Определение № 2269 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2330/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 6639/21.12.2023 г. по гр. д. № 11626/2023 г., с което Софийски градски съд, ГО, II – ж въззивен състав е потвърдил решение № 6701/29.04.2023 г. по гр. д. № 64251/2021 г. на Софийски районен съд, 58 състав, с което са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ на В. В. Ф. срещу Областна администрация на област София - за признаване на уволнението на В. В. Ф. от заеманата длъжност „главен специалист“ в Дирекция „АПОФУС“, отдел „Финанси и управление на собствеността“, извършено със заповед № ЛС-064/28.10.2021 г. на областния управител на Област София, за незаконно, неговата отмяна, възстановяване на заеманата длъжност при ответника, както и за заплащане на обезщетение в размер на 7800 лв. за оставане без работа за периода от 28.10.2021 г. до 28.04.2022 г. Решението се обжалва от Областна администрация на област София, представлявана от областния управител, с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото ? 2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност ? 3.Длъжен ли е въззивният съд да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено и да обоснове решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и закона ? 4.За да е законосъобразно уволнението на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ, достатъчно ли е длъжността да е определена за заемане по служебно правоотношение? 5.При уволнението на основание чл. 325, ал. 1. т. 12 от КТ работодателят длъжен ли е да извърши подбор между заемащите съответната длъжност? Поддържа се твърдение, че въпросите са включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, като се твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на четвърти въпрос се сочи и че същият има значение за точното прилагане на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ и за развитието на правото – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се излага становище, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ) и необосновано – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Ответникът по касация - В. В. Ф. не е подал отговор в срока по чл. 287 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че дейността на ответника Областна администрация на област София се осъществява от държавни служители и от лица по трудово правоотношение. Приел е, че трудовото правоотношение с ищеца, заемал длъжността „главен специалист“ в дирекция „Административно-правно обслужване, финанси и управление на собствеността“, отдел „Финанси и управление на собствеността“ е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител, съгласно утвърдени от областния управител на област София нови длъжностно и поименно разписание на длъжностите, в сила от 28.10.2021 г. Констатирал е, че от поименното щатно разписание в сила от 28.10.2021 г., именно длъжността „главен специалист“, заемана от ищеца, е една от длъжностите, определена за „главен експерт“, която следва да бъде заета от държавен служител по служебно правоотношение. Посочил е, че решението за промяната в щатното разписание е взето, на основание чл. 7, т. 24 от Устройствения правилник на областните администрации, съгласно който нормативен акт в правомощията на областния управител е утвърждаването на длъжностното разписание на съответната областна администрация, поради което е направил извод, че решението за промяната в щатното разписание е взето по предвидения в закона ред от компетентен орган. Въззивният съд е извършил сравняване на основните, характеризиращи функции на двете длъжности, според утвърдените от ответника длъжностни характеристики. Приел е, че основната цел на длъжността „главен специалист“ е свързана с административното осигуряване на дейността на областната администрация и обезпечаване на административното обслужване на гражданите, от което следват и трудовите й функции, свързани основно с обработката и съхранението на входящи и изходящи документи в областната администрация, както и извършването на деловодна дейност, свързана с предоставяните от областната администрация административни услуги. Констатирал е, че основната цел на новооткритите 2 длъжности „главен експерт“ е: подпомагането на областния управител във връзка със стопанисването на имоти, общинска собственост (на първата) и извършване на счетоводна дейност (на втората). Допълнил е, че преките задължения на първата от новооткритите длъжности „главен експерт“ са свързани изцяло с управлението и разпореждането с имоти и вещи, държавна собственост, а на втората - задължения, свързани с бюджета, финансите и счетоводството на администрацията. Посочил е, че съществени различия има и при изискванията за заемане на закритата длъжност „главен специалист“, на която е бил назначен ищецът, и на новооткритите длъжности „главен експерт“. Констатирал е, че за длъжността „главен специалист“ се изисква само средно образование, а за новооткритите длъжности се изисква висше образование в сферата на социалните, стопанските и правните науки. От правна страна е посочил, че в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ единствената предпоставка за законно упражняване на правото на уволнение на работодателя е длъжността да е определена за заемане от държавен служител. Допълнил е, че във всички случаи уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ ще бъде налице, когато длъжността, заемана досега по трудово правоотношение и за която е предвидено да бъде заета по служебно такова, запазва основните си, характеризиращи я трудови функции, без оглед дали същевременно получава нови и губи част от старите си функции. Направил е извод, че в настоящия случай, длъжността, заемана по трудово правоотношение и за която е предвидено да бъде заета по служебно такова, не е запазила основните си, характеризиращи я трудови функции. Посочил е, че новооткритите длъжности са напълно различни от длъжността, заема от ищеца по трудово правоотношение. Обяснил е, че за характера и същността на длъжността от значение е не нейното наименование, а правата и задълженията на работника или служителя, определящи съдържанието на трудовите му функции. При така установените съществени различия, е приел, че ищецът е бил незаконно уволнен на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ. При тези мотиви на въззивния съд решението не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд. Първите три процесуалноправни въпроси са относими към дейността на въззивната инстанция. Съгласно приетото в съдебната практика, за да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. задължителна практика на ВКС, намерила отражение в редица решения. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Решението на въззивния съд отговаря на изискванията по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Към решението са изложени подробни, логични и непротиворечиви мотиви, които отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. В мотивите се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, налице е произнасяне по същество на възраженията и доводите, с които ответникът - касатор е обосновал защитата си срещу иска. В този смисъл въззивният съд не е разрешил правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. цитираната от касатора. Противно на релевираното от касатора възражение, въззивният съд е обсъдил, че е налице валиден административен акт, който определя длъжността за заемане по служебно правоотношение. По четвърти материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав приема следното: В практиката на ВКС се приема, че единствената предпоставка/условие на правото на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ е длъжността да е определена за заемане от държавен служител, но също така еднозначно се приема, че осъществяването на условието изисква длъжността, която е била заемана по трудово правоотношение и за която е предвидено да бъде заета по служебно правоотношение, да запазва основните си, характеризиращи я трудови функции, включително, когато получава нови или губи част от старите си функции. /в т. см. решение № 243 от 29.09.2012г. по гр. д. № 1429/2011г. на ВКС, ГК, III ГО; решение № 118 от 23.03.2015г. по гр. д. № 281/2014г. на ВКС, ГК, IV ГО, както и цитираните от касатора Решение № 117/23.04.2012 г. по дело № 967/2011 г. на ВКС, ГК, III ГО; Решение № 36/16.03.2020 г. по дело № 2592/2019 г. на ВКС, ГК, III ГО; Решение № 268/21.11.2011 г. по гр. д. № 1414/2010 г. на ВКС, ГК, III ГО/. Точно така е процедирал и въззивният съд, приемайки уволнението за незаконно поради съществени различия в основните функции на заеманата от ищеца по трудово правоотношение длъжност „главен специалист“ – свързани основно с обработката и съхранението на входящи и изходящи документи в областната администрация и тези на определената за заемане по служебно правоотношение длъжност „главен експерт“, чиито функции са свързани с подпомагането на областния управител във връзка със стопанисването на имоти, общинска собственост (на първата) и извършване на счетоводна дейност (на втората). В заключение: следва да се посочи, че така повдигнатият материалноправен въпрос основно се свързва с фактическия състав на правото по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, той е обуславящ, но макар да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, по него е изключена допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на петия материалноправен въпрос, той е обуславящ, но макар да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, по него е изключена допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваното решение не противоречи на сочената от касатора практика. Въззивният съд е приел, че когато работодателят трансформира една или повече от длъжности с идентични функции за заемане по служебно правоотношение, запазвайки щатни бройки за същата длъжност по трудово правоотношение, той няма задължение за извършване на подбор между заемащите длъжността, но когато новооткритата длъжност се различава съществено от закритата, както е в процесния случай, то в случая се касае не за уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, а за съкращаване на щата - уволнително основание по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Именно в тази хипотеза въззивният съд е приел, че работодателят има задължение да извърши подбор. Никъде решаващият съд не е приел, че при уволнителното основание по чл. 325, ал.1, т.12 от КТ работодателят е длъжен да извърши подбор между служителите. В случая касаторът превратно интерпретира мотивите на въззивния съд. В изложението се съдържа и позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да е наведена надлежна по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г на ОСГТК на ВКС аргументация за наличието му. Видно от гореизложеното по поставените въпроси, както и от цитираната от касатора съдебна практика, по приложението на нормата на чл. 325, ал.1, т.12 КТ е налице трайна и непротиворечива практика, ненуждаеща се от изоставяне, промяна или осъвременяване. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато по касационната жалба на ответника-работодател. По отговорността на страните за разноските: При този изход на спора, право на разноски има ищецът, но същият не е направил искане за присъждане на такива. По изложените съображения, настоящият състав на Четвърто Гражданско отделение на ВКС