Определение № 318 от 20.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4609/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Шенген- Русе“ ЕООД гр.Русе, представлявано от управителя, чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 184 от 9.07.2021г. по в.гр.д. № 382 по описа за 2021г. на Окръжен съд Русе, с което е потвърдено решение № 260340 от 15.04.2021г. по гр.д.№ 3402/2020г. на РС Русе в обжалваната част за сумата от 2 000лв. до 10 500лв. присъдено обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие настъпила на 20.05.2018г. трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от посочената дата и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел предявения иск за основателен като е съобразил представените доказателства за наличие на установена по надлежния ред /с разпореждане № 122 от 16.10.2018г./ трудова злополука, настъпила по време на работа на 20.05.2018г., довела до причиняване на телесно увреждане – рана, в областта на дясна глезенна става, частична лезия на сухожилието на задния мускул тибиалис на дясна подбедрица. Размерът на дължимото обезщетение е определен от съда след съобразяване на възрастта на ищцата /36г./, периодът на възстановяване от 79дни и още 7 дни, проведени рехабилитационни и физиотерапевтични процедури, необходимостта от оперативна интервенция, интензитета на изпитаните болки и страдания, при отчитане, че те са били най-силни в дните непосредствено след увреждането и операцията, причиненият болков синдром, във връзка с което е назначена обезболяваща терапия, настъпилото почти пълно възстановяване, ангажираните гласни доказателства, с които е установено, че пострадалата е имала в продължение на около два месеца нужда от помощ, че се е чувствала емоционално зле, че преживяното е оставило отпечатък върху психиката й и е довело до намаляване на физическите й способности, защото продължава да изпитва умора, а при натоварване на крайника и болки. В мотивите си въззивният съд изрично е посочил, че първата инстанция не се е произнесла по направеното от ответната страна възражение за съпричиняване на злополуката. Това възражение е разгледано от него и е преценено като неоснователно. Изложените мотиви са, че посочените като нарушени от ищцата норми на чл.126 КТ и чл.33 ЗЗБУТ са общи и доколкото не е изяснено в какво се изразява поведението на ищцата, с което ответникът счита, че тя е допринесла за настъпване на злополуката, а доказателствената тежест е на работодателя, възражението не може да бъде уважено. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните поставени от него четири въпроса: 1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, като счита, че не е отчетено направеното впоследствие уточнение във връзка с възражението за съпричиняване, 2. За съдържанието на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД и релевантните обстоятелства при определяне на размера на дължимото обезщетение, 3. За задължението на въззивния съд да приложи императивната материалноправна норма на чл.200, ал.3 КТ и 4. При присъждане на обезщетение по чл.200 КТ, следва ли съдът да приспадне полученото от пострадалия обезщетение за временна нетрудоспособност. Позовава се на противоречие с приетото от въззивния съд с решение по гр.д.№ 4301/2019г.на ІІІ г.о., съгласно което изискването на чл.200, ал.3 КТ за приспадане от дължимото от работодателя обезщетение за причинени вреди от трудова злополука на полученото обезщетение за временна нетрудоспособност се прилага както при предявени претенции за имуществени, така и за неимуществени вреди. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от М. В. С., чрез процесуалния представител адвокат С., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не са налице посочените специални основания за допустимост, а разгледан по същество, постановеният акт е правилен. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 29.10.2021г., в т.ІІІ от който е посочено, че сумата е заплатена в брой. Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси с № 3 и 4, касаещи приложението на нормата на чл.200, ал.3 КТ, следва да се допусне касационно обжалване, доколкото те са от значение за изхода на спора и са решени от въззивния съд в противоречие с цитираното от касатора решение и установената съдебна практика. Въззивният съд не съобразил приетото по делото заключение на икономическа експертиза, съгласно което пострадалата е получила обезщетение за временна нетрудоспособност в размер на 954.09лв., изплатено за периода 20.05.2018г.-6.08.2018г. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд