Определение № 60822 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2337/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Пацони маркет“ ООД, срещу решение № 19/21г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260277/20г. на Русенски районен съд, с което касаторът е осъден на основание чл. 200 КТ и чл. 86 ЗЗД да плати на ищеца С. Д. Д. сумата от 15000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудова злополука, заедно със законната лихва от 25.06.20г. до окончателното плащане. В касационната жалба са изложени следните твърдения: че въззивният съд е нарушил правото на участие на касатора във въззивното производство, тъй като не е отложил делото по негова молба с представени доказателства за ангажираността на упълномощения му адвокат по друго дело и пред друг съд; че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията на касатора за съпричиняване от страна на ищеца, при условията на груба небрежност, както и за липсата на причинна връзка между травматичното увреждане на здравето на ищеца и извършваната от него работа; че размерът на присъденото обезщетение не е справедлив. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК (поради очевидна неправилност) и на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречие с практиката на ВКС, по следните въпроси: „Следва ли да се ангажира отговорността на работодателя при осъществяване на дейност от страна на работник или служител, която не му е възложена? Каква следва да е отговорността на работодателя, когато то е възложила дейност, представляваща източник на повишена опасност на външно лице, което има квалификация за това? Следва ли съдът да посочи причината за настъпилото вредоносно състояние или решението може да почива на предположения и вероятности? Следва ли въззивният съд да изложи собствени констатации и изводи по въведените с въззивната жалба въпроси?“. Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, защото не се установява логическо противоречие в мотивите на решението (чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК), а по основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- една част от поставените въпроси не са обуславящи, а по останалите въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Въззивният съд е приел за установени следните факти: че страните са били в трудово правоотношение като ищецът е изпълнявал длъжността „готвач“; че по време на работа на 30.05.19г., изразяваща се в подготовка на работното място за летния сезон- разкъртвал е част от плота, за да постави маса близо до барбекюто, е получил токов удар, паднал на земята в безсъзнание, неадекватен, с гърчова симптоматика, с кървава пяна по устата и тежко дишане; че злополуката е приета за трудова с решение № 57/19г. на Административен съд Русе; че ищецът е получил епилептичен синдром при анамнеза за действие на електрически ток, остра левокамерна сърдечна недостатъчност- белодробен оток, дистолна дисфункция на лява камера 1 степен, състояние след сърдечен арест и кардио- пулмонална реституция, фебрилитет, увреждания по цялото тяло, получени от гърчова симптоматика и реанимационни действия, след изписване от болницата, медицинското проследяване на ищеца е продължило 5 месеца, а травматичните увреждания по тялото и крайниците са възстановени за 1 месец, бил е с временна опасност за живота. За установяване на тези факти въззивният съд е взел предвид административното решение за установяване на трудова злополука, съдебно- медицинската експертиза по делото и разпитаните свидетели. От друга страна, въззивният съд е приел, че ответникът не е направил възражение за съпричиняване, което да е извършено при условията на груба небрежност, тъй като в срока за отговор на исковата молба работодателят е твърдял само и единствено, че ищецът е извършвал работата без нареждане, а други обстоятелства за съпричиняване не са въведени, и съдът е счел за неоснователно възражението на работодателя, че не е установена причината за увреждането. След това, от правна страна, въззивният съд е приел, че са реализирани предпоставките на отговорността по чл. 200 КТ, че липсват обстоятелства за намаляване на отговорността по чл. 201, ал.2 КТ, и за да присъди обезщетение в размер на 15000лв., на основание чл. 52 ЗЗД, е съобразил вида и характера на получените увреждания, периода на лечение, периода на възстановяване, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания. Видно е, че от мотивите на въззивното решение не може да се установи логическо противоречие при обсъждането и преценката на доказателствата, установяването на фактите и тяхната квалификация, за да е налице основанието за допускане на касационно обжалване- очевидна неправилност. Доказателствата са относими, годни и допустими за установяване на фактите по делото, а установените факти съответстват на предпоставките от хипотезата на чл. 200 КТ и чл. 52 ЗЗД. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Въззивният съд, макар да е препратил към мотивите на районния съд, е направил собствени фактически и правни изводи по всички релевантни факти и приложими правни норми. За гражданския съд и за страните по делото е задължително решението на административния съд относно установения фактически състав на трудовата злополука: извършвана е работа по трудово правоотношение в полза на работодателя, настъпило е травматично увреждане през време на работата, и е установена причинната връзка между извършваната работа и настъпилата вреда (чл. 302 ГПК). Работодателят е обвързан от административното решение, защото е участвал в производството като страна. Възражението за това, че работата е извършена без нареждане, е ирелевантно за ангажиране на отговорността на работодателя, защото чл.200, ал.2 КТ изрично постановява, че отговорност се носи и когато работата, извършена в интерес на работодателя, не е възложена. За да направи възражение за съпричиняване, работодателят следва да въведе твърдения за осъществили се обстоятелства, в срока за отговор на исковата молба, които да се отнасят до нарушение на технологичния процес или нарушение на правилата за безопасност, при извършване на действията от работника или служителя, или да въведе твърдения за действия на работника или служителя, които несъмнено биха довели до увреждане (решение № 60/14г. на ІV ГО). В случая работодателят не е направил такива твърдения в срока за отговор на исковата молба, поради което въззивният съд е приел, в съответствие с практиката на ВКС, че не е направено възражение за съпричиняване. Твърдението на работодателя, че е наел външни лица за осъществяване на работата, която е извършвал ищеца, е без значение за делото, доколкото работодателят не твърди, че ищецът е извършвал работата, довела до увреждането, в нарушение на разпорежданията на тези трети лица- специалисти. Такова обстоятелство за съпричиняване на увреждането не е въведено от работодателя в срока за отговор на исковата молба. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото въззивното решение не съдържа логически несъответствия в мотивите, и то не противоречи на практиката на ВКС. Искането на ищеца за присъждане на разноски за настоящата инстанция е неоснователно, доколкото ищецът е платил адвокатско възнаграждение от 1500лв. на адв. Р. за изготвяне на отговора на касационната жалба, но в случая отговорът на касационната жалба е изготвен и подписан от адв. М. К., която също е пълномощник на ищеца, и не са представени доказателства за платено адвокатско възнаграждение на адв. К.. Платените на адв. Р. 1500лв. не са „направени по делото разноски“. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО