Определение № 4965 от 16.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3067/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Сънфудс България“ ЕООД против решение №1112 от 19.02.2026 г., постановено по въззивно гражданско дело №7683 по описа за 2025 г. на Софийския градски съд, IV-Б състав, с което е потвърдено решение №7726 от 30.04.2025 г. по гр. д. № 13956 по описа за 2023 г. на Софийския районен съд, 79 състав, в обжалваните от дружеството части. С тези части на първоинстанционното решение е признато за незаконно и е отменено уволнението на А. А. Г., извършено със заповед № 3012 от 19.01.2023 г на представляващия „Сънфуд България“ ЕООД, дружеството е осъдено да заплати на служителя 4 231,82 лв. обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 24.01.2023 г. до 8.03.2023 г., както и 2 675,06 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да отмени дисциплинарно уволнение поради липса на мотиви по чл.195 от КТ, когато това основание не е въведено от работника в исковата молба?

2. Допустимо ли е при преценката за съответствие между дисциплинарното нарушение и наложеното наказание съдът да въвежда допълнителни критерии извън изрично посочените в чл.189 от КТ, включително изискване за доказване на конкретен вредоносен резултат и форма на вина?

3. Следва ли при преценката за тежестта на дисциплинарното нарушение да се отчита характерът на заеманата дъжност като материалноотговорна и свързана с повишено доверие от страна на работодателя?

А. Г. застъпва становището, че няма основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата си молба А. Г. е изложил, че трудовото му правоотношение със „Сънфуд България“ ЕООД е прекратено със заповед за дисциплинарно уволнение № 3012/19.012023 r. № 3012 от 19.01.2023 г на представляващия „Сънфуд България“ ЕООД. Оспорил е извършването на посочените в заповедта три дисциплинарни нарушения и е поискал отмяна на уволнението, присъждане на обезщетение за оставането му без работа в размер на 9 723,73 лв. и 2 734,41 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

В отговора на исковата молба „Сънфудс България“ ЕООД е оспорило исковете с твърдението, че предпоставките за налагане на дисциплинарното уволнение са били налице.

Първоинстанционният съд е установил, че в заповедта за дисциплинарно уволнение са посочени три извършени от ищеца нарушения на трудовата дисциплина. Първото нарушение е, че на 16.01.2023 г. е констатирана липса на оборот за 15.01.2023 г., а второто е, че ищецът е подправил подписи на ресторантски работници и мениджъри на актове за начет. Третото нарушение се състои в това, че по време на отсъствие поради болест в периода от 09.01.2023 г. до 15.01.2023 г., оправдано с болничен лист, не е спазил определения му домашен, амбулаторен режим, като на 13.01.2023 г. е видян в нощен клуб от служител на дружеството, във видимо добро състояние, забавляващ се и танцуващ. Съдът е приел, че заповед № 3012/19.01.2023 г. не покрива изискването за мотивираност, което е самостоятелно основание за нейната незаконосъобразност. Освен това обаче е изложил и мотиви по съществото на спора дали са извършени деянията и дали представляват дисциплинарни нарушения. По първото твърдяно нарушение е счел, че не може да се установи с поведението си ищецът да е допринесъл за настъпване на имуществената вреда за работодателя си. Второто нарушение, свързано с подправяне на подписи на ресторантски работници и мениджъри на актове за начет, според съда е останало недоказано. Приел е, че третото деяние не е нарушение на трудовата дисциплина, тъй като по време на отпуск, включително и поради временна нетрудоспособност, работникът не пребивава на работното си място и не изпълнява трудовите си задължения към работодателя. По тези съображения Софийският районен съд е отменил уволнението на А. А. Г., дружеството е осъдено да заплати на служителя 4 231,82 лв. обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 24.1.2023 г. до 8.3.2023 г. и 2 675,06 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. В тези части, които са били обжалвани от работодателя, Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение. Счел е за неоснователно оплакването във въззивната жалба за произнасяне на първоинстанционния съд по основание, което не е въведено в исковата молба/липса на мотиви/, тъй като в текста на молбата се съдържа твърдението за липса на основателни мотиви, водещи до порок на извършеното уволнение. Затова е приел, че процесната заповед съдържа достатъчно индивидуализиращи белези само по отношение на твърдените в т.2 и т.3 нарушения. Същевременно обаче е възприел подхода на първоинстанционния съд, като е обсъдил подробно фактическата обстановка на първото твърдяно нарушение и е изложил правни изводи по същество дали деянието е извършено и каква е неговата тежест. Посочил е, че на 16.01.2023 г. сутринта в обекта е имало прекъсване на електрозахранването, персоналът е бил извън ресторанта и е имало организационна реакция по установяване причината за липсата на ток. Впоследствие е установена липса на оборот, който е следвало да се намира в сейфа и да бъде предаден на инкасираща фирма. Не са били предприети по надлежния ред всички организационни мерки, които по правилата следва да се предприемат при липса на ток (заключване на всички помещения, събиране на персонала на едно място, недопускане на свободно движение и напускане) и именно това е създало предпоставки да не може да се проследи кой е имал достъп и какво се е случило с оборота. Режимът на достъп до сейфа е бил свързан с ключ, предаван между мениджърите на смяна, като за оборота могат да носят отговорност няколко категории длъжностни лица - ръководителите на смяна, асистент-мениджърите/зам. управителите и управителят, в зависимост от организацията и фактическото поемане на депозита и ключа. От така установените факти въззивният съд е приел, че действително е налице нарушение на трудовите функции от страна на ищеца. Видно от трудовия договор и допълнителното споразумение към него, както и от представената по делото длъжностна характеристика, заеманата от ищеца позиция „управител на ресторант“ е свързана с цялостно ръководство, организация и контрол на дейността в ресторанта и назначените в него служители. Като основни отговорности, присъщи за длъжността са посочени – опазването на имуществото, отговорност за финансовите резултати, отговорност за необосновани липси в ресторанта, отговорност за точното попълване на всички финансови и оперативни отчети, отговорност за реда и финансовата дисциплина. Следователно ищецът е извършил нарушение, което се изразява в неизпълнение на присъщите на длъжността организационно-контролни и материално-отчетнически функции. При наличието на обективно настъпило извънредно обстоятелство и при фактическото присъствие на ищеца в обекта, той не е осъществил необходимия контрол и не е организирал работния процес така, че да бъдат опазени поверените на ресторанта парични средства и да бъде предотвратено настъпването на необоснована липса. В частност ищецът не е осигурил надлежното заключване и обезопасяване на помещенията и режима на достъп, не е предприел ефективни мерки за ограничаване движението на персонала и за запазване на контрол върху офисното помещение и сейфа, както и не е гарантирал спазването на правилата за финансовата дисциплина – опакованият оборот да бъде незабавно и непрекъснато под контрола на отговорното лице до поставянето му в сейфа. Последицата от това бездействие е настъпването на необоснована липса на значителна парична сума. След като е установил наличие на дисциплинарно нарушение по т.1 от заповедта, съдът е обсъдил доколко е съразмерно наложеното наказание „уволнение“ по смисъла на чл. 189 КТ, преценена с оглед тежестта на нарушението, обстоятелствата при извършването му и поведението на работника. Посочил е, че макар длъжността „управител на ресторант“ действително да е свързана с повишено доверие и с материално-отчетнически и контролни функции, събраните доказателства очертават обстановка, която обективно намалява укоримостта на конкретното неизпълнение и изключва извода, че най-тежкото дисциплинарно наказание е адекватната реакция. Нарушението е извършено в условията на внезапно и продължително прекъсване на електрозахранването, което е довело до извънредна ситуация, временна невъзможност за нормално функциониране на обекта и организационна суматоха. Именно в този времеви прозорец е настъпило прекъсване на обичайния ред на контрол и проследимост, като се установява, че оборотът е бил оставен извън сейфа и не е било осъществено надлежно приемане-предаване между смените. Тези обстоятелства са съществени при преценката по чл. 189 КТ, тъй като показват, че допуснатият резултат не е следствие единствено и само от неправомерно поведение на ищеца, а е настъпил при съвкупност от фактори и пропуски в организацията на работа, включително действия и бездействия на други длъжностни лица, които са имали отношение към оборота и режима на съхранението му. В тази връзка по делото се установява и виновно поведение на мениджъра- нощна смяна, доколкото именно той е следвало да приключи финансовия процес по смяната по установения ред – след опаковане на оборота същият да бъде незабавно поставен в сейфа, респективно да бъде предаден на приемащия отговорник. Въззивният съд е изтъкнал също, че съразмерността се влияе и от формата на вината, доколкото при дисциплинарната отговорност тежестта на санкцията следва да кореспондира на степента на укоримост. По делото не се установяват обстоятелства, които да обосноват извод за умисъл у ищеца по отношение на настъпилата липса. Дисциплинарната отговорност на ищеца се извежда като резултат от неупражнен контрол/лоша организация при извънредна ситуация/, т.е. от поведение, което по своя характер се доближава до небрежност, а не до умишлено причиняване на вредоносен резултат. Освен това работодателят не е доказал, че липсата е резултат от трайно установен модел на поведение или системно неспазване на правила от страна на ищеца. По делото няма също твърдения и данни за предишни провинения от страна на служителя. Затова в крайна сметка въззивният съд е приел, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ не съответства по тежест на конкретно установеното нарушение, а целите на дисциплинарната отговорност биха могли да бъдат постигнати и с по-леко наказание, което да отчете действителната степен на укоримост и приноса на ищеца към настъпилия резултат, без да се стига до прекратяване на трудовото правоотношение чрез най-тежката санкция.

По отношение на другите две нарушения Софийският градски съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че не се установява да е налице поведение на работника, което да обуславя ангажиране на дисциплинарната му отговорност. Констатирал е, че издаването на болничния лист, което е обжалвано от работодателя, е потвърдено, ищецът е имал право да отсъства от работното си място и присъствието му в дискотека не е нарушение на трудовата дисциплина. Достигнал е до извода, че от свидетелските показания и от заключението на съдебно-графологичната експертиза не се установява служителят да е преправял подписите на работниците и служителите в представените по делото 25 броя заповеди и актове за начет.

От съдържанието на обжалваното решение действително се установява, че въззивният съд е счел заповедта за дисциплинарно уволнение относно описанието на деянието по т.1 за недостатъчно мотивирана. Съдът обаче не се е ограничил само да се позове на това процесуално нарушение при съставяне на заповедта, но е разгледал спора и по същество. Обосновал е подробно както наличието на дисциплинарно нарушение, така и обстоятелствата, които са го довели до извода, че тежестта на наложеното наказание е несъразмерна на тежестта на деянието. Затова отговорът на първия въпрос в желания от касатора смисъл не би променил изхода на спора, поради което по този въпрос касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Във формулировката на втория си въпрос касаторът превратно интерпретира съображенията на въззивния съд относно несъразмерността на наказанието. Този съд не въвежда критерии, различни от посочените в чл.189, ал.1 от КТ-обстоятелствата, при които е извършено нарушението и поведението на работника или служителя. Напротив, въззивният съд подробно и конкретно анализира обстоятелствата и поведението на служителя, които са от значение при преценката по чл.189, ал.1 от КТ. Противно на твърдението на касатора в третия въпрос, съдът не е пропуснал да отчете характера на заеманата дъжност като материалноотговорна и свързана с повишено доверие от страна на работодателя, като именно тези факти са в основата на извода за извършено дисциплинарно нарушение. Въпреки това обаче, в случая тези факти не са били достатъчни, за да обосноват налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Няма противоречие между дадените от въззивния съд разрешения на втория и третия въпрос и цитираната от касатора практика на ВКС. В тази практика се съдържа преценка на съда за съразмерност на наказанието на извършеното нарушение, която касае най-различни случаи и е била обусловена от разнообразна фактическа обстановка относно обстоятелствата по чл.189, ал.1 от КТ. Принципни колизии между тези решения и преценката на въззивния съд в настоящия случай не се констатират.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на А. Г. 1200 евро разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение