Определение № 5998 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1372/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Градски транспорт“ ЕАД срещу решение № 1348 от 16.11.2023 г. по в. гр. д. № 1676/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 260012 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 78/2021 г. на Варненския районен съд и като краен резултат „Градски транспорт“ ЕАД е осъдено на основание чл. 200 КТ да заплати на Д. Д. Д. сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на претърпяна на 21.01.2018 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането - 21.01.2018 г. до окончателното й изплащане и сумата от 40 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, под формата на претърпени загуби, изразяващи се в заплащане на цена за извършен медицински преглед и издаване на медицинско удостоверение.

Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният от ищеца иск за имуществени вреди, е недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване решение по въззивно гражданско дело с цена на иска до 5000 лв. В случая искът за имуществени вреди е с цена 50 лв., поради което въззивното решение, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е подадена в срок и е допустима.

За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното:

Ищецът твърди, че се е намирал в трудово правоотношение с ответника „Градски транспорт“ ЕАД, като е заемал длъжността „водач на тролейбус“. На 21.01.2018 г. след приключване на работната му смяна в 15:30 ч. се отправил към дома си и се качил като пътник в автобус по линията 148. В 15:40 ч. възникнал конфликт между кондукторката и двама млади пътници в автобуса, които имали агресивно поведение спрямо нея. Ищецът се опитал да успокои ситуацията и да защити колежката си, при което двамата младежи се нахвърлили върху него и му нанесли тежък побой, след което избягали. В резултат на побоя ищецът получил следните увреждания: счупване на носните кости, завършило със значително стеснение на носните проходи в областта на дясната ноздра, като изкривяването на носните прегради причинило реално затруднение на дишането през носа, обусловило постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота; травматични отоци и кръвонасядания в областта на лицето; контузия на гръдния кош; счупване на 8-мо дясно ребро; подкожен кръвоизлив в областта на лявото бедро; ожулвания в областта на дясното коляно и контузия на дясната колянна става, които в своята съвкупност обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. След инцидента ищецът бил няколко месеца в болничен - в периода от 21.01.2018 г. до 17.03.2018 г. ползвал отпуск поради временна неработоспособност. Като с разпореждане от 07.02.2018 г. на НОИ ТП-Варна злополуката била приета за трудова. Ищецът твърди, че в резултат на побоя изпитвал силни физически болки, стрес, породен от внезапното и неочаквано нападение спрямо него, унижение и срам от случилото се с него в присъствието на колегите му и на множеството пътуващи в автобуса граждани. Нанесеният му побой, освен до получените травматични увреждания, довел и до обостряне на наличните му заболявания - хормоносекретиращ аденом на дясната надбъбречна жлеза; хипофизен макроаденом; захарен диабет тип 2 и хипертриглеридемия в рамките на метаболитен синдром, в резултат на което значително се влошило качеството му на живот. Вследствие на побоя ищецът бил получил и смесено тревожно депресивно разстройство – няколко месеца след побоя не се чувствал добре, затворил се в себе си, бил потиснат, не бил в състояние да изпитва удоволствие и радост, сънят му станал неспокоен – повърхностен и накъсан, изпитвал главоболи, имал епизоди на изпотяване и сърцебиене, постоянно си припомнял психотравмената ситуация, бил в постоянно тревожно очакване да не бъде причакан и нападнат отново. Бил лекуван и от психиатър. Независимо от изминалия продължителен период от време, ищецът и към настоящия момент все още не бил преодолял напълно претърпяната психическа травма, което допълнително влошавало качеството му на живот. А заради обострилите се в резултат от нанесения му побой стари заболявания, се наложило ищецът да ползва отпуск поради временна неработоспособност в периода 21.11.2018 г. – 19.05.2019 г. и поради влошеното му здравословно състояние било издадено експертно решение на ТЕЛК, според което същият е с 50 % трайно намалена работоспособност до 01.09.2022 г. Твърди се още, че за извършен преглед и издаването на медицинско удостоверение от отделение Съдебна медицина ищецът е заплатил сумата от 40 лв., както и 10 лв. за изготвянето на диск за образно изследване от 21.01.2018 г. Претендира се обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 50 лв.

В срока за отговор работодателят излага, че действително ищецът е бил страна по сключен с ответното дружество трудов договор, както и че същият е претърпял инцидент на връщане от работа в автобус по линията № 148, но е оспорил твърденията в исковата молба, че побоят е довел до значително увреждане на здравословното състояние на ищеца, в т.ч. и на обостряне на заболяванията, от които е страдал преди инцидента. Поддържа се, че претендираният размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно завишен и е релевирано възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 КТ.

Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът Д. Д. Д. към момента на настъпване на злополуката е работил на трудов договор при „Градски транспорт“ ЕАД на длъжност „водач на тролейбус“, Прието е също за безспорно между страните, че с влязло в сила разпореждане № 5104-03-30/07.02.2018 г. на ТП на НОИ - Варна е установено, че на 21.01.2018 г. е станала трудова злополука. В разпореждането е посочено, че злополуката е станала след приключване на работната смяна, при придвижване по обичайния път от работното място за деня към постоянното място за живеене – пътувайки в автобус, пострадалият Д. Д. Д. станал обект на физическо насилие от страна на непознати лица и вследствие на употребената спрямо него сила, Д. получил счупвания в областта на главата и шията. Съдът е приел за установено от декларация за трудова злополука № 5101-03-26/24.01.2018 г., че работодателят е декларирал пред ТП на НОИ – Варна настъпилата трудова злополука, като е посочил, че същата е станала на 21.01.2018 г., в 15:40 ч. в [населено място], на спирка „М.“ на линия № 148. Към декларацията е приложен изготвен от представители на работодателя - ответник протокол за трудова злополука № 46/23.01.2018 г., в който е отразено, че на 21.01.2018 г., в 15:40 ч., пострадалият Д. Д., който в този момент е бил пътник в автобуса по линия № 148, се опитал да успокои атмосферата и да помогне на кондуктора да си свърши работата, като двама пътници се нахвърлят върху Д. и го пребиват без обяснение.

От заключението на допуснатата и приета съдебно - медицинска експертиза е прието за установено, че ищецът е получел следните травматични увреждания: счупване на носни кости с кръвонасядания и оток по околните меки тъкани на лицето; контузия на гръден кош – счупване на осмо ребро вдясно; травма на крайници – кръвонасядане по бедрото на левия крак, контузия с ожулване на коляното на десния крак. Като описаните увреждания на ищеца, с изключение на лицевата травма – счупване на носни кости, са обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Съдът е посочил, че възстановителният период при този вид контузии обикновено продължава около две-три седмици. Уврежданията в областта на лицето били довели до известни болеви усещания при хранене в период от около една-две седмици. А видимите травми по лицето довели и до известно неудобство при общуване с хора през първите две-три седмици. За същия период от време ищецът изпитвал и определени затруднения в движението на снагата поради счупването на осмо ребро. Съдът е посочил, че ищецът е бил в непрекъснат отпуск поради временна неработоспособност през периода: 23.01.2018 г. - 17.03.2018 г. или общо 54 календарни дни, с поставена диагноза „счупвания в областта на главата и шията“, получени в резултат на трудова злополука. За неоснователно съдът е приел твърдението на ищеца, че претърпяната злополука довела и до обостряне и влошаване на заболяванията, от които ищецът страдал преди настъпване на инцидента, доколкото липсвали данни, които да обосновават този извод.

От одобрено от съда споразумение по НОХД № 4917/2020 г. на Варненския районен съд, приравнено на влязла в сила присъда, окръжният съд е приел, че причинената на ищеца на дата 21.01.2018 год. лицева травма, изразяваща се в счупване на носните кости е довело до значително стеснение на носните проходи, предимно в областта на дясната ноздра, и изкривяване на носната преграда, което е обусловило и реално затруднение на дишането през носа, поради което увреждането представлявало постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. Предвид това съдът не е кредитирал заключението на СМЕ в частта му, съгласно която лицевата травма – счупване на носни кости, е обусловило временно разстройство на здравето, неопасно за живота, тъй като в тази част заключението се опровергава от посоченото по – горе, одобрено от съда, споразумение по НОХД № 4917/2020 г. на Варненския районен съд.

Позовавайки се на заключението на комплектната съдебно психиатрична и психологическа експертиза, съдът е приел за установено, че трудовата злополука, станала с ищеца на 21.01.2018 г., е предизвикала у него остра реакция на стрес. Като в период от около 4 месеца след злополуката, поради персистираща симптоматика, ищецът е провеждал консултации с психиатър, поставена му била диагноза „смесено тревожно-депресивно разстройство“, започнал и активно антидепресивно лечение. Стресът от претърпения инцидент не бил преработен правилно от ищеца и на този етап се наблюдавали симптоми, свързани с повишена тревожност, която към момента на извършеното от вещите лица освидетелстване била в лека степен, с оглед изминалото време, установен бил и повишен депресивитет /склонност към депресия/ и страхова готовност. Вътрешното напрежение било обърнало здравословната агресия в автоагресия, предизвикваща тревожно очакване да не се повтори случилото се, да не възникне нещо неочаквано, а стресът се трансформирал в психотравма, която провокирала страхове и опасения за собствения живот. Психомоторно бил подтиснат, контактите в разширения социум били ограничени. Това психо-емоционално състояние довело до ограничаване на социалните контакти с всички прояви на психичен дискомфорт. Съдът е посочил, че според вещото лице към настоящия момент клиничните симптоми били омекотени, но лесно биха могли да се актуализират, стресът не бил преработен пълноценно и ефективно, което от своя страна провокирало настоящата симптоматика и влошеното качество на живот. Като констатираните заболявания биха могли напълно да отзвучат, да бъдат „заринати“, да персистират и да преминат в посттравматично стресово разстройство, но тази симптоматика не била овладяна към момента. В съдебно заседание вещите лица били пояснили, че с оглед констатираното състояние на ищеца, същият не можел да функционира в обществото адекватно на неговите възможности. Като причината за психичното му състояние е не само преживяната от него трудова злополука, но и хроничните заболявания, от които ищецът страдал. Според вещите лица до момента на инцидента от 21.01.2018 г. липсват данни ищецът да е търсил специализирана психиатрична помощ.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели относно механизма на трудовата злополука и претърпените от ищеца неимуществени вреди.

Посочил е, че кредитира показанията на св. Н. К. Г. /без родство и дела със страните/ и К. Х. М. /съжителстващ на съпружески начала с една от дъщерите на ищеца/, тъй като отразяват техни преки впечатления досежно фактите, за които свидетелстват и се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен материал. Така според свидетелите след инцидента ищецът се променил много. Преди бил весел, а сега се е затворил. Изолирал се на вилата, в града идвал рядко, но не сам, а с децата си. Децата му му носели храна, защото не излизал сам. След побоя започнал да ходи по лекари, бил в болнични, върнал се на работа, но му ставало лошо, веднъж припаднал и му открили тумора. Преди това страдал от диабет, високо кръвно и тумор в надбъбречната жлеза. Налице е разлика в поведението и в настроението му преди инцидента и след това. След нанесения му побой ищецът се затворил в себе си, престанал да комуникира с приятели, станал страхлив и плашлив. Преди инцидента е било обратно – търсел си компания и бил все сред хора. Сега отказвал да ходи на събирания с приятели, станал нервен, страхувал се да излиза сам, споделял, че го е страх да се движи сам по улиците.

Според св. И. Д. С. - кондуктор в автобуса към момента на настъпване на инцидента, на 21.01.2018 г. възникнал конфликт между нея и двама пътници /ученици/ в автобуса. Ищецът, който също пътувал в автобуса, чул „гюрултията“ и се приближил, за да им направи забележка, като в този момент пътниците станали и започнали да го бият, свалили го на следващата спирка „…и го довършили“ – съборили го на земята, ритали го, блъскали го, скъсали му дрехите, от носа му течала кръв. Според свидетелката никой от останалите пътници не се намесил в така възникнала ситуация, като шофьорът изчакал ищеца да се качи обратно в автобуса. Свидетелката посъветвала ищеца да слезе до сградата на КАТ и Трето РУ на МВР-Варна и да подаде жалба за случилото се. Ищецът Д. слязъл на същата спирка.

Според св. свидетеля Д. М. Г. - шофьор на процесния автобус, ищецът седял на първа седалка зад първа врата. От задната част на автобуса се чул скандал и ищецът тръгнал натам. Според свидетеля кондукторката не е викала никого за помощ. Като свидетелят излага, че е имал ограничена видимост и не е видял всичко, което се е случило, не е видял и нараняванията на ищеца, който слязъл на спирката на Трето РУ на МВР-Варна.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя „Градски транспорт“ ЕАД за вредите причинени на работника Д. Д. Д., който е работил по трудов договор в дружеството, за трудовата злополука станала на 21.01.2018 г., установена с влязъл в сила акт на ТП на НОИ - Варна. В мотивите е констатирано, че злополуката е настъпила по време на обичайния път при връщане от работното място до основното място на живеене на пострадалия работник/служител. Прието е още наличието на причинна връзка между трудовата злополука и вредите. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел характеристиките на увреждането, възстановителния процес, възрастта на ищеца /46-годишен към момента на настъпване на злополуката/, претърпените болки и страдания, които пострадалият продължава да търпи и към момента, и ще търпи и за в бъдеще – предвид травмата на лицето, изразяваща се в счупване на ностни кости, която е довела до постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, и с оглед претърпяната от ищеца психотравма от злополуката, която все още не е преработена напълно. Въззивният съд е посочил, че съвкупната преценка на изложените факти и при отчитане на средното ниво на обществено икономическото благосъстояние на правните субекти към момента на настъпване на увреждането се налага извод, че за обезщетяване на доказаните неимуществени вреди от трудовата злополука ще е справедливо ищецът да получи удовлетворение чрез парична стойност в размер на 15 000 лв., като осъдил работодателя да плати допълнително 2 500 лв. към присъдените с първоинстанцинното решение 12 500 лв.

За неоснователен е приет доводът на ответника, поддържан и във въззивната му жалба, за прекомерност на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като същото не съответства като еквивалент на действително претърпените от ищеца вреди, както и предвид обстоятелството, че станалата трудова злополука не е „класическа“, а е настъпила след като работната смяна на ищеца била приключила и той се е отправил към дома си, в който случай работодателят не носел отговорност. Съдът е изложил, че законът не прави подобно разграничение, а обемът на отговорността по чл. 200 КТ не е в зависимост от това дали трудовата злополука е настъпила в хипотезата на чл. 55, ал. 1 или на ал. 2 КСО. Съдът е намерил за неоснователен и довода на ответника, че претърпените от ищеца болки и страдания от трудовата злополука по своя медико-биологичен характер са обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, които давали основание за извод, че се касае за лека телесна повреда с последици, възстановими за период от около 3 – 4 месеца. Като е изложил, че в случая лицевата травма е обусловила не временно, а постоянно разстройство на здравето на ищеца, макар и неопасно за живота, от което разстройство на здравето ищецът ще търпи негативните последици до края на живота си.

По отношение на наведеното от ответника възражение за проявена груба небрежност от страна на ищеца и приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, въззивният съд е посочил, че небрежността като понятие в гражданското право е модел на поведение, свързан с неполагането на дължимата грижа. Работникът действа при груба небрежност само в случаите, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа и такова поведение е правно укоримо, защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Възражението на работодателя за проявена от работника груба небрежност е прието за неоснователно, тъй като по делото няма нито едно доказателство, от което би могло да бъде изведен обоснован извод, че ищецът е действал при груба небрежност в посочения смисъл. Установеният по делото механизъм на трудовата злополука – ищецът е бил пребит от двама младежи, пътували в автобуса и предизвикали скандал с арогантното си и агресивно поведение, в момент в който се е опитал да „успокои“ ситуацията и им направил забележка за поведението им, не обосновава извод, че е действал при груба небрежност.

В касационната си жалба работодателят оспорва извода на съда, че трудовата злополука се отразила изключително тежко на психическото състояние на ищеца, тъй като по делото не били ангажирани писмени доказателства, които да обосновават този извод. Оспорва се определеният размера на обезщетението за неимуществени вреди като прекомерно завишен и несъответстващ на събраните по делото доказателства, и на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Касаторът твърди, че присъденото обезщетение не съответства и на реално установените по делото травми и на техните медико-биологични характеристики. Твърди се, че съдът не е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви по всички възражения на страните. Неправилен според касатора бил и изводът на въззивния съд за липсата на съпричиняване на вредите от пострадалия работник.

В изложението към жалбата касаторът поддържа, че в обжалвания съдебен акт въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд са следните:

1. "Задължен ли е въззивният съд при преценката събраните гласни доказателства да изложи подрообни мотиви защо дава вяра на показанията на един от заинтересованите свидетели при тези на други? И следва ли съдът да положи усилия да разкие кой от тях казва истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им, с оглед останалите данни по делото, мотивирано да посочи на кого от тях дава вяра и на кого не и едва в резултат на това да приеме едното или другото твърдяно обстоятелство за установено.", по който въпрос се твърди, че съдът е дал правно разрешние, което противоречи на практиката на ВКС, изразена в решение №159 от 22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г. на ВКС, II т.о.;

2. "Трябва ли при постановяване на решението си и при изграждане на преценката си за справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, въззивният съдът следва ли да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други в полза на едната страна.";

3. "Следва ли на обезщетяване да подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техния размер се определя според вида, характера и тежестта на уврежданията.Трябва ли задължително да се отчита общата продължителност на щетите.";

4. "Трябва ли размерът на обезщетението за неимуществени вреди да е съобразен с обществения критерии за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът за справедливост включва ли в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди.";

5. "Следва ли размерът на обезщетението да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.";

6. "Задължен ли е съда да формулира свои изводи по същество на спора, като обсъди всички събрани доказателства и също така обсъди в мотивите си доводите на страните и оплакванията на въззивния жалбоподател.", по който въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, обективирана в ППВС №1/1953 г., ППВС №57/1965 г. и т. 19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК, ТР №1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2013 г. на ОСКТК на ВКС.

7. "Следвало ли е да с обсъдят доводите на жалбоподателя за противоречие или заобикаляне на закона, съответно съображенията за оспорването им от ответника, като заедно с това с обсъдят в съвкупност събраните доказателства, включително с оглед значението, което страните им придават в правния спор. Позоваването на чл. 272 ГПК не е самодостатъчно.".

В изложението към жалбата касаторът твърди, че по така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 215 от 17.07.2012 г. по гр. д. №722/2011 г. на ВКС, VI г.о., решение № 11 от 27.01.2015 г. по гр. д. №4911/2014 г. на ВКС, III г.о, решение № 344 от 29.11.2015 г. по гр. д. №1407/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 369 от 03.02.2015 г. по гр. д. №3007/2013 г. на ВКС, VI г.о., решение № 26 от 28.02.2018 г. по гр. д. №2545/2017 г. на ВКС, III г.о. и определение № 417 от 04.06.2019 г. по гр.д. №1553/2019 г. на ВКС, VI г.о. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност, за допускане на решението до касацинен контрол.

При така установените рамки на правния спор и решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС не намира основание за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:

Поставените в изложението въпроси № 1, 6 и 7 касаят общия проблем за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните по въззивната жалба и писмения отговор и прецени и обсъди всички свързани с тях доказателства, които са от значение за спора. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, поставените процесуалноправни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съдебен състав е съобразил установената съдебна практика, според която той е длъжен при постановяване на решението си да изложи мотиви, в които да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, като посочи кои от тях кредитира и кои - не, както и от кои доказателства какви фактически констатации извежда. Съдът е длъжен също да обсъди всички възражения и доводи на страните, както по отношение на правнорелевантните факти, така и по отношение на тяхното значение за спорното право, като посочи кои от тях възприема и кои - не. Видно от изложеното в мотивите на обжалвания съдебен акт, въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Изложените от касатора съображения са израз на неговото несъгласие с преценката от страна на въззивния съд на събраните доказателства и с направените изводи, както и представляват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат разгледани в производството по чл. 288 ГПК.

Поставените в изложението въпроси № 2, 3, 4 и 5 се свеждат до обобщения от съда въпрос относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ, претърпени от пострадалото при трудова злополука лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Практиката на ВКС по въпроса за това как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД е трайна и еднозначна. В ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия. В тази насока въззивният съд е изложил мотиви относно характера на увреждането /лицева травма, изразяваща се в счупване на носни кости с кръвонасядания и оток по околните меки тъкани на лицето; контузия на гръден кош – счупване на осмо ребро вдясно; травма на крайници – кръвонасядане по бедрото на левия крак, контузия с ожулване на коляното на десния крак/, оздравителния процес, възрастта на ищеца, неудобствата и болките, които ищецът е изпитвал при хранене и затрудненията в движението на снагата и продължителността им, обществено икономическите условия в страната, настъпилите промени в живота на ищеца и цялостното отражение на инцидента върху него. Изложил е подробни мотиви как трудовата злополука се е отразила на психичното здраве на ищеца, отчел е обстоятелството, че претърпяната от него психотравма от злополуката, включително и към настоящия момент все още не е преработена, и при отчитане на тези обстоятелства е определил обезщетението. В настоящия случай при постановяване на обжалвания акт решаващият съдебен състав е съобразил указанията по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4 от 1968 г., като е взел предвид всички онези конкретни обстоятелства, имащи значение за определяне размера на неимуществените вреди, претърпени от ищеца. Обсъждането на всички правнорелеванти елементи, формиращи базата за прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, изключва допускането на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения проблем.

В обобщение: Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като по формулираните от касатора правни въпроси, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, и липсват причини за изменение на трайно установената практика по тълкуване и прилагане на закона (според т.р. 1/10 г. на ОСГТК такива причини биха могли да бъдат промяна в закона или в обществените условия). Не се установява и "очевидна неправилност", тъй като от мотивите на решението (по посоченото в касационната жалба съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК), не се установява противоречие с правилата на формалната и правна логика - обсъдените доказателства са годни да установят релевантните факти по делото, и фактите са подведени под хипотезата на нормата, която ги урежда.

С оглед изхода от спора в полза адв. Д. С. Д. от АК – Варна, процесуален представител на насрещната по касационната жалба страна, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. в размер на 1312,50 лв.

Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение