Определение № 271 от 08.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2737/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 60 842/29.06.2020 година, подадена от Т. И. И., против решение № 2766/04.05.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 3259/2019 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е обезсилил първоинстанционното решение № 511 904/22.10.2018 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 125-ти състав, постановено по гр. д. № 17 078/2018 година като е постановил ново, с което е прекратено производството по иска на Т. И. И. против Камарата на независимите оценители в България за установяване, че между И. и Съвета на регионалната колегия на КНОЦБ-София град и София област е съществувало мандатно правоотношение по силата на избор с решение на ОС на РКСГСО, тъй като решението на извънредното общо събрание на регионалната колегия, проведено на 16.12.2017 година, с което предсрочно е прекратен мандата на съвета и контрольора и са избрани нов съвет и контрольор, не е взето по надлежния ред и е изцяло незаконосъобразно, както и не произвежда правни последици. В подадената от Т. И. И. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от нея против Камарата на независимите оценители в България иск да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Камарата на независимите оценители в България е подал отговор на същата с вх. № 90 610/04.09.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2766/04.09.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 3259/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Т. И. И. е била уведомено за обжалваното решение на 02.06.2020 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 60 842/29.06.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е приел, че първоначално Т. И. И. е предявила против Камарата на независимите оценители в България (КНОЦБ) искове за установяване, че извънредното общо събрание на регионалната колегия София-град и София-област (РК на СГСО), проведено на 16.12.2017 година е било свикано незаконно поради това, че решението за свикване не било взето по предвидения за това ред, липсвал дневен ред, липсвало посочване на място за провеждането му, липсвал начален час на събранието и поканата не била обявена по-малко от месец преди провеждането; за установяване, че приетите решения от това общо събрание са незаконосъобразни и не произвеждат правни последици, включително, че не е бил предсрочно прекратен мандата на Съвета на регионалната колегия СГСО, и че не са били валидно избрани членовете на новия Съвет. При така формулирания петитум първият иск-за установяване, че общото събрание е свикано незаконно, бил иск за установяване на факт, който по аргумент от чл. 124, ал. 4 от ГПК бил недопустим, тъй като нямало изрична правна норма, която да позволява установяването му, а вторият установителен иск-нередовен, тъй като от една страна съдържал положително установяване-че мандатът на съвета, включително и на И., продължава, а от друга-отрицателно такова, че членовете на новия съвет не са били валидно избрани. След като исковата молба била оставена без движение, с уточнителна молба от 05.04.2018 година на И. петитумът на иска добил следната редакция: да бъде установено, че между Т. И. И. и Регионалната колегия СГСО съществува правоотношение по силата на избор, тъй като решението за предсрочното прекратяване на мандата на съвета и избирането на нов съвет било изцяло незаконосъобразно и не произвеждало правни последици. Активната си процесуална легитимация И. извличала от обстоятелството, че била засегната от решението на регионалната колегия, с което мандатът й бил предсрочно прекратен, а пасивната процесуално-правна легитимация на КНОЦБ била изведена от факта, че регионалните колегии не били юридически лица, нито са териториални поделения на Камарата (чл. 2, ал. 2 и 3 от Правилника за учредяването, устройството и дейността на РК на КНОБ), поради което единствено със статут на самостоятелен правен субект-юридическо лице се явявала ответната Камара на независимите оценители. От представения с отговора на исковата молба и неоспорен от Т. И. И. препис-извлечение от протокол от извънредното делегатско Общо събрание на КНОЦБ, проведено на 17-18 март в [населено място], се установявало, че Т. И. И. била изключена от членство в КНОБ по силата на решение, взето на посоченото събрание. При тези данни въззивният съд приемал от правна страна предявеният иск за процесуално недопустим. Наличието на правен интерес от предявения иск било абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му. Когато спорното правоотношение можело да бъде предявено по друг ред или ако ищецът не можел да постигне целения правния резултат с провеждане на установителния иск, искът бил недопустим В настоящия случай Т. И. И. не била носител на такъв интерес, като същевременно разполагал с други пътища на защита. Според легалната дефиниция на чл. 22, ал. 1 от ЗНО, КНОЦБ била професионална организация на независимите оценители и била юридическо лице на самостоятелна издръжка със седалище в [населено място]. Съгласно ал. 2, Камарата извършвала дейността си в обществена полза. Видно от предмета, целите и задачите на камарата, както и от устройството на нейната структура, органите и членството, уредени от Устава й, се касаело до типично юридическо лице с нестопанска цел от вида на професионалните сдружения, учредени в обществена полза. Поради това, относно реда за обжалване на решенията на общото събрание, съответно на Камарата, относими били правилата на ЗЮЛНЦ, а съгласно чл. 24, ал. 5 от ЗЮЛНЦ решенията на ОС на сдруженията подлежали на обжалване пред Окръжния съд. Поради това, защитата срещу прекратяването на членството, което по силата на § 4, т.2 от ПЗР на Устава възниквало със съответния оценител единствено след вписването му в регистъра по чл. 15 ал. 1 от ЗНО, можела да бъде осъществено единствено по пътя на обжалването на решението на КНОЦБ пред съответния Окръжен съд, в случая-Софийски градски съд. Провеждането на иск за отмяна на изключването на Т. И. И. от КНОБ било необходимо, тъй като установителни искове, касаещи вътрешния живот (а не външните отношения с трети лица) на едно юридическо лице-сдружение, фондация, дружество и други, можели да водят само неговите членове, а И. била изгубила това си качество. Пред нея била на разположение и възможността да обжалва заличаването си по чл. 12 от ЗНО, което се извършвало по мотивирано решение на УС, подлежащо на оспорване пред КС в 14-дневен срок, като последното подлежало на обжалване и проверка за законосъобразност по реда на АПК пред Административен съд-София град. Така очертаните различни пътища на защита изключвали общия-чрез предявяването на установителен, положителен или отрицателен, иск за установяване съществуването на правно отношение, което е било прекратено. Допълнителен аргумент в тази насока било обстоятелството, че съгласно чл. 15, а. 1 от ЗНО, КНОБ водела публичен регистър на независимите оценители, а съгласно ал. 4 с вписването в регистъра независимите оценители придобивали право на членство в КНОБ. Решението по установителния иск не било сред основанията, въз основа на които да бъде извършено вписване в регистъра, нито да бъде отменено заличаването на Т. И. И. от него. Съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗНО, право да упражняват професията на независим оценител имали само лицата, които били вписани в регистъра на независимите оценители и са били получили сертификат за правоспособност на независим оценител, а установителното решение по иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК, дори уважен, не можело да послужи на Т. И. И. нито да бъде вписана в регистъра, нито да не бъде заличавана от него. От друга страна бил допустим иск за установяване на конкретно право или правоотношение, което съществува. Случаите, в които законът предполага установяване на право или правоотношение към минал момент били лимитативно посочени в закона и те били изключения. Във всички останали случаи несъществуването на предмета или обекта на правото или правоотношението обосновавало липса на правен интерес от установяване на това правоотношение. Ако фактът на съществуване на едно право или правоотношение в миналото имал значение за други отношения, които били налице в настоящия момент, то страната разполагала с възможност да се защити като предяви спорните съществуващи права, но не и да претендира в самостоятелно исково производство установяването на права, които не съществуват към момента на предявяване на иска. Какъвто и интерес да посочела Т. И. И., в този случай, той няма да е правен интерес по смисъла на чл. 124, ал. 1 от ГПК. На последно място, въззивният съд съобразявал и че установителният иск не можел да съдържа в себе си съждение, тъй като такова не можело да има в диспозитива на съдебното решение. Ето защо и вън от изложеното, искът за установяване, че Т. И. И. се е намирала в мандатни отношения в даден минал период с клон на КНОЦБ, от което е изключена, „тъй като решението за предсрочното прекратяване на мандата на съвета и избирането на нов съвет е изцяло незаконосъобразно и не произвежда правни последици“ бил недопустим и на това самостоятелно основание. Това налагало обжалваното първоинстанционно решение да бъде обезсилено и производството по така предявения иск-прекратено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. И. И. е поискала въззивното решение на Софийски градски да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Същите обаче не позволяват на касационния съд да извърши проверка за правилността на въззивното решение без да навлиза по същество в обсъждане на доводите на решаващия съдебен състав. Затова Тези твърдения са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и както се посочи не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Т. И. И. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В случая произнасянето на съда по предявения иск предполага и преюдициално произнасяне по законосъобразността на решенията на органа, прекратил трудовото правоотношение на Т. И. И., което е такова възникнало от избор. В случаите на прекратяване на трудово правоотношение възникнало от избор, съдебната защита по общия ред би била при приложима ако прекратяването е извършено по реда на чл. 339 от КТ. Когато е налице отзоваване по смисъла на чл. 338 от КТ, трудовото правоотношение се прекратява по въз основа на решение на съответния оправомощен за това орган, взето след преценка на относимите към случая обстоятелства и съобразно с установените за това правила, които изключват последваща съдебна намеса (чл. 360, ал. 2, т. 1 от КТ). В този случай контролът върху решението на съответния орган се извършва само доколкото това е предвидено в специален закон или в организационните актове на юридическото лице. След като съдът не може да извършва пряк контрол за законосъобразност на това решение, той не може да извършва и преюдициален такъв, в производство в което този въпрос е предпоставка за разрешаването на спора. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2766/04.09.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 3259/2019 година, по подадената против него от Т. И. И., касационна жалба с вх. № 60 842/29.06.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение