Определение № 3903 от 16.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5295/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. Р. М., Г. Б. М., Г. Б. А. и Р. Б. Р. срещу решение № 1 от 04.01.2023 г. по в.гр.д. № 605/2022 г. на Окръжен съд – Русе. С последното е отменено решение № 81 от 18.04.2022г. по гр.д.№ 532/2021г. на Районен съд - Бяла, в частта, с която са уважени исковете на Г. Б. М., Г. Б. А. и Р. Б. Р. против „Велмик агро“ ЕООД по чл. 200 КТ, и в частта, с която е уважен искът на Ф. Р. М. против „Велмик агро“ ЕООД за обезщетение на неимуществени вреди от трудова злополука за сумата над 5000 лева до присъдените 16 000 лева. Като краен резултат въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 200 КТ на Г. Б. М., Г. Б. А. и Р. Б. Р. и е отхвърлил иска на Ф. Р. М. за сумата над 5000 лева, а в останалата част е потвърдил първоинстанционното решение. Касаторите твърдят, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението към касационната жалба касаторът поставя въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК: Въпроси първи, втори и четвърти в изложението обобщено се свеждат до въпросите относно съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на починал при трудова злополука близък роднина, съответно за задължението на въззивния съд да изложи конкретни мотиви във връзка с тях. Касационното обжалване следва да се допусне, за да бъде извършена проверка за евентуално противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г. и ППВС №4/61 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения № 499 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 1577/2010 г., IV г. о. и решение №140 от 24.07.2013 г., по гр.дело №1328/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. Поставения трети въпрос обобщено се свежда до въпроса за критериите за определяне на действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука и за правното му значение за определяне на размера на обезщетението. Сочи, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с посочените: решение №79 от 27.02.2012 г., по гр.дело №673/2011 г. на ВКС IV г. о., решение №291 от 11.07.2012 г., по гр.дело №951/2011 г., IV г. о.,решение №25 от 16.02.2016 г. по гр.дело №3233/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №252 от 30.09.2016 г. по гр.дело №1364/2016 г., IV г. о. Само формално като цитирана правна разпоредба по въпросите се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ВЕЛМИК АГРО“ ЕООД взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, като излага съображения за правилност на въззивното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установено, че между Б. Р. М. и „Велмик агро“ ЕООД е сключен трудов договор от 03.01.2019 г., по силата на който работникът заемал длъжността „водач на селскостопанска техника“. На 18.02.2020 г. Б. М. е управлявал трактор с прикачен инвентар, движейки се от [населено място] в посока [населено място], когато при навлизане в десен завой тракторът се е преобърнал надолу по скат и след неколкократни преобръщания водачът е изпаднал от кабината, получил е множество телесни увреждания и по-късно същия ден в МБАЛ-Т. е починал. С постановление от 11.05.2020 г. на Окръжна прокуратура – Т. образуваното наказателно производство по случая е прекратено, като е прието, че превозното средство, управлявано от починалия работник се е движело със скорост 30-35 км/ч, към момента на настъпване на ПТП на пътя не е имало друго превозно средство или препятствие, а водачът е бил с концентрация на алкохол в кръвта 2,61 на хиляда. Установено е, че действията на пострадалия водач са довели до настъпване на инцидента, както и че е налице пряка причинно – следствена връзка между травматичните увреждания и леталния изход, довели до смъртта на Б. М.. Злополуката е призната с Разпореждане на НОИ ТП-Р. за трудова, тъй като смъртта на работника е настъпила във връзка с извършваната от него работа, което ангажира отговорността по чл.200 ал.1 от КТ на ответника в качеството му на работодател. Въззивният съд е приел, че са неоснователни и недоказани исковете за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по отношение на дъщерите на починалия работник и е отхвърлил техните претенции. За да достигне до този извод съдът е приел, че трите дъщери са пълнолетни, в трудоспособна възраст, имат собствени семейства с деца, живеят отделно и самостоятелно, и не са поддържали регулярни и близки отношения с баща си, а го посещавали по празниците. Посочил е, че не може да се приеме дъщерите да са били финансови зависими от своя родител с оглед възрастта им и обстоятелството, че работят. С оглед на което е приел е, че в тази връзка не са ангажирани доказателства, които да доказват характера и степента на преживените болки и страдания - начинът, по който са приели смъртта на баща си, как се е отразила смъртта му на психическото и физическото им здраве. По отношение на иска за неимуществени вреди от преживялата съпруга въззивният съд е приел същия за основателен и при съобразяване на критериите по чл. 52 ЗЗД следва да ѝ се присъди обезщетение в размер на 50 000 лева. За да определи размера на съпричиняване на вредоносните последици, при направено възражение от работодателя, въззивният съд е взел предвид приетите по делото съдебно – медицинска и техническа експертиза. Приел е за установено, че в деня на злополуката работникът се е явил на работа, след като е употребил алкохол, и така е нарушил императивни нормите на чл. 5 ал. 3 т. 1 от ЗДвП и чл. 126 от КТ. Препращайки към мотивите на първата инстанция, е приел, че поведението на работника следва да се квалифицира като „груба небрежност“ поради липсата на елементарно старание, внимание и пренебрегване на основни правила за работа и безопасност, както и че настъпилият вредоносен резултат е в пряка причинна връзка с поведението му. Вземайки предвид количеството на алкохол в кръвта на работника от 2,61 на хиляда, пътната обстановка към момента на инцидента, както и състоянието на превозното средство, въззивният съд е определил по-голям размер на съпричиняване на вредоносния резултат – 90%. С оглед приетия процент съпричиняване, въззивният съд е намалил обезщетението за неимуществени вреди, което работодателят дължи на преживялата съпруга и е присъдил сума от 5 000 лева. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите, които са обуславящи и относно съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на починал при трудова злополука близък роднина, съответно за задължението на въззивния съд да изложи конкретни мотиви във връзка с тях. Касационното обжалване по тези въпроси следва да се допусне, за да бъде извършена проверка за евентуално противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г. и ППВС №4/61 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК- решения № 499 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 1577/2010 г., IV г. о. и решение №140 от 24.07.2013 г., по гр.дело №1328/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. Също така следва да се допусне касационно обжалване и по въпроса, свеждащ се до критериите за определяне на действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука и за правното му значение за определяне на размера на обезщетението за проверка за евентуално противоречие на въззивното решение с посочените решения на ВКС в изложението. Касаторите не дължат държавни такси. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,