Определение № 3641 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1031/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Многопрофилна болница за активно лечение – Х.“ АД, чрез адв. Т., срещу въззивно решение № 362 от 25.11.2025 г., постановено по гр. д. № 854/2025 г. на Окръжен съд – Хасково. С обжалваното решение е потвърдено решение № 522 от 23.06.2025 г. по гр. д. № 235/2025 г. на Районен съд – Хасково, с което на основание чл. 74, ал. 1 КТ е обявена за недействителна клаузата, предвиждаща срок на договора по чл. 68, ал.1, т.3 КТ от Допълнително споразумение № 25 от 29.04.2021 г., сключено с И. А. К. и са уважени предявените от нея искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, съответно за отмяна на уволнението й, извършено със Заповед № ЧР-17-87/03.05.2022 г. на изпълнителния директор на „МБАЛ – Х.“ АД, като незаконно, за възстановяване на ищцата на заеманата преди прекратяването на трудовото правоотношение длъжност „медицинска сестра“ в УНГ отделение, и за осъждане на ответната „МБАЛ – Х.“ АД да заплати сумата от 6633,00 лв., представляваща обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 04.05.2022 г. до 04.11.2022 г., ведно със законната лихва от датата на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон. В изложението към касационната жалба се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което се поставят следните въпроси: 1/ Разпоредбата на чл. 67, ал. 3 КТ следва ли да се прилага във всички хипотези на чл. 68, ал. 1, т. 1-5 КТ, или само по отношение на чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ?; 2/ При превръщането на безсрочен трудов договор в срочен – за заместване на отсъстващ работник или служител, освен допълнително споразумение, следва ли да има изразено от работника или служителя изрично писмено желание, с което да поиска трудовият му договор от безсрочен да бъде превърнат в срочен – за заместване на отсъстващ работник или служител? Насрещната страна по касационната жалба И. А. К., чрез процесуалния си представител адв. Т., я оспорва по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение по реда на чл. 294 ГПК след връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания, дадени с решение № 3113/19.06.2024 г. по гр.дело № 50/2024 г. ВКС, въззивният съд е приел, че са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 74, ал. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ, които са процесуално допустими. Съдът е намерил от фактическа страна за безспорно установено, че по силата на трудов договор № 00032/31.03.2006 г., сключен на основание чл. 70 КТ със срок за изпитване до 03.07.2006 г., между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „медицински лаборант“ в Клинична лаборатория към „МБАЛ – Х.“ АД. С молба от 29.11.2007 г., след изтичането на срока за изпитване, ищцата е поискала да бъде назначена на постоянна работа и с допълнително споразумение № 4/14.12.2007 г. е била назначена на длъжност „медицински лаборант“ при условията на безсрочен трудов договор. По нейно заявление от 13.11.2017 г. е сключено допълнително споразумение № 19/16.11.2017 г., с което тя е назначена на длъжност „медицинска сестра“ в „Очно отделение" при ответника „МБАЛ –Х.“ АД, отново по безсрочно трудово правоотношение. Със заявление от 28.04.2021 г. ищцата е поискала да бъде преназначена на длъжността „медицинска сестра“ в „УНГ“ отделение, за което страните са подписали допълнително споразумение № 25/29.04.2021 г., в което е посочено, че трудовият договор е за заместване на отсъстващ работник П. А. Ш., а като правно основание е посочена разпоредбата на чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ. Със заявление от 29.04.2021 г. титулярът на длъжността П. А. Ш. е уведомила работодателя, че ще се върне на работа след отпуска за раждане и отглеждане на малко дете, считано от 03.05.2022 г. Със заповед № ЧР-17-87/03.05.2022 г. на изпълнителния директор на „МБАЛ- Х.“ АД и на основание чл. 325, т.5 от КТ трудовото правоотношение с ищцата е прекратено поради завръщане на замествания на работа. При тези данни по спорния по делото въпрос, дали при изменение на безсрочен трудов договор в срочен по чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ- за заместване на работник или служител, който отсъства от работа, следва да има изрично заявено писмено съгласие на работника или служителя за това, безсрочният договор да се превърне в договор за определен срок, съдът е отговорил утвърдително. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 3 КТ трудовият договор за неопределено време не може да се превръща в договор за определен срок, освен при изричното желание на работника или служителя, изразено писмено. Разяснено е, че писменото съгласие следва да е направено с отделно волеизявление и преди сключване на споразумението или договора за изменение на съществуващото трудово правоотношение, тъй като инициативата за превръщане на трудовия договор за неопредено време в договор за определен срок, е на работника. Въззивният съд е приел, че в случая липсва изрично писмено изявление на ищцата в качеството й на работник/служител, отправено до работодателя, което да е отделно и да предхожда по време сключването на допълнителното споразумение за изменение срока на договора. Подаденото от ищцата заявление за преназначаването й в друго отделение (от очно отделение в отделение УНГ на същата болница) не съдържа изявление и съгласие за трансформиране на трудовото й правоотношение от безсрочно в срочно. Според въззивния състав, подписаното от ищцата споразумение също не може да се приравни на даване на съгласие за изменение на договора. Затова клаузата в сключеното допълнително споразумение от 29.04.2021 г., предвиждаща срок на договора – по заместване на отсъстващ работник на основание: „чл. 68, ал. 1,т. 3 КТ“, е приета за недействителна поради противоречие със закона. С оглед на това съдът е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ поради завръщане на замествания служител на работа, е незаконно. Затова и останалите обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т.2 и 3 КТ са счетени за основателни и като краен резултат първоинстанционното решение е потвърдено. При тези мотиви въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Въпросът, дали разпоредбата на чл. 67, ал. 3 КТ следва да се прилага във всички случаи, визирани в чл. 68, ал. 1, т.1-5 КТ, излиза извън предмета на спора, тъй като в случая договорът е изменен в срочен конкретно на основание чл. 68, ал. 1, т.3 КТ – за заместване на отсъстващ работник или служител. Ограничен само до тази хипотеза, въпросът е относим, така както относим е и вторият материалноправен въпрос, дали при изменение на трудовия договор от безсрочен в срочен за заместване на отсъстващ, е необходимо работникът или служителят да изрази изрично предварително писмено желание трудовият му договор от безсрочен да бъде трансформиран в срочен. По тези два въпроса се поддържа да попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ. За допускане на касационно обжалване на това основание следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съобразно възприетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по поставените въпроси не отговарят на така очертаните изисквания. Разпоредбата на чл. 67, ал. 3 КТ, която постановява, че трудовият договор за неопределено време не може да се превръща в договор за определен срок, освен при изричното желание на работника или служителя, изразено писмено, е ясна и недвусмислена. Същевременно въззивният съд не се е отклонил от трайната и безпротиворечива съдебна практика по нейното приложение, която приема, че с разискваната норма законодателят е въвел допълнително условие при изменение на трудовия договор от безсрочен в срочен, като целта е да се избегне натискът, упражняван от работодателя като икономически по-силната страна, върху работника, за промяна в условията по договора, които реално правят последния зависим и го поставят под угрозата да бъде уволнен с изтичане на уговорения срок. В своята константна практика ВКС приема, че предпоставките трудовият договор за неопределено време да се превърне в договор за определен срок, са: 1/ изрично писмено волеизявление на работника или служителя 2/ отправено до насрещната страна по правоотношението 3/ предхождащо по време сключването на допълнителното споразумение за изменение на договора 4/ това изявление да е отделно от това, съдържащо се в самия договор за изменение на съществуващото трудово правоотношение, 5/ да са налице условията по чл. 68, ал. 1, съответно на ал. 3 и 4 КТ, 6/ конкретните причини, попадащи в приложното поле на чл. 68, ал. 4 КТ, да са изрично посочени в споразумението, и 7/ срокът на действие на договора да е съобразен с конкретните причини за изменението по конкретното правоотношение, с оглед трудовите функции на работника (в този смисъл са напр. решение № 60325 от 11.01.2022 г. по гр. д. № 3890/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 284 от 7.10.2011 г. по гр. д. № 1154/2010 г. на ВКС, III г. о. и др.). Необходимост от преосмисляне или осъвременяване на тази съдебна практика липсва. Не е налице и твърдяната в касационната жалба очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната практика на касационния съд, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на това понятие, според съдържанието на цитираната законова разпоредба, е необходимо да е постановен такъв правораздавателен акт, с който законът да е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата К. следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски пред касационния съд, в размер на 2000 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,