. по гр.д. № 284/2012г. на ВКС, IV ГО; Р № 345 от 06.03.2014г. по гр.д. № 3868/2013г. на ВКС, IV ГО; Р № 194 от 26.06.2016г. по гр.д. № 891/2016г. на ВКС, IV ГО и др./. Посочил е, че доводът за злоупотреба с право в случая е обоснован с твърдения, че правото на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение е упражнено от работодателя на обективните основания по т. 6 и т. 11 на чл. 328 КТ, с единствената цел да се прекрати конкретното правоотношение с ищеца при заобикаляне на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и заобикаляне на основанието за прекратяване по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, с оглед последвалото съкращаване на щата /с решение на Академичния съвет по Протокол №1/26.08.2019г./, при което не само следва да се зачете закрилата на работника, но и следва да се заплати обезщетение на работника, както и проявен дискриминационен подход при промяна в изискванията за заемане на длъжността. Съдът е посочил, че с решение на Академичния съвет по Протокол № 1/26.08.2019г. е предприета промяна в административната структура за управление на ТУ-Варна, в т.ч. извършено съкращаване на щатната бройка „помощник-ректор“, като е прието функциите да се изпълняват от главния секретар на университета. От това е приел, че следва извод, че промяната в изискванията за образование и квалификация и в управленския опит за заемане на длъжността помощник-ректор, премахната от щатното разписание на университет месец след прекратяване на ТПО на ищеца, е продиктувана единствено от желанието на ръководството да прекрати конкретното правоотношение с ищеца. Приел е, че упражняването на правото по чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 от КТ, непосредствено последвано от извършено съкращаване на щатната бройка за заеманата от ищеца длъжност, е израз именно на заобикаляне на закона и конкретно на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Промяната на изискванията за заемане на длъжност, която работодателят премахва непосредствено след въведените нови изисквания за образование и опит, поради това е израз на произволно и на превратно упражняване на работодателстка власт. В последната разпоредба е предвидена предварителна закрила при уволнение за работниците и служителите, които страдат от определени болести, изчерпателно изброени в Наредба № 5/20.02.1987г. на МЗ за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила, съгласно чл. 333, ал. 1 КТ – в приложното поле на тази закрила са включени и основанията за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2 и т. 11 КТ /в случай, че служителят бе уволнен на основание съкращаване на щата, то същият би се ползвал от закрилата на чл. 333 КТ/предвид данните в епикриза от 12.11.2011г., че боледува от Исхемична болест на сърцето/. Органът, който дава разрешението в този случай е съответната областна инспекция по труда. Преди да поиска разрешение за уволнението от Инспекцията по труда работодателят е длъжен да поиска и мнението на ТЕЛК относно здравословното състояние на предвидения за уволнение работник или служител, който страда от заболяване по посочената наредба – чл. 333, ал. 2 от КТ. Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ има обективен характер и важи винаги, когато работникът страда от заболяване по Наредба № 5/20.02.1987г. на МЗ за болестите, при които работниците имат особена закрила. Задължение на работодателя е да извърши преценка за наличие на предварителната закрила, като събере информация за работниците и служителите, които смята да уволни, като липсва легално вменено задължение на работника или служителя да уведомява работодателя си предварително за наличните болести, а обективният характер на закрилата се изключва само в случай, че работникът съзнателно укрие съществуващо заболяване по наредбата. За прилагане на закрилата е достатъчно към момента на връчването на заповедта за уволнение работникът или служителят обективно да страда от заболяване по цитираната наредба, независимо дали работодателят е знаел за това. Приел е за неоснователно оплакването в жалбата, че в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ работодателят следва да поиска разрешение от Инспекцията по труда преди уволнение само в три случая – когато е налице частична ликвидация на предприятието, при съкращаване в 8 щата и при спиране на работа за повече от 30 дни. Аргументирал се е, че препращането в чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ към Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила, съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, е само по отношение на болестите, при наличието на които работодателят е длъжен да изиска съответното разрешение от Инспекцията по труда, респ. и мнение на ТЕЛК в определените от закона случаи, но не и за случаите, при които се ползва закрила при уволнение. Установено е в конкретния случай от представените по делото медицински документи, че ищецът страда от исхемична болест на сърцето, болест по чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5/1987г. на МЗ, при която работниците са обект на особена закрила. Следователно, за да бъде законно уволнението му е необходимо преди да му бъде връчена заповедта за уволнение работодателят да е получил разрешение от Инспекцията по труда, както и да е поискал мнението на ТЕЛК. Такова разрешение на Инспекцията по труда липсва, поради което само на това основание уволнението се явява незаконно и следва да се отмени. Приет е за неоснователен и доводът, че работодателят не е бил уведомен за заболяването на ищеца, доколкото епикризита, установяваща поставената през 2011г. диагноза на И.Р. е част от документацията в ЛТД на служителя, представено по делото от самия работодател. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, по въпроса: 1“Представлява ли злоупотреба с право от страна на работодателя в смисъл на заобикаляне на закона – чл.329 и чл.333 КТ, когато при уволнение на основание чл.328, ал.1, т.6 КТ служителят не отговаря на новите изисквания, последващото съкращаване на единствения щат за длъжността и възлагане изпълнение на трудовата функция на лице, заемащо друга длъжност, което отговаря на новите изисквания“, по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроса: 2“Следва ли да се приеме, че е налице злоупотреба с право от страна на работодателя, когато не са установени субективни причини, поради които той да е целял единствено и само уволнението на служителя“ и по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроса: 3 „Относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните“. Според касатора по втория от поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с решение №6 от 08.02.2019г. по гр.д.№1659/2018г. на ВКС, ІІІг.о., а по третия – с решение №133 от 14.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на ВКС, ІVг.о Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Първият от поставените от касатора въпроси не осъщесвява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в обжалваното въззивно решение, в което въззивният съд е посочил е, че доводът за злоупотреба с право в случая е обоснован с твърдения, че правото на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение е упражнено от работодателя на обективните основания по т. 6 и т. 11 на чл. 328 КТ, с единствената цел да се прекрати конкретното правоотношение с ищеца при заобикаляне на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и заобикаляне на основанието за прекратяване по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, с оглед последвалото съкращаване на щата /с решение на Академичния съвет по Протокол №1/26.08.2019г./, при което не само следва да се зачете закрилата на работника, но и следва да се заплати обезщетение на работника, както и проявен дискриминационен подход при промяна в изискванията за заемане на длъжността. Поставеният от касатора въпрос предспоставя в себе си въззивният съд да е обсъждал представлява ли злоупотреба с право от страна на работодателя в смисъл на заобикаляне на закона – чл.329 и чл.333 КТ, при уволнение на основание чл.328, ал.1, т.6 КТ, каквото обсъждане, както се посочи, не се съдържа във въззивното решение, тъй като съдът не е обсъждал такива по отношение на първото от приложените от работодателя основания – по чл.328, ал.1, т.6 КТ, за което е и питането на касатора. Освен това, не е обосновано от касатора допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил законовата разпоредба, но не е обосновал поставеният от него въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По втория от поставените от касатора въпроси не е налице някое от сочените допълнителни основание за допускане на касационно обжалване по 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Неоснователно се сочи от касатора противоречие с решение №6 от 08.02.2019г. по гр.д.№1659/2018г. на ВКС, ІІІг.о. С посоченото решение на ВКС е прието, че при наведен от ищеца довод за злоупотреба с право от страна на работодателя, съдът следва да извърши проверка – дали изменението в изискванията е въведено с оглед нуждите на работата или е продиктувано от други, най-често субективни обстоятелства, във връзка с конкретния служител /решение по гр.д.№ 13/2011г.на ІІІ г.о./, а по конкретния спор е прието, че не са наведени конкретни факти и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право. В практиката на ВКС / решение № 71 от 27.04.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на ВКС, IV г. о./ се приема, че злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е налице, когато се установи, че единственото му желание чрез законово допустими средства е постигне на една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. Едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права; важно е дали е оборена добросъвестността на работодателя – по пътя на пълно главно доказаване да е установено, че правната възможност по чл. 328, т. 6 КТ, /допустимо, възможно само по себе си правно действие/, е използвана целенасочено. В това решение, а и в соченото от касатора решение на ВКС са посочени конкретни примери, в които ВКС приема, че е налице злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, като изрично в решенията на ВКС е посочено, че преценката за наличието й е конкретна и е съобразно установените за всеки отделен случай обстоятелства. Във всички случаи обаче, работникът или служителят е този, който следва да обоснове иска си, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят изводи за допусната злоупотреба. За да обоснове нарушение по чл.8, ал.1 КТ, съдът преценява не доколко работодателят има обективен интерес от промяна на изискванията за заемане на определена длъжност, а дали наведените от ищеца факти и обстоятелства обосновават наличие на злоупотреба /вж. решения по гр.д.№ 2600/2014г. и гр.д.№ 4531/2016г., двете на ВКС,ІV г.о./. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Отделно от това относно злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ има установена и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, вкл. посочените по-горе решения на ВКС. Третият от поставените въпроси касаторът отнася към оплакванията в касационната жалба, че: не са обсъдени представентие с отговора на исковата молба доказателства за установяване на твърденията му, че: работодателят е правил анализ на икономическото състояние на управлението на имуществото на Университета, което го е мотивирало да въведе нови изисквания за заемане на длъжността „помощник-ректор“, както и че: закриването на щатната бройка „помощник-ректор“ е съпроводено с възлагане изпълнението на трудовата й функция на лице, което отговаря на новите изисквания за заемането й – заемащия длъжността „главен секретар, която длъжност е от по-висок ранг и че: по този начин ректорът е е постигнал основната си законосъобразна цел – с нововъведените изисквания да оптимизира и подобри управлението на имуществото на ТУ-Варна, което обстоятелство не било изследвано от въззивния съд. Както вече се посочи, за да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 КТ съдът преценява не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право, както е направил и въззивния съд. Според задължителната съдебна практика съдът е длъжен да обсъди всички факти, от които произтича спорното право и са въведени като предмет на делото пред въззивната инстанция. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установена съдебна практика. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Към писмения отговор на касационната жалба, в който е направил искане за присъждане на разноски, са приложени договор за правна защита и съдействие от 10.12.2020 г. и пълномощно, като договореното адвокатско възнагреждение в размер на 900лв. е заплатен. При наличните доказателства, на ответника по касационната жалба се дължат направените от него разноски, но с оглед възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК в молбата на касатора по делото, следва да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 и ал.2, т.4, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.