Определение № 5365 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2986/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. Б. чрез адв. А. против решение № 451 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 3124/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив (ОС – Пловдив). Ответникът по жалба „Айгер инженеринг“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. П., е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 3521 от 29.07.2023 г. по гр. д. № 11793/2022 г. на Районен съд – Пловдив (РС – Пловдив) за уважаване на предявения от „Айгер инженеринг“ ООД против Г. Т. Б. иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 234, ал. 3, т. 2 вр. с т. 1 КТ – за признаване за установено, че Г. Т. Б. дължи на „Айгер инженеринг“ ООД сумата от 6 763. 26 лв. – обезщетение за неизпълнено задължение по договор за обучение от 27.07.2020 г. да работи при работодателя за период от 2 години и 6 месеца, след завършване на обучението, пропорционално на неотработеното време, съгласно чл. 3, б. „е“, вр. с б. „d“ от договора за обучение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в заповедния съд – 13.06.2022 г., до окончателното изплащане на вземането, за заплащане на която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 8684/2022 г. на РС – Пловдив и в полза на ищеца са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че по силата на сключени между страните трудов договор и договор за повишаване на квалификацията от 27.07.2020 г. ответникът Г. Б. се е задължил да завърши платен от работодателя курс на обучение за повишаване на квалификацията, както и да работи при последния за срок от 2 години и 6 месеца, считано от датата на приключване на обучението – чл. 3 „d“ от договора; че в чл. 3, „е“ от договора е уговорено обезщетение в полза на работодателя съгласно чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ в размер на 5 460 евро, което дължимо в случай, че работникът не завърши обучението или не работи при работодателя определения срок. По делото е прието за безспорно обстоятелството, че ответникът е отказал да бъде включен в обучението Модул 7 – работа с нишково-ерозийни машини, както и че трудовият му договор е прекратен, считано от 12.06.2021 г. с негово писмено предизвестие, за което е издадена заповед № 1651/12.06.2021 г. от управителя на ищцовото дружество. При горните факти е направен извод, че ответникът не е изпълнил поетото от него задължение по чл. 3, б. „d“ от договора за повишаване на квалификацията от 27.07.2020 г. – да завърши обучението и да работи при работодателя определения срок - от 2 години и 6 месеца, считано от датата на приключване на обучението, поради което съгласно чл. 3, б. „е“ от договора дължи обезщетение на работодателя по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ в размер на 5 460 евро. За да достигне до това съждение второинстанционният съд е обсъдил и кредитирал показанията на св. К. (обучител в дружеството-работодател), според който модулите по обучението включвали базови знания, но могло да бъдат и надграждащо обучение, ако лицето няма базовите знания; че всеки курс завършвал с теоретичен тест, с който се удостоверявало, че реално е преминат; че на ответника не бил правен встъпителен тест, тъй като не е представил документ за завършено техническо образование или документ, че е работил с точно такива машини; че ответникът не е имал никакъв предишен опит със специализирания софтуер. Съобразени са също данните от трудовата и студентска книжка на ответника – че е бил студент в ТУ – Г., специалност „Технология на материалите и материалознание“, но е прекъснал обучението си; че за периода от 2013 г. до 2018 г. е работил в „Профилинг“ на длъжност „машинен оператор“, а също и заключението на назначената СТЕ по делото. Според последното няма представени дипломи за завършено от ответника техническо образование, а повечето изпити в ТУ са взети от него с оценка 3 или 4, поради което инженерната му квалификация не била 100%, а под 50% и с обучението при ищеца е имал възможност да я повиши – с останалите модули (извън модул 3 и модул 8) се придобиват универсални знания, като преподаваната материя дава научно и практическо познание, което може да доведе до повишаване на квалификацията на обучаемите лица. Показанията на св. А. в частта им относно характера на работата на ответника при предходен работодател („Профилинг“) – като „техник“, не са кредитирани, защото са намерени да противоречат на останалия събран по делото доказателствен материал. Предвид на изложеното, въззивният съд е намерил за доказано, че между страните е сключен договор за обучение за повишаване квалификацията на ответника, което е проведено; че работодателят е изпълнил задълженията си по договора, а обучаваният не е завършил обучението си и не е работил при работодателя за срок от 2 години и 6 месеца, считано от датата на приключване на обучението, а е прекратил трудовия договор преди изтичане на този срок по чл. 3 „d“ от договора. Така е обосновано становището, че ищецът – работодател, има вземане от обезщетение (неустойка) за неизпълнен договор за повишаване на квалификацията от ответника - работник, поради което и установителния иск за съществуването му (по чл. 422, ал. 1 ГПК) е основателен. Относно размерът на процесното вземане е прието, че същото е установено до исковата сума от 6763. 26 лв. В тази връзка решаващият състав е съобразил заключението на ССЕ и е изложил аргументи, че там посочената действителна стойност на разходите за обучението е съизмерима с претендирания размер на обезщетението (неустойката), поради което тя не е прекомерна. Намерил е за неоснователно оплакването във въззивната жалба за нищожност на клаузата за неустойката и поради това, че в програмата за обучение липсвала каквато и да е методика за оценяване на теоретичното и практическо обучение, съответно не е посочено при какви постигнати от обучавания работник резултати ще се счита, че той е приключил успешно обучението си. В тази връзка са развити доводи, че обезщетението по чл. 3, б. „е“ от договора в действителност се дължи не само при неизпълнение на задължението по б. „d“, но и при неизпълнение на задълженията на работника по букви А, В и С, а именно: да посещава редовно всички занятия, да постига добри резултати по всички изпити, да изпълнява в срок задачите за самостоятелна подготовка и да завърши успешно обучението като положи успешно всички необходими изпити и практически занимания. Изразено е разбиране, че горните задължения са формулирани твърде общо в процесното съглашение, а и липсва каквато и да било методика за оценяване на обучението, поради което клаузата за дължимост на обезщетението по б. „e“ е счетена да е нищожна, но само за неизпълнение на задълженията по б. „a“, „b“ и „c“ от договора, но не и при неизпълнение на задълженията по чл. 3, б. „d“, което касае настоящия случай. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са свързани с правомощието на въззивния съд да променя правната квалификация на предявената искова претенция когато не са налице предпоставките за това и реализира ли се заобикаляне на принципа по чл. 48, ал. 3 КРБ с формалното провеждане на обучение под формата на договор по чл. 234 КТ и там предвидената неустойка при нарушаване от обучаващия се на срока за работа, наложен от работодателя. Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практика на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в ТР № 2/2011 г. по тълк. дело № 2/2011 г. (по първото питане) и решение № 417 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на III г.о. (по второто питане). Сочи се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи, че въззивното решение е очевидно неправилен съдебен акт. Касационното обжалване не следва да се допуска. Първият поставен въпрос не е релевантен и не обуславя изхода по делото. Същият е изведен от становището на страната, че неправилно въззивният съд е променил правната квалификация на спорното материално право без да са налице предпоставките за това - предявеният иск е квалифициран по чл. 234 КТ, вместо по чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК, какъвто е разгледан в първоинстанционното производство. С обжалваното решение обаче е разгледан и разрешен спор именно относно съществуването на вземане, произтекло от неизпълнение на задължението на работник по договор за повишаване на квалификацията да работи при работодателя за определен срок. Така възприетата от втората съдебна инстанция правна квалификация съответства на изложените от ищеца фактически обстоятелства, които са породили възникване на вземането му и на заявеното искане за съдебна защита. Въпрос, изведен от становище на страната по правилността на съдебното решение (такъв е въпроса за правната квалификация на предявения иск, определянето на която е дейност на съда по приложението на закона) не удовлетворява общо основание и не обуславя допустимост на обжалването. Той съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивния съдебен акт и е от значение при разглеждане на касационната жалба, но не и при нейното селектиране при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, които в случая не са налице. В настоящото производство (чл. 288 ГПК) касационният съд преценява единствено дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Непосочването на обуславящ правен въпрос, като общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане до касационен контрол, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова по първия въпрос липсват предпоставки за допускане на обжалването. Няма основание за достъп до касация и по второто питане. Същото е предпоставено от позицията на касатора, че обучението е провеждано формално и представлява заобикаляне на закона с цел работникът да остане на работа в дружеството определен период от време, под страх от заплащане на неустойка. Така поставен, въпросът не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не обосновава обща предпоставка. Той изразява несъгласието на жалбоподателя с направените изводи за основателност на установителната претенция за съществуване на вземането, произтекло от неизпълнение на задължение на работник по договор, сключен на основание чл. 234 КТ. Питането съдържа условието за формално провеждане на обучението под формата на разглеждания договор, а подобно условие не се съдържа в мотивите на обжалваното решение. В тази връзка въпросът се основава на разрешения, каквито не са дадени с обжалваното решение и отразява тезата на касатора, която не е споделена от въззивния съд като напротив – той е застъпил обратното становище, че между страните е сключен договор за обучение за повишаване на квалификацията на ответника, което е реално проведено. Поставеното питане по своята същност съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което се разглежда в производството по чл. 290 ГПК, но е извън предмета на това по селекция на касационната жалба - по чл. 288 ГПК. Както се посочи в мотивите по-горе, липсата на поставен релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота следва да се посочи, че въззивното решение не противоречи на цитираното от жалбоподателя решение № 417 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на III г. о. на ВКС. Последното е неотносимо към процесния случай, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка, респ. е даден отговор на различен от поставените в настоящото дело въпроси – касае се нищожност на клауза в трудов договор, която поражда гражданска отговорност на работника или служителя в случай, че след прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя, същият не спази поето задължение да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентна фирма. Същите са изцяло неотносими към конкретиката на настоящия случай. Не може да се удовлетвори и искането за допускане на касационно обжалване, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което обжалването не може да бъде допуснато. При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 800 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане по банков път е документално установено с платежно нареждане за кредитен превод. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.