Определение № 1427 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 773 от 21.07.2022г. по гр.д. № 880/2022г. на Бургаски окръжен съд, с което е отменено решение № 260052 от 29.03.2022г. по гр. дело № 6180/2020г. на Бургаски районен съд и вместо това е постановено признаване за установено по отношение на Ж. Л. К. и Д. Я. К., че двамата дължат на Етажната собственост в сграда „А“ с идентификатор **** по КККР на [населено място], находяща се в [населено място], местността „Б.“, [улица], представлявана от управителя „Гардения 2016“ ООД, сумата от 5 144,84 лева, представляваща сбор от разходите за поддържане и управление на общи части и съоръжения, направени от етажния собственик „Гардения 2016“ ООД за периодите от 01.04.2017г. до 31.12.2017г., от 01.01.2018г. до 31.12.2018г. и от 01.01.2019г. до 31.10.2019г. и сумата от 603 лева разноски в заповедно производство, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 3388/2020г. на Бургаски районен съд. Касационната жалба е подадена от Ж. Л. К. и Д. Я. К. Иска се допускане на касационно обжалване поради съмнение за нищожност или недопустимост, както и на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Етажна собственост на сграда сграда „А“ в [населено място], местността „Б.“, [улица], представлявана от управителя „Гардения 2016“ ООД, в писмения си отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по чл. 422 ГПК, предявен от Етажна собственост против Ж. и Д. К.. Безспорно е, че ответниците са собственици на самостоятелен обект - апартамент с идентификатор **** в Етажната собственост. На Общо събрание на Етажната собственост от 01.11.2019г. по т.5 от дневния ред:„Разпределяне на извършените разходи за периодите от 01.04.2017г. до 31.12.2017г.; от 01.01.2018г. до 31.12.2018г. и от 01.01.2019г. до 31.10.2019г. между всички етажни собственици по равно, съобразно количествено-стойностни сметки и списък на собствениците с дължими вноски по разходите и срок за внасянето им“ е взето решение: „Всеки от етажните собственици в сграда „А“ дължи за отчетните периоди сума в размер на 5144,84 лева за самостоятелния си обект. Дължимата сума да се заплати до 31.12.2019г., след който срок да се събира по съдебен ред от управителя на етажната собственост.“ Законосъобразността на това решение е оспорена от Ж. и Д. К. по реда на чл.40, ал.1 ЗУЕС пред Бургаски районен съд, който с решение №o 68/04.03.2021г. по гр. д. № 5067/2020г. е отхвърлил иска. Решението е потвърдено от въззивната инстанция. Видно, че по т.4 от дневния ред на същото общо събрание е представен отчет на управителя за направените разходи и и извършените дейности за горепосочените периоди, като е посочено, че за тези общи разходи има разходооправдателен документ. С решението по т. 4 е приет отчета на управителя. Този отчет е приложен и по настоящето дело. На 02.07.2020г. Етажната собственост е подала заявление за издаване на заповед по чл.410 ГПК против Д. и Ж. К. за сумата от 5 144,84 лева, представляваща разходи за поддържане на етажната собственост за горепосочените периоди. На 03.07.2020г. е издадена заповед за изпълнение. След подадено от ответниците вързажение е образувано настоящето производство за установяване на вземането. Ответниците по иска навеждат вързажения за незаконосъобразно проведено общо събрание, както и че ищецът не представя доказателства за размера на претенцията - как е формирана процесната сума, колко и кои са етажните собственици, за да може да се пресметне задължението на ответниците. Първоинстанционният съд, след обсъждане на събраните доказателства, е формирал извод, че от формална страна са осъществени предпоставките за уважаване на иска. Наред с това е посочил, че правото не е самоцелно, а е призвано да обслужва справедливостта. Счел е, че в случая всякаква форма на контрол по изпълнение на решенията на ЕС и “направените разходи“ е преодоляна, което е в разрез с житейската справедливост. Посочил е, че в производството по законосъобразността на взетите решения на ЕС не са представени разходооправдателни доказателства за гласуваните суми по т. 4 и 5 от дневния ред, изключая таблици с неизвестен автор с произволно посочени суми. Поради това е отхвърлил иска. Въззивният съд е намерил това решението за неправилно. Изтъкнал е, че според чл.38, ал.1 ЗУЕС решенията на общото събрание се изпълняват в определените в тях срокове. В случая е установено, че с решение на общото събрание на етажната собственост от 01.11.2019г. ответниците са задължени да заплатят сумата 5 144,84 лева, представляваща сбор от разходите за поддържане и управление на общи части и съоръжения, направени от етажния собственик „Гардения 2016“ ООД за периодите от 01.04.2017г. до 31.12.2017г., от 01.01.2018г. до 31.12.2018г. и от 01.01.2019г.до 31.10.2019г. Законосъобразността на това решение е била оспорена пред съда по чл.40 ЗУЕС, но искът е отхвърлен и решението е стабилизирано. Не се твърди задължението, за което е издадена заповедта по чл.410 ГПК, да е платено от ответниците. При това положение е осъществен състава на чл.38, ал.1 ЗУЕС и искът е основателен. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о, счита, че такива липсват. Доводът на касаторите за евентуална нищожност или недопустимост на съдебния акт е напълно немотивиран и несъстоятелен. Първият поставен правен въпрос е дали стабилизираното решение на Общото събрание на Етажната собственост установява категорично дължимостта на разходите за поддържка и управление на общите части, осъществени в отминал период. Въпросът е релевантен за изхода на спора, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както считат касаторите. Соченото от тях Определение № 124 от 17.02.2020г. по гр.д. № 3130/2019г. на III г.о. не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, защото е постановено в производство по чл. 288 ГПК. А и разгледаната в него хипотеза е на решение на Общото събрание на ЕС, върху което не е бил осъществен съдебен контрол за законосъобразност по чл. 40 ЗУЕС. В настоящия случай между страните е приключил спор по чл. 40 ЗУЕС за законосъобразността на решенията, с което се приема отчета на управителя за направените разходи и се определя дължимата от собствениците сума за поддръжка на общите части. В рамките на това производство подлежи на установяване видът и размерът на направените разходи. Има данни, че такива доказателства по делото са били събрани. Ето защо, в настоящето производство е от значение, че е налице влязло в сила (стабилизирано) и подлежащо на изпълнение решение на Общото събрание на етажната собственост за дължими от ответниците суми. В практиката на Върховния касационен съд се поддържа виждането, че решението на Общото събрание на Етажната собственост, което не е било оспорено по чл. 40 ЗУЕС или е било атакувано, но е потвърдено, се ползва със стабилитет и подлежи на изпълнение по реда на чл.38 ЗУЕС. Решенията на Общото събрание на Етажната собственост са задължителни за всички етажни собственици и те дължат изпълнението им. Затова, при липса на данни за плащане на посочените в решението на Общото събрание суми, искът по чл. 422 ГПК за установяване на вземането, е основателен. В този смисъл са Решение № 155 от 21.06.2017 г. по гр. д. № 4451/2016 г. на IV г.о., Решение № 50199 от 11.10.2022 г. по гр. д. № 2461/2021г. на IV г.о. и др. Предвид горното липсва основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Вторият формулиран правен въпрос е за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото. Въпросът е обоснован с доводи, че съдът е неглижирал съществени възражения на ответниците изложени в отговора на исковата молба и в отговора на въззивната жалба, а именно: за липса на яснота за разпределението на процесните суми, за липса на реално извършена поддръжка и липсата на разходооправдателни документи за поддръжката на общите части, за отказът на управителя на етажната собственост да представи такива документи. Липсва съмнение за допуснато от съда отклонение от практиката по този въпрос. От една страна, наведените от ответниците по иска възражения не са конкретни, а твърде общи. От друга страна, съдът е счел, че решението на Общото събрание ги обвързва и затова не е обсъждал дали са извършени разходите и какви документи ги доказват. На трето място е поставен въпросът за задължението на въззивната инстанция да събере доказателства, които се събират служебно от съда, ако тези доказателства са необходими за прилагането на императивни материалноправни норми и ако подобни оплаквания се съдържат пред първата инстанция. Твърди се, че първоинстанционният съд е отказал да допусне доказателства за установяване на разходите. Вярно е, че пред първоинстанционния съд касаторите са искали назначаване на счетоводна експертиза, която да проследи всички направени разходи за поддръжка и управление на общите части, което искане не е било уважено. Това обаче не са доказателства, необходими за прилагане на имтеративна правна норма. А и при възприетите от въззивния съд правни изводи такава експертиза не е необходима. Четвъртият въпрос е за задължението на въззивната инстанция при неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд да реши спора по дадената от него правилна такава. Основава се на довод, че ищецът претендира заплащане на разходи за поддръжка на общите части, а всъщност се касае за възстановяване на сторените разходи за поддръжка на общите части, направени от един собственик в полза на останалите. Въззивният съд не е излагал изрични съображения по правната квалификация на иска, но възприетата от него и от първата инстанция е по чл.6, ал.1, т.10 във връзка с чл. 38, ал.1 ЗУЕС за заплащане на направени разходи за управление и поддръжка на Етажната собственост. Тази правна квалификация съответства на обстоятелствата по делото. Законът в чл. 6, ал.1, т.10 урежда изрично задължението на собствениците да заплащат разходите за общите части и оправомощава Общото събрание да определя размера на паричните вноски за това - чл. 11, ал.1, т.5 ЗУЕС. След като такива разходи са вече направени от името и за сметка на Етажната собственост и именно тя иска възстановяването им, то няма място за прилагане на субсидиарната отговорност по чл. 59 ЗЗД. На пето място касаторите формулират четири правни въпроса в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, които се свеждат до това дали в производството по чл. 422 ГПК за установяване на задължение за заплащане на разходи за поддръжка и управление на общи части за минал период, установени с решение на Общо събрание на Етажната собственост, е необходимо да се изследва реалното извършване на разходите и какво е правното основание на претенцията. Това са въпроси, които се припокриват с първия и четвъртия от гореобсъдените и вече бяха изложени съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване по тях. В обобщение, следва са се откаже допускане на касационно обжалване, а в полза на ответника по жалбата да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.