Определение № 373 от 02.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2507/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на НАЦИОНАЛНА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА (НЗОК), [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1273 от29.05.2019 г., по т.д.№ 1385/2019 г., с което е потвърдено решението на Пернишкия окръжен съд № 35 от 06.02.2019 г.,по т.д.№ 249/2018 г. за уважаване на предявения от Многопрофилна болница за активно лечение(МБАЛ) „РАХИЛА АНГЕЛОВА”АД, [населено място] срещу настоящия касатор, като ответник, осъдителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.59, ал.1 от Закон за здравното осигуряване (ЗЗО) за сумата 51 635.00 лева, представляваща неразплатен остатък за извършена и отчетена медицинска дейност по индивидуален договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки №140494 / 25. 02.2015 г. за месец март 15 г., съгласно спецификация от 09.04.2015 г. за периода 01.03.2015 г. -31.03. 2015 г. към фактура № [ЕГН] от 09.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на предявяване на иска -19. 04. 2018 г. до окончателното й изплащане, както и деловодни разноски в общ размер от 5 125.40 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че уговорените с процесния договор лимити и плащания от НЗОК се явяват в пряко противоречие с установената в ЗЗО и в Националния рамков договор забрана - в договорите с изпълнителите на медицинска помощ да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор на осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК, както и на забраната да бъдат предвиждани максимален брой извършвани дейности и разпределяни квоти за изпълнение на такива дейности в болничната помощ между лечебните заведения. Счита, че изведеният от въззивната инстанция правен извод се дължи на погрешно тълкуване на закона, вкл. Закона за бюджета на НЗОК за 2015 г. и подзаконовите нормативни актове,регулиращи задължителното здравно осигуряване, което последно не е нито безусловно, нито неограничено по обем, предвид установените бюджетни рамки и финансови параметри на НЗОК. Обстоятелството, че заплащаната от НЗОК медицинска болнична помощ, извършвана от лечебното заведение е с изрично уговорени стойности, в сключен между страните индивидуален договор и приложение № 2 към него, които са определени на месечна база и конкретизирани по клинични пътеки, според касатора, означава, че надхвърлянето им не поражда договорно задължение за ответното ЮЛ за изплащането им, особено когато липсва последващо решение на Надзорния съвет за закупуване на допълнително отчетените дейности. Затова и тезата на жалбоподателя е, че доколкото закупуването на неограничени по обем здравни услуги с ограничени и предварително рамкирани бюджетни средства е икономически неосъществимо, конституционното „право на здраве” на гражданите може да се упражнява само по реда и при условията, определени в ЗЗО и в ЗЗ. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, към касационната жалба приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1. ” Противоречи ли постигнатото съгласие между НЗОК и изпълнителя на болнична помощ по договор за оказване на болнична медицинска помощ, сключен по реда на чл.59, ал.1 ЗЗО, относно реда и начина на заплащане на оказаната на здравноосигурените лица медицинска помощ на императивна правна разпоредба, гарантираща осигуряване на гражданите на Република България на достъпна медицинска помощ и безплатно медицинско обслужване?” Насрещната по касационната жалба страна не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение Софийски апелативен съд, въз основа на самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, въведените възражения и доводи, е приел за установено от фактическа страна, че страните са валидно обвързани от сключения помежду им, по реда на чл.59, ал.1 ЗЗО, индивидуален договор за предоставяне на болнична медицинска помощ по клинични пътеки № 14235 от 25. 02. 2015 г., изменен с анекси от 24.03.2015 г. и от 09. 04. 2015 г.. По силата на поетите с него задължения ищцовото дружество - МБАЛ „РАХИЛА АНГЕЛОВА”АД, [населено място] е дължало осигуряване на здравноосигурени лица на болнична медицинска помощ по подробно описани в същия здравни пътеки, което е и изпълнило за визирания в исковата молба период, а насрещната страна – НЗОК е поела задължение, останало неизпълнено, да плаща на изпълнителя на медицинската болнична дейност, за всеки един отделен случай, съобразно условията на чл.21 от договора – извършената дейност да е включена в обхвата на договорените, лицето да е с непрекъснати здравноосигурителни права, дейността да е надлежно отчетена и да е в рамките на стойностите по приложение № 2 - неразделна част от същия. Констатирано е също, че определената в Приложение № 2 стойността на дейностите за болнична помощ включва и следващата се за месец март на 2015 г., но за първи път конкретна сумата е предвидена едва след сключването на анекс от 24.03.2015 г. С оглед становищата на страните и данните по делото, за ненуждаещи се от доказване са счетени и следните факти: че претендираната с предявения иск цена е за реално извършени и надлежно отчетени дейности по 117 клинични пътеки през месец март 2015 г.; че всеки отделен случай е изисквал спешна хоспитализация за диагностика и лечение, че стойността на последните, съобразно договорените цени на включените в обхвата на договора дейности, е в размер на исковата сума от 51 635.00 лв., която е останала незаплатена и надхвърляща разписаната в приложение № 2 към договора и споразуменията към него за м.март на 2015 г.. Съобразявайки така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е споделил като основан на закона и на доказателствения материал извода на първостепенния съд за основателност на предявения иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.59, ал.1 ЗЗО, с оглед изпълненото договорно задължение от ищеца. С оглед възражението на ответника за уговорените с процесния договор лимити, е счел, че въвеждането на лимити на заплащаните от НОЗК и РЗОК, съобразно техните прогнозни разчети на бюджета, медицински дейности, които са и задължителни за изпълнителите на болнична медицинска помощ нарушава основните принципи на равнопоставеност на изпълнителите на медицинска дейност и на равнопоставеност между последните и НЗОК, при сключване на процесните договори, установени в чл.5, т.6 и т. 8 от Закона за здравното осигуряване и в чл.3 от Закона за здравето, както и противоречи на прокламираното с чл.52 от Конституцията „право на здраве на гражданите”, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно медицинско обслужване при условия и ред, определени със закон – чл.81 ЗЗ и чл.4, във вр. с чл.2 и чл. 35 ЗЗО. Позовавайки се на очертаните в чл.5 ЗЗО принципи, при които следва да се осъществява задължителното здравно осигуряване - равнопоставеност на изпълнителите на медицинска помощ при сключване на договори с РЗОК, свободен избор от осигурените лица на изпълнителите на медицинска помощ и др., както на конкретния пакет дейности, гарантирани от НЗОК и на правната характеристика на Националния рамков договор(НРД) на задължителен нормативен административен акт с действие на територията на цялата страна( чл.4а ЗЗО), подписан от НЗОК и Българския лекарски съюз, решаващият състав на Софийски апелативен съд е извел правен извод, че императивната разпоредба на чл.55, ал.3 ЗЗО изключва да е налице правна възможност в последния да се установяват изисквания за условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договори с РЗОК, както и максимален брой извършвани дейности, разпределение на квоти за изпълнителите на същите в специализираната извънболнична и болнична и болнична помощ, разпределение на извършваните дейности между отделните лечебни заведения и ограничаване обема на тези помощ, а императива на чл. 59, ал.2 ЗЗО –договорите с изпълнителите на медицинска помощ да могат да се сключват при по- неизгодни условия от приетите с НРД. Що се касае до безспорно съществуващо ограничение в бюджета на НЗОК – различен и отделен от държавния бюджет, в каквато насока са и въведените от ответника възражения, то според въззивната инстанция, доколкото в приходите за НЗОК, набирани,съгласно чл.23 ЗЗО, от осигурителни вноски, лихви и други законови приходи на НЗОК, но и от целеви субсидии от държавния бюджет за изпълнение на задължения, произтичащи от прилагане правилата за координация на системите за социална сигурност, вкл. трансфери от държавния бюджет чрез бюджета на Министерството на здравеопазването, то евентуалният недостиг на средства следва да се компенсира с краткосрочни безлихвени( нисколихвени) заеми от държавния бюджет – възможност, създадена от законодателя с чл.23, ал.2 ЗЗО. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е задължението за НЗОК по чл.25 ЗЗО - да задели резерв за непредвидени и неотложни разходи. Нещо повече, обстоятелството, че с чл.4 от приложимия за процесния период Закон за държавния бюджет на НЗОК е предвидено, в рамките на стойностите по чл.1 от същия това ЮЛ, съобразно делегираните му правомощия, да определя за всяка районна здравноосигурителна каса годишна обща стойност на разходите, разпределяни по месеци, а районните – с изпълнителите на болнична медицинска помощ, разпределени по месеци, според въззивната инстанция означава, че изпълнението на дейностите се контролира по месеци и се коригира на тримесечие в рамките на утвърдените разходи по бюджета на НЗОК, а освен това в ЗБНЗОК е предвидена и делегация за приемане от НС на НЗОК и на правила за определяне и изменение на стойностите по чл.4, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2 от ЗБНЗОК. С оглед императивния характер на посочената законова уредба, Софийски апелативен съд е приел, че постигнатите с процесния договор по чл.59, ал.1 ЗЗО договорки с МБАЛ „РАХИЛА АНГЕЛОВА”АД ,като изпълнител на медицинска помощ по чл.45 ЗЗО, с които се ограничава броят на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности в рамките на гарантирания от НЗОК пакет до определена месечна сума, като твърд горен размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица се явяват и противни както на императивните правила на закона – ЗЗО и ЗЗ, така и на чл.52 от Конституцията. По съображения, че възпрепятстват свободния избор от осигурените лица на изпълнителите на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК и създават ограничение в обема на извършваните медицински дейности въззивният съд е приел за пряко противоречащо на забраната в чл. 59, ал.2 ЗЗО, във вр. с чл.55, ал.3 ЗЗО и в Националния рамков договор и уговарянето на лимит на дейности и плащания от НЗОК и РЗОК, съобразно техните прогнозни стойности, водещи в същността до реално до разпределение на дейностите между отделните лечебни заведения и въвеждащи, в противовес на създадената от законодателя забрана, на квоти за изпълнение на медицинските дейности в болничната помощ. Посочено е в тази вр. като противно на основните принципи на правовия ред в страната и на гарантиране едно от основаните права на гражданите в Република България – на здравеопазване, да се използват властническото положение на държавен орган, какъвто е НЗОК, заедно с районните му поделения и евентуално недоброто му функциониране, поради липса на правилно планиране на очакваните разходи, за ограничаване правата на гражданите за достъп до своевременна и качествена медицинска помощ в лечебно заведение, избрано от тях. Поради изложеното е отречено даденото от ответника НЗОК тълкуване на процесния договор, да се основава на закона – ЗЗО и ЗЗ, който не създава правна възможност дори и при изпълнение на определения с индивидуалния договор лимит на дейности, изпълнителят на болнична медицинска помощ да откаже предоставяне на такава на здравноосигурено лице и то в хипотезата на спешна медицинска помощ, каквато е разглежданата, респ. да го включи в листа на чакащи пациенти за следващ период( месец). Затова и при безспорно установеното в хода на делото наличие на предпоставките на чл.47 ЗЗО, с отсъствие на изключенията по чл.51 ЗЗО, Софийски апелативен съд е счел, че в случая следва да бъде ангажирана договорната отговорност на Националната здравноосигурителна каса за пълно плащане на претендираните суми-незаплатени медицински дейности по спешна хоспитализация за диагностика и лечение, които са били в обхвата на гарантирания на здравноосигурените лица пакет здравни дейности, като е правно ирелевантно дали определеният едностранно от ЮЛ - ответник (съответната РЗОК), лимит, предмет на поетото задължение за плащане, е бил изчерпан за исковия период. В допълнение на изложените аргументи за основателност на предявения иск въззивната инстанция се е позовала и на безспорно установеното в хода на делото системно неизпълнение на възложените на НЗОК правомощия, обусловено от недобро планиране - лимитът за м. март на 2015 г. е утвърден едва със споразумението от 24.03.2015 г., т.е. в края на изтичащия месец, а определените лимити за всеки от трите месеца на първото тримесечие на 2015 г. се несъответстващи на реалните обеми извършвани дейности от ищцовото търговско дружество, като изпълнител на медицинска помощ – обстоятелство, само по себе си изключващо да е налице и основание за освобождаване на ЮЛ- ответник от последиците на договорното му неизпълнение. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за постановения краен правен резултат по конкретното дело, обусловен от решаващата правна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка, или за обсъждане на събраните доказателства. В случая поставеният от касатора правен въпрос, може да е важен, но не отговаря на критериите, разяснени в цитираната задължителна практика – да се включва в предмета на делото и да е обусловил крайния изход на делото.Предпоставен изцяло от наличието на формиран от въззивния съд правен извод за нищожност на конкретни договорни клаузи от процесния договор, свързани с уговорения между страните ред и начин на заплащане на оказаната от ищцовото лечебно заведение медицинска помощ на здравноосигурените лица по см. на чл.26, ал.4, във вр. с ал.1 ЗЗД, същият не е бил предмет на обсъждане и разрешаване в мотивите на Софийски апелативен съд. Поради това, въпреки заявеното от Софийски апелативен съд принципно разбиране, че уговарянето на лимит на дейности и плащания от НЗОК влиза в пряко противоречие с императивната законовата уредба „ на спорните по делото отношения между ищеца, като изпълнител на медицинска помощ от пакета, гарантиран с бюджета на НЗОК по чл.45 ЗЗО и ответника - НЗОК”, то доколкото решаващият правен извод за основателност на предявения иск е основан само на преценката за изпълнение на поетите с процесния договор задължения от страна на ищеца и неосъществено от ответника дължимо, съобразно договора, плащане този въпрос не обосновава общото главно основание за достъп до касация. Съгласно разясненията в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни селективни основания, каквото е поддържаното от касатора по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Насрещната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.1 ГПК съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС