Определение № 3843 от 06.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3915/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2887/30.06.2023 година, подадена по пощата на 29.06.2023 година, от Г. Г. В., против част от решение № 194/17.05.2023 година на Окръжен съд Кюстендил, І-ви състав, постановени по гр. д. № 102/2023 година. С касационната жалба въззивното решение на Окръжен съд Кюстендил се оспорва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 587/16.12.2022 на Районен съд Дупница, гражданско отделение, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1921/2022 година в частта му, с която са отхвърлени предявените от Г. Г. В. срещу „Б.“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 128 от КТ за заплащане на сумата от 7270.00 лева, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 12.07.2021 година до 23.05.2022 година и иск с правно основание чл. 215, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 2975.41 лева (разликата между претендираната сума от 3021.76 лева и присъдената такава от 46.35 лева), представляваща незаплатено обезщетение при командировка в чужбина за периода от 01.05.2022 година до 15.05.2022 година, заедно със законната лихва за забава върху двете суми, считано от датата на предявяване на исковете 13.10.2022 година до окончателното плащане. В подадената от Г. Г. В. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от В. против „Б.“ ЕООД [населено място] искове по чл. 128 и чл. 215, ал. 1 от КТ да бъдат уважени за горепосочените суми. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Кюстендил по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Б.“ ЕООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 3614/04.09.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 194/17.05.2023 година на Окръжен съд Кюстендил, І-ви състав, постановени по гр. д. № 102/2023 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея въззивно решение. Г. Г. В. е бил уведомен за обжалваното решение на 29.05.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 2887/30.06.2023 година, като е подадена по пощата на 29.06.2023 година. Поради това и к оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Касационната жалба на Г. Г. В. е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявения от касатора против „Б.“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 215, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 2975.41 лева (разликата между претендираната сума от 3021.76 лева и присъдената такава от 46.35 лева), представляваща незаплатено обезщетение при командировка в чужбина за периода от 01.05.2022 година до 15.05.2022 година. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000.00 лева. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума. Посоченият по-горе иск е с цена от 3021.76 лева, която не е над 5000.00 лева, а е под този размер, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на този иск. Поради това същото е влязло в сила по отношение на тези иск и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Окръжен съд Кюстендил е посочено, че подлежи на касационно обжалване и в тази му част не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване и в тази му част не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване в тази си част решението на Окръжен съд Кюстендил е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК подадената от Г. Г. В. касационна жалба е допустима в частта й, с която решение № 194/17.05.2023 година на Окръжен съд Кюстендил, І-ви състав, постановени по гр. д. № 102/2023 година се оспорва в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 128 от КТ за заплащане на сумата от 7270.00 лева, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 12.07.2021 година до 23.05.2022 година. При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Кюстендил е посочил, че по делото било установено, че страните се били намирали в трудово правоотношение, възникнало със сключването на трудов договор с № 36/12.07.2021 година, по силата на което Г. Г. В. изпълнявал длъжността „шофьор товарен автомобил международни превози“, считано от датата на сключване на договора. Трудовото правоотношение било прекратено едностранно от работодателя с предизвестие въз основа на заповед № 32/20.04.2022 година на управителя на „Б.“ ЕООД [населено място], при отработване на срока на предизвестието и считано от 23.05.2022 година. Договореното месечно трудово възнаграждение било било в размер на МРЗ за страната-от възникване на трудовото правоотношение до и включително март 2022 година–по 650.00 лева, а считано от 01.04.2022 година–по 710.00 лева. В личното трудово досие на Г. Г. В. не се съдържало изходящо от него писмено искане трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. От приложените към отговора на исковата молба документи и от констатациите на вещото лице Ш. по приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че в периода на съществуване на трудовото правоотношение от 12.07.2021 година до 23.05.2022 година, на В. били начислявани по ведомост и изплащани по банков път чрез превод по банкова сметка [банкова сметка] с титуляр Г. Г. В. ежемесечно суми с посочено основание за преводите „работна заплата“. Вещото лице било посочило, че изплатеното за този период чисто (нетно) трудово възнаграждение възлизало на сумата от 5312.97 лева, което изцяло съответствало на дължимото. При тези данни първоинстанционният съд бил приел, че работодателят е доказал, че е изплатил на Г. Г. В. всички дължими му се суми за трудови възнаграждения Според въззивният съд уважаването на исковете по чл. 128, т. 2 от КТ, предполагало установяване кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) да било съществувало трудово правоотношение през съответния период; 2) работникът/служителят да бил престирал труд и 3) работодателят да не бил изпълнил задължението си за заплащане на трудовото възнаграждение на работника или служителя. В случая било установено, че за времето от 12.07.2021 година до 23.05.2022 година между Г. Г. В. и „Б.“ ЕООД [населено място] било съществувало трудово правоотношение, както и, че В. бил полагал труд. Положеният труд по всяко трудово правоотношение бил възмезден и за В. се било породило правото да му бъдат заплатени от работодателя трудовите възнаграждения в договорения размер. В тежест на „Б.“ ЕООД [населено място] било да докаже своевременно направеното правопогасяващо възражение за изплащане на трудовите възнаграждения на Г. Г. В.. Въззивният съд се солидаризирал с разбирането на първоинстанционния съд за доказаност твърдението на работодателя за заплащане изцяло на полагащите се на В. трудови възнаграждения за исковия период. Този извод се основавал на констатациите на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза в посока, че за периода от 12.07.2021 година до 23.05.2022 година на Г. Г. В. било дължимо договореното трудово възнаграждение в размер чисто на общо 5312.97 лева, които били начислени и изплатени от дружеството на изцяло, чрез превод по банкова сметка с титуляр В.. Вещото лице било установило получаването на сумите по банковата сметка. Съгласно чл. 270, ал.3 от КТ, трудовото възнаграждение се изплащало лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя-на негови близки, а по писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превеждало на влог в посочената от него банка. Действително, в настоящия случай липсвали доказателства В. да бил отправил до работодателя си писмено искане заплатата му да бъдела превеждана по конкретна банкова сметка, но в случая не можело да бъде игнориран факта, че сумите, съответстващи на реално дължимите месечни трудови възнаграждения били превеждани регулярно и ежемесечно по банкова сметка с титуляр Г. Г. В., с основания за плащанията „работна заплата“ и получавани от него без възражения. Не следвало да бъде даван приоритет на формата пред съдържанието и след като задължението на работодателя фактически било изпълнено, то правните последици на плащането следвало да бъдат зачетени. Същевременно, вещото лице било установило, че изплатените по банков път трудови възнаграждения изцяло съответствали на дължимите, без да се явява разлика, представляваща неплатен остатък. Оплакването на Г. Г. В. в посока, че сметката, по която били извършвани преводите всъщност била служела като сметка за разплащане в чужбина при осъществяване на командировките, от една страна се явявало несвоевременно заявено, тъй като било направено за пръв път във въззивната жалба, при наличие на възможността В., изразявайки становището си по отговора на исковата молба, да въведял своевременно в предмета на доказване подобно твърдение. От друга страна, това възражение не било подкрепено с доказателства, още повече, че били налице данни, че сметката, по която трудовите възнаграждения били изплатени била такава в лева, а не във валута и вещото лице не било установило от същата да са били извършвани плащания във валута. Що се отнасяло до оплакването, че посочената като заплатена от вещото лице сума в размер на 5312.97 лева не представлявала пълният размер на дължимото се на В. трудово възнаграждение, следвало да се съобрази, че прилаганата от последния аритметика във въззивната жалба била базирана на несъответстваща на данните по делото продължителност на трудовото правоотношение и не държала сметка за факта, че както първият, така и последният месец от съществуването на трудово-правната връзка били непълни и били отработени частично, при което не било възможно да се следва получаване на трудови възнаграждения за тези месеци в пълен размер. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. В. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Кюстендил да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?; за това следва ли въззивният съд да приеме новоузнато за страната доказателство, което не е могла да представи при разглеждане на делото пред първата инстанция, когато същото е относимо и е от съществено значение за изхода на спора?; за това има ли правно значение липсата на съгласие от страна на работника да получава трудово възнаграждение и командировъчни пари по банков път, с оглед императивния характер на разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ?, както и за това допустимо ли е съгласието, за което законът изисква писмена форма, за преводи по банков път на работната заплата по чл. 270, ал. 3 от КТ, да се презумира предвид липсата на възражение/противопоставяне от страна на работника през периода на трудовото правоотношение?. Така поставените въпроси, свързани с приложението на чл. 270, ал. 3 от КТ, не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Кюстендил до касационно обжалване. Съгласно посочената разпоредба трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя-на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда по негова платежна сметка. В случай че платежната сметка е извън страната, таксите за паричния превод са за сметка на работника или служителя. Целта на нормата е от една страна да гарантира, че работникът ще получи реално трудовото си възнаграждение, а от друга страна да уреди доказателствата, чрез който работодателят може да доказва изпълнението на задълженията си. За доказване на плащането са допустими не само разплащателните ведомости за работна заплата, но и всички други нарочни или случайни писмени доказателства, установяващи същото, а когато плащането е извършено по банков път е допустимо и заключение на вещо лице. Неспазването на установените от закона изисквания по отношение начина на извършване на плащането ще е от значение, в случаите когато се спори относно това дали трудовото възнаграждение е платено на работника или служителя, като доказателствената тежест за установяване на факта на плащането се носи от работодателя. В случай, че факта на плащането бъде установен, то допуснатото от работодателя нарушение на чл. 270, ал. 3 от КТ, изразяващо се в плащане по банков път, без изрично писмено съгласие на работника или служителя, няма да се отрази на валидността на същото. Задължението за заплащане на трудовото правоотношение се счита погасено с факта на получаване на сумите от работника или служителя, независимо от допуснатото от работодателя нарушение, чрез превод на сумата по банкова сметка, без изрично писмено искане на работника за това, тъй като то не прави сумата недължимо платена. В случая въззивният съд е приел за установено, че работодателят е превеждал суми на Г. Г. В. по банкова сметка, като в платежното било посочено, че сумите са за „работна заплата“, които суми съответствали по размер на задължението за трудовото възнаграждение и които суми били получени от В.. По този начин е установено извършено от работодателя плащане на дължимото се на В. трудово възнаграждение, което е получено от последния. Това от своя страна е довело до погасяването на задължението, независимо от допуснатото нарушение на чл. 270, ал. 3 от КТ, изразяващо се в липсата на писмено съгласие на работника или служителя за заплащане по банков път. По отношение на втория въпрос Г. Г. В. се позовава на т. 6 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, в която е прието, че допустими в качеството на нови доказателства по смисъла на чл. 205, ал. 1 от ГПК (отм.) пред въззивната инстанция са не само тези, които се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, а и тези, които въззивникът е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но не е сторил това, поради виновното си процесуално поведение. Даденото тълкуване обаче се отнася до ГПК (отм.), като не винаги намира приложение при действащия ГПК, като във връзка с това е т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. С оглед разпоредбата на чл. 266 от ГПК и установената въз основа на нея практика страната не може да прави във въззивното производство възражения или да представя доказателства, които е могла на направи, съответно представи пред първата инстанция, но не го е направила. Такива възражения, съответно доказателства ще са допустими във въззивната инстанция само ако страната не е била във възможност, при полагане на необходимата за това грижа, да узнае за тях или да ги посочи и представи в процеса. В случая въззивният съд е отказал да приеме представено от Г. Г. В. удостоверение, което е било издадено от работодателя му и с което той е могъл да се снабди по всяко едно време от производството, като не са посочени причини, поради което представянето му е едва с въззивната жалба. В този случай въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, което е направил и по повод направеното с въззивната жалба възражение, че сметката, по която били извършвани преводите всъщност била служела като сметка за разплащане в чужбина при осъществяване на командировките. Както е посочил въззивния съд възражението се явявало несвоевременно заявено, тъй като било направено за пръв път във въззивната жалба, при наличие на възможността В., изразявайки становището си по отговора на исковата молба, да въведял своевременно в предмета на доказване подобно твърдение, което е в съответствие с указанията по т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, при положение, че не е посочено защо то е направено едва с въззивната жалба. Въпреки това въззивният съд е приел, че освен, че е несвоевременно заявено това възражение се явява и неоснователно, след като го е преценил по същество с оглед събраните по делото доказателства. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил с вмененото му от чл. 12 от ГПК и доразвито в съдебната практика задължение да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция. С оглед на това и първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на В. правни въпроси не обуславя допускането на исканото касационно обжалване на въззивното решение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. В. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Кюстендил да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Г. Г. В. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Кюстендил. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр.. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 194/17.05.2023 година на Окръжен съд Кюстендил, І-ви състав, постановени по гр. д. № 102/2023 година, по подадената против него от Г. Г. В., касационна жалба с вх. № 2887/30.06.2023 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Г. Г. В. ще трябва да заплати на „Б.“ ЕООД [населено място] сумата от 1500.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение