Определение № 803 от 19.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2446/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. К. срещу решение №.1680/27.02.20 по г.д.6825/19 на СГС, ІVАс.,-с което касаторът е осъден да плати по предявени евентуални искове на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. с чл.92 ал.1 изр.1 вр. чл.234 ал.3 т.1 КТ вр. с чл.5 т.7 и т.9 по договор за квалификация от 8.02.11 10000лв. обезщетение за неизпълнение на договора и 5469лв. платени стипендии по него, на основание чл.86 ЗЗД 205,75лв. лихви за забава за периода 4.08.14-18.12.14 върху сумата 5469лв., разноски. Ответната страна „Луфтханза техник София“ООД оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието от фактическа страна, че въз основа на сключен по реда на чл.235 вр. с чл.234 ал.2 КТ граждански договор за квалификация от 8.02.11г. ищецът е поел задължение да организира и проведе курс за авиомеханици, а ответникът – да участва в него и завърши обучението си за 38 седмици, считано от 1.04.11 /т.е. до 23.12.11/, след което правоотношението се прекратява /чл.6/. Според чл.5 т.7 и т.9 от договора обучаемият е длъжен след приключване на обучението да започне работа при ищеца, където да работи за срок от 5,5 години, а при отказ от поетото задължение – да възстанови сумите по договора за квалификация, както и да заплати обезщетение в размер на 10000лв. В изпълнение на поетото в договора за квалификация задължение ответникът е заел длъжността „авиомеханик“ при ищеца считано от 1.01.12. В чл.8 от сключения с него трудов договор отново е предвидено задължение да работи при работодателя за срок от 5,5г., считано от 1.01.12-като е посочено и, че при неизпълнение дължи обезщетение в размер на 30000лв. /чл.8 ал.2/ в 14-дневен срок от поканата, както и че ал.2 има действие във всички случаи при неспазване на ал.1, вкл. при дисциплинарно уволнение /чл.8 ал.3/. По делото е безспорно, че А.К. е заемал горепосочената длъжност считано от 1.01.12 до 11.07.12-когато е бил дисциплинарно уволнен /със заповед №.20/ 11.07.12/, както и че предявеният от него иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ за отмяна на уволнението е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. При тези обстоятелства въззивната инстанция е приела, че ответникът не е изпълнил основното си задължение по чл.234 ал.3 т.1 КТ вр. с чл.5 т.7 и т.9 от договора за квалификация и чл.8 ал.1 вр. с ал.3 от трудовия договор да полага труд по новопридобитата специалност в рамките на уговорения срок. Това е така, доколкото е налице хипотеза на наложено му дисциплинарно наказание – която е приравнената на неизпълнение и „отказ от уговореното“. Предвид изложеното е заключено, че следва да се ангажира договорната му отговорност да се компенсират разходите за обучение. Съдът се е позовал на мотивите на отменителното решение на ВКС №.139/21.05.19 по г.д.№.3109/18, ІV ГО - постановено при предходното гледане на делото от въззивна инстанция. Посочил е, че в него е прието, че задължението по чл.5 т.7 и т.9 от договора за квалификация не е погасено след сключването на трудовия договор и поемането на задължението по чл.8 ал.1-ал.3 от него; по същество задължението за обезщетяване на вредите, които ще претърпи работодателят поради неполагане на труд от ответника през уговорения срок по трудовия договор дублира вече обезпечената отговорност за такива вреди и с договора за квалификация; затова клаузата на чл.8 ал.2 от трудовия договор е нищожна поради противоречие с добрите нрави. При тези обстоятелства, предвид отхвърляне на главния иск за неустойка на същото основание, ВКС е върнал делото на въззивния съд за разглеждане на евентуалния иск по чл.79 ал.1 пр.2 вр. с чл.92 ЗЗД вр. с чл.5 т.7 и т.9 по договора за квалификация от 8.02.11 за обезщетение за неизпълнение в размер на 10000лв., сумата 5469лв. заплатени стипендии и сумата 205,75лв. мораторна лихва, както и предявеният иск - при условията на евентуалност спрямо предходния - по чл.79 ал.1 вр. с чл.82 ЗЗД вр. с чл.5 т.7 и т.9 от договора за квалификация за обезщетение за пълно неизпълнение на договора от 16343,41лв.-разходи за обучение на ищеца, от които 10873лв. относно курс за авиомеханици и 5469лв. за платени стипендии Въззивната инстанция е посочила, че клаузата на чл.5 т.9 вр. с т.5 от договора за квалификация в частта за обезщетение от 10000лв. при пълно неизпълнение има обезщетителни функции за работодателя относно претърпените от него вреди поради неизправност на ответника без да е необходимо те да се доказват. Уговореното вземане се отличава и с гаранционно-обезпечителен характер спрямо пълното неизпълнение на поетите от ответника договорни задължения, подобно на договорната неустойка за неизпълнение, поради което има неустоечен характер по смисъла на чл.92 ал.1 ЗЗД. След като според тази разпоредба неустойката служи за обезщетение на причинените от неизпълнението вреди без да е нужно те да се доказват, работодателят не носи доказателствена тежест да установява обема на претърпените имуществени вреди. Съдът се е позовал на постановките на т.3 ТР 1/15.06.10, ОСТК /съгласно която договорната неустойка е нищожна поради нарушение на принципа за справедливост и спазване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции/ и е посочил, че в случая неустойката е уговорена по вид като компенсаторна за пълно неизпълнение, а не като мораторна за частична неизправност; нейният размер е предвиден да съответства на направените от работодателя разходи за обучението, поради което не надвишава значимостта на неизпълнението и последиците от него. Тя не се дублира с друго валидно уговорено обезщетение. Предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца като работодател търговец и изправна страна не са нормално по-малки при подобен вид неизпълнение. Присъждането на неустойка не би довело до неоснователно обогатяване на изправната страна, а до нейното адекватно обезщетение. В този смисъл неустойката не е уговорена с единствена цел да се отклони от присъщите й функции и в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД. По същите съображения неустойката не е прекомерна по смисъла на чл.92 ал.2 ЗЗД спрямо реално претърпените вреди към момента на договорното неизпълнение. Тези действително претърпени имуществени вреди съответстват на действително изразходваните от работодателя средства за обучение на служителя, срещу които не получава очакваната насрещна компенсация от облаги при положен труд с придобита вече квалификация, като даже превишават размера на неустойката. Поради това евентуалният иск по чл.79 ал.1 вр. с чл.92 ал.1 изр.1 ЗЗД вр. с чл.234 ал.3 т.1 КТ вр. с чл.5 т.7 и т.9 от договора за квалификация от 8.02.11 за сумата 10000лв. обезщетение за неизпълнение е намерен за основателен. Съдът е отразил, че разпоредбата на чл.92 ал.1 изр.2 ЗЗД предвижда възможност на изправния кредитор да иска обезщетение и за по-големите вреди от обезпечените с уговорената неустойка, стига да ги докаже. При доказване на реално претърпени вреди от пропуснати ползи или претърпени загуби те следва да се присъдят не изцяло и паралелно с неустойката, а след приспадане от тях на стойността й. В случая дължимата неустойка от 10000лв. е предназначена да компенсира разходите по обучението по придобиване на професионална квалификация „авиомеханик“. Тези разходи съответстват на финансовите условия на договора за квалификация по смисъла на чл.234 ал.2 т.3 КТ като обхващат издръжката на обучавания през периода на повишение на квалификацията или преквалификацията и формират цената на обучението. В предметния им обхват могат да се включат такси за обучение, командировъчни пари, трудово възнаграждение, допълнителни възнаграждения при обучение без откъсване от работа. Подобен характер имат и изплатените стипендии по договора за квалификация от 8.02.11 в размер на по 600лв. месечно и за периода м.05.11-м.12.11 общо за 5469лв. според първоначалната експертиза. Такъв е видът и на установените в заключението реални разходи относно курс за механици и курс по безопасност при работа с гориво, общо на стойност 10874,41лв. /без ДДС/ през периода м.04.11-м.12.2011г., според първоначалната ССЕ. Отразено е, че размерът на неустойката обхваща почти по-голямата част от платените курсове, но не и платените стипендии. Имуществените вреди във вид на загуби, съразмерно разходите за курсове и стипендии, са били предвидими при сключване на договора за квалификация, като пряка последица от неизпълнението. Затова евентуалният иск по чл.7 ал.1 вр. с чл.92 ал.1 изр.2 ЗЗД вр. с чл.234 ал.3 т.1 КТ вр. с чл.5 т.7 и т.9 от договора за квалификация за сумата 5469лв.-стойност на заплатени стипендии, е намерен за основателен. За такъв е приет и евентуалният акцесорен иск по чл.86 ЗЗД за сумата 205,75лв. мораторна лихва за забава върху стойността на платените стипендии през периода от връчване на нотариалната покана за плащане на 4.08.14 до депозиране на исковата молба на 18.12.14, чийто размер е изчислен от първоначалната ССЕ на 208,75лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал. 1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК. Сочи практика и извежда следните въпроси: 1.“Допустимо ли е страните по договор за квалификация да договарят задължение за служителя да работи при работодателя в срок, превишаващ максимално установения в разпоредбата на чл.234 ал.3 т.1 КТ?“; 2. „Допустимо ли е съдът да присъди неустойка в пълния й договорен размер в случай, че обезпеченото задължение не съществува в цялост /предвид частична нищожност на същото/, произтичаща от противоречието му с императивна норма?“; 3. „Когато в договора за квалификация по чл.235 КТ вр. с чл.234 КТ е определен конкретен размер на компенсацията, дължима при неизпълнение на поетото от служителя задължение да работи при работодателя за определен срок, следва ли /при частично неизпълнение на поетото от служителя задължение/ размерът на присъденото в полза на работодателя обезщетение да съответства на обема на неизпълнението, като се отчете срокът, през който служителят е изпълнил задължението си да полага труд за работодателя?“; 4. „Следва ли при направено възражение за прекомерност на неустойката съдът да оцени размера на действително претърпените от работодателя вреди, включително като съобрази факта, че част от разходите за обучение, направени от работодателя, са били овъзмездени от служителя под формата на „самоучастие“? Следва ли при присъждане на обезщетение под формата на неустойка от същото да се приспадне размера на вредите, за които кредиторът вече е бил овъзмезден?“; 5.„Следва ли служителят да носи отговорност за направените от работодателя разходи за обучение при условие, че размерът на тези разходи многократно надвишава нормалният размер на разходите за провеждане на подобно обучение?“; 6. „Подлежат ли на възстановяване от служителя заплатените от работодателя средства за издръжка по време на обучението, при условие, че в договора за квалификация заплащането на същите е поставено в пряка зависимост от изпълнение на задълженията на служителя за участие и успешно завършване на курса?“; 7. „Валиден ли е договорът за квалификация, без да има уговорена „професия и специалност“, по която работникът или служителят ще се обучава“ /чл.234 ал.2 т.1 КТ/, както и ако обучението е вътрешнофирмено и тясно специализирано за нуждите на работодателя?“; 8. „Представлява ли професионална квалификация обучение, което е осъществено в рамките на обичайния трудов процес, вкл. най-съществената практическа част от което е реализирана от самия работодателя като „обучение в хода на работата?“; 9.“Длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество, като мотивира своя съдебен акт - да обсъди доказателствата по делото, относими към предмета на въззивната дейност, както и доводите и възраженията на страните?“. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Първите два въпроса са свързани с уговорката за срок, през който работникът се задължава да работи при работодателя, доколкото същият /5,5г./ надвишава максимално допустимия /5г./ съгласно разпоредбата на чл.234 ал.3 т.1 КТ. Налице са ясни разпоредби /чл.26 ал.4 пр.1 ЗЗД/ и трайна безпротиворечива съдебна практика, съгласно които нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона. Същите са приложими и за настоящата хипотеза – като уговореният срок за работа при работодателя 5,5г. се замества от посочения в императивната разпоредба на чл.234 ал.3 т.1 КТ такъв 5г. – без това да се отрази на действителността на останалите клаузи и на договора като цяло /факт, признат и от ищеца още с исковата молба/. Предвид изложеното и доколкото е уговорена неустойка за пълно неизпълнение на задължението да се работи при работодателя в предвидения срок /която по предназначението си има обезщетителен характер и размерът й е определен с оглед размера на вложените разходи за обучение (в който смисъл е и отразеното от въззивния съд)-и не зависи от срока, за който се поема задължение за работа (5г. или 5,5г.) - т.е. недействителността на клаузата в частта, с която се поема задължение за работа за период над 5г., не се отразява на размера на договорената неустойка/, поставените въпроси са неотносими към решаващата воля на съда, респективно не биха се отразили на правилността на атакуваното решение. С оглед на изложеното те не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не биха могли да обусловят допускането му до касационно обжалване. Във връзка с третия въпрос се цитира задължителна практика, съгласно отговора на правния въпрос на която при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от договора или се дължи цялата сума за разходите по обучението; този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните; във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл.20 ЗЗД като се търси действителната им воля и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността-реш.№.272/5.10.11 по г.д.№.1637/10, ІІІ ГО, а в реш.№.9/ 14.02.12 по г.д.№.689/12, ІІІ ГО, тълкуването е стеснено в смисъл, че във всички случаи се дължи само възстановяване на направените разходи за обучение и то в размер, съответен на неизпълнението. В разглежданата хипотеза въззивната инстанция е тълкувала волята на страните - и е приела, че процесното вземане има неустоечен характер и в случая неустойката е уговорена по вид като компенсаторна за пълно неизпълнение, а не като мораторна за частична неизправност; нейният размер е предвиден да съответства на направените от работодателя разходи за обучението, поради което не надвишава значимостта на неизпълнението и последиците от него; от друга страна действително претърпени имуществени вреди съответстват на действително изразходваните от работодателя средства за обучение на служителя, срещу които не получава очакваната насрещна компенсация от облаги при положен труд с придобита вече квалификация, като същите даже превишават размера на неустойката. Предвид изложеното, в това число с оглед конкретния характер на неустойката, която е за пълно неизпълнение /цели възстановяване на направените разходи за допълнителна квалификация-независимо от това дали са налице отработени месеци/, и съотношението й с действително разходваните средства, респективно доколкото в чл.92 ал.2 ЗЗД е предвидената възможност /а не задължение/ за намаляване –приложима с оглед конкретиката на всеки случай, не е налице твърдяното отклонение от задължителната практика на ВКС, която дава по-общата принципна рамка за процедиране при отчитане на особеностите на конкретните хипотези и която настоящият състав споделя. Същевременно, доколкото в случая отработените месеци са 6 пълни – т.е. 1/10 от уговореното, и размерът на разходите за обучение без ДДС надвишава неустойката, дори при приспадане от същите на съответна на отработените месеци сума, дължимата такава отново би останала приблизително равна на фиксирания размер на неустойката, който е присъден. Съгласно цитираната във връзка с четвъртия въпрос практика прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди /ТР 1/15.06.10 по тълк.д.№.1/09, ОСТК/. Въззивният съд не е отказал да извърши преценка на размера на действително претърпените вреди, съпоставяйки ги с този на неустойката – напротив, изрично е посочил, че в случая действително изразходваните от работодателя средства за обучение на служителя /10874,41лв. без ДДС - които е намерил за установени съгласно първоначалното заключение на ССЕ/, срещу които не получава очакваната насрещна компенсация от облаги при положен труд с придобита вече квалификация, даже превишават размера на неустойката. Възражението за нейната прекомерност е обсъдено съобразно установените в практиката критерии и е намерено за неоснователно. Същевременно във връзка с платената от ищеца сума 1000лв. страните са постигнали изрична договорка за поемане на задължение от обучаващия се да я плати предварително като самоучастие /чл.5 т.5/, както и такава за условията, при които тя евентуално – по преценка на работодателя - може да бъде върната /чл.4 т.6/ – за които няма твърдения и доказателства да са били налице. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Петият въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено от съда - въззивната инстанция не е приемала, че разходите за процесното обучение многократно надвишават нормалния размер на тези за провеждане на подобно обучение. Предвид изложеното въпросът е неотносим към решаващата воля на съда, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /т.1 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС/ и не би могъл да обуслови допускане до касационно обжалване. Аналогичното важи и за шестия въпрос. Той също съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивната инстанция-за да уважи претенцията съдът не е приемал, че заплащането от работодателя на средства за издръжка е поставено в пряка зависимост от изпълнението на задълженията на служителя за участие и успешно завършване на курса. Изложените решаващи мотиви са свързани с характера на тези разходи – за вече изплатени стипендии при липса на необосновано отсъствие - като такива, които се включват в разходите за обучение предвид финансовите условия на договора за квалификация по смисъла на чл.234 ал.2 т.3 КТ, а от друга страна не се покриват от размера на неустойката. Поради това и, като имуществени вреди, които са били предвидими при сключването на договора и са пряка и непосредствена последица от неизпълнението му-като обезщетение за по-големите вреди от обезпечените с уговорената неустойка - са присъдени като дължими. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Седми и осми въпрос не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви във връзка с тях. Предвид изложеното те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота следва да се посочи, че доколкото в цитираната практика /реш. №.160/07.06.11 по г.д.№.617/10, ІV ГО/ е прието, че страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност, че обучението за повишаването на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила, че минималното задължително съдържание на договора е определено в чл.234 ал.2 КТ - като ал.3 дава възможност страните по договора да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при неизпълнението на първото условие или при незавършване на обучението, с оглед съдържанието си процесният договор безспорно съдържа клаузи за повишаване на квалификация, респективно придобиване на необходимата специфична такава във връзка с упражняване на професията авиомеханик /която предполага извършване на техническа поддръжка на въздухоплавателните средства/, обучението, с оглед спецификата си, включва теоретична и практическа част, организирано е съвместно с Института по въздушен транспорт и завършва с придобиване на сертификат /приложен по делото/ - като страните са уредили отношенията си в рамките на договорната свобода и предметната рамка на чл.234 вр. с чл.235 КТ и работата по трудовото правоотношение е започнала след приключване на отношенията по договора за квалификация /т.е. няма отклонение от цитираните постановки/. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно сочената във връзка с деветия въпрос практика /ТР 1/ 9.12.13 по т.д.№.1/13, ОСГТК, реш.№.45/2.11.11 по г.д.№.1733/10, ІV ГО, реш.№.63/17.07.15 по г.д.№.674/14, ІІ ТО/, за да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въззивната инстанция е обсъдила релевантните за спора доказателства и доводи, респективно сочените от касатора като необсъдени, вкл. по посочените по-горе мотиви, не биха се отразили на правилността на решението и решаващата воля на съда. Предвид изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Неоснователни са и оплакванията по чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК за процесуална недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Претенцията за заплащане на разходи за стипендия е била надлежно заявена още с исковата молба и съдът се е произнесъл именно по наведените в нея фактически обстоятелства. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски на ответната страна не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,