Определение № 1145 от 27.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2761/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ срещу решение №289 от 04.05.2022 по в.т.д.№118/2022 г. на САС. С обжалваното решение /постановено след като с решение №60157 от 03.02.2022 г. по т.д. №462/2020 г. на ВКС, ТК е отменено решение №2282 от 18.10.2019 г., по в.т.д.№4791/2018 г. на САС и делото е върнато за произнасяне единствено по предявения при условието на евентуалност иск по чл.59, ал.5 от ЗБН/ е отхвърлен предявеният от синдиците на „КТБ“ ЕАД /н/ против „Джи Си Ар“ ЕООД и „Вихрен билдинг“ АД иск по чл.59, ал.5 от ЗБН, за обявяване за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н/ извършено прихващане, обективирано в уведомление №8923/19.09.2014 г. и е разпределена отговорността за разноските. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл.59, ал.5 от ЗБН – от откриване на производството по несъстоятелност или на по-ранен етап. 2. Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл.59, ал.5 от ЗБН, в редакцията преди 28.11.2014 г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл.645, ал.4 от ТЗ и съдебната практика по същия. При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон. Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване. 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства. Спрямо първите два въпроса се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо третия – че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Ответниците по касация „Джи Си Ар“ ЕООД и „Вихрен билдинг“ АД заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендират присъждане на направените разноски пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че синдиците на „КТБ“АД /н/ основават предявения иск по чл.59, ал.5 от ЗБН на редакцията му, в сила от 28.11.2014 г. Приел е обаче, че процесното прихващане е извършено /изявлението е достигнало до знанието на банката/ на 19.09.2014 г. - т. е. при действието на редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН /ДВ бр.92/2002 г./, според която недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която всеки от тях би получил при разпределение на осребреното имущество, е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Изложил е съображения, че в случая процесното прихващане не е извършено от длъжника/банката, а от кредитор, като е намерил за неоснователни доводите на синдиците на „КТБ“АД /н/, че доколкото към 22.04.2015 г. – датата на постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на банката, действащата редакция на нормата на чл.59, ал.5 ЗБН е тази след измененията от 28.11.2014 г., то именно тя е приложимата в настоящия случай. Позовал се е на практиката на ВКС, според която нормата на чл.59, ал.5 от ЗБН има материалноправен характер, който предпоставя прилагането й занапред - спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, които възникват и се осъществяват след влизането й в сила, като при изменение на материалноправна норма – с ДВ бр. 98/2014 г. в сила от 28.11.2014 г., новата регулация следва да бъде зачетена и приложена за юридически факти и произтичащи от тях правни последици, възникнали след влизане в сила на изменението. Счел е, че изключение от това правило може да възникне, само ако законодателят е придал изрично обратно действие на изменението на материалноправната норма, каквото, след обявяването за противоконституционна на разпоредбата на § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22/2018 г., доп. ДВ, бр. 33/2019 г./, с решение № 8/27.05.2021 г. по конст.д.№9/2020 г. на Конституционния съд на РБ, нормата на чл.59, ал.5 ЗБН вече няма, а и затова и в новата си редакция нормата действа занапред и е приложима само за правоотношения, възникнали след влизането й в сила на 28.11.2014 г. В този смисъл е намерил, че по отношение на предпоставките, обуславящи относителната недействителност на прихващанията, извършени преди 28.11.2014 г., при съобразяване на липсата на изрично предвидено обратно действие на изменението на закона, приложими са действащите норми в редакцията им към момента на компенсационното изявление и достигането му до насрещната страна. Изразил е становище, че възможността исковете за обявяване недействителността на прихващанията по отношение на кредиторите на несъстоятелността да бъдат предявени след откриване на производството по несъстоятелност на банката - в случая след 22.04.2015 г., не обуславя извод за приложимост на действаща към момента на упражняване на това право редакция на чл.59, ал.5 от ЗБН - моментът на възникване правото на активно легитимираната страна да подаде иска, не може да се отъждествява с материалните предпоставки за действителност или недействителност на осъществяване на прихващането по чл.59 от ЗБН и не превръща нормата в процесуалноправна, поради което самият факт, че правото на иск възниква в по-късен момент, не може да придаде обратно действие на изменената материалноправна норма. Приел е за неоснователни и доводите, че и в приложимата й към процесния казус редакция – тази от ДВ бр.95/2002 г. на нормата на чл.59, ал.5 от ЗБН, предявеният иск се явявал основателен поради това, че под използваният термин „длъжника“ законодателят имал предвид не несъстоятелната банка, а нейния длъжник, който след сключването на една или повече правни сделки е придобил едновременно и качеството на „кредитор“. Посочил е, че на същите е даден отговор в решение №60156 от 15.12.2021 г. по т. д. №2317/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и той е в насока, че приложимата редакция на материалния закон тестът на чл.59, ал.5 от ЗБН под терминът „длъжник“ има предвид единствено несъстоятелния длъжник – т.е. банката. В същата с термините „кредиторите“ и „длъжника“ са очертани двете страни на правоотношението и е немислимо да се приеме, че в една и съща правна норма за използвани различни изрази по отношение на един и същ субект. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235, чл.236 и чл.154 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК, е дал собствено разрешение на предмета на делото, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, включително тези относно приложимата редакция на разпоредбата на чл.59, ал.5 от ЗБН и относно съдържанието на понятието „длъжник“ по смисъла на чл.59, ал.5 от ЗБН в редакцията й до 28.11.2014 г., респективно по третия от поставените от касатора въпроси не се установява поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Значението на първия въпрос се обосновава с поддържаната от касатора теза, че приложимата редакция на чл.59, ал.5 от ЗБН се определя от момента на възникване на правото на предявяване на иск, съвпадащ с момента на откриване на производството по несъстоятелност. Съгласно дадените от ВКС разрешения, които се споделят изцяло и от настоящия състав, нормата на чл.59, ал.5 от ЗБН, която предвижда възможност, при точно определени предпоставки, да се иска обявяване за относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на прихващанията, извършени след началната дата на неплатежоспособността на банката има материалноправен характер. Компенсацията /прихващането/ е институт на материалното право, регламентиран в чл.103 и сл. от ЗЗД като способ за погасяване на задълженията, поради което предпоставките за надлежното му упражняване, респ. за обявяването на неговата недействителност, се регламентират от материални норми. Материалноправният характер на нормата на чл.59, ал.5 от ЗБН предпоставя прилагането й занапред - спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, които възникват и се осъществяват след влизането й в сила, като при изменение на материалноправна норма /какъвто е случаят с изменението на чл.59, ал.5 от ЗБН с ДВ бр.98/2014 г. в сила от 28.11.2014г./, новата регулация следва да бъде зачетена и приложена за юридически факти и произтичащи от тях правни последици, възникнали след влизане в сила на изменението. Изключение от това правило възниква единствено, когато законодателят е придал изрично обратно действие на изменението на материалноправната норма. С обявяването за противоконституционна на разпоредбата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр.22/2018г., доп. ДВ, бр.33/2019 г./, с решение №8/27.05.2021 г. по конст. д.№9/2020 г. на Конституционния съд на РБ, е отпаднало придадането с последната обратно действие на чл.59, ал.5 от ЗБН, поради което в новата си редакция нормата действа занапред и е приложима само за правоотношения, възникнали след влизането й в сила на 28.11.2014 г. Що се отнася до предпоставките, обуславящи относителната недействителност на прихващанията, извършени преди 28.11.2014 г. /при липсата на изрично предвидено обратно действие на изменението на закона/, приложими са действащите норми в редакцията им към момента на компенсационното изявление и достигането му до насрещната страна. Законодателят е приел §8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр.22/2018 г./, именно с цел да бъдат преуредени с обратна сила прихващанията, давайки възможност да се водят искове за тяхната недействителност на основания, които законът преди 28.11.2014 г. не е предвиждал за тяхното извършване, т.е. според самия законодателен орган, до приемане на §8 /обявен впоследствие за противоконституционен/, е била приложимата редакция на разпоредбата на чл.59, ал.5 от ЗБН до 28.11.2014 г. Възможността исковете за обявяване недействителността на прихващанията по отношение на кредиторите на несъстоятелността да бъдат предявени след откриване на производството по несъстоятелност на банката – в случая след 22.04.2015 г., не обуславя извод за приложимост на действаща към момента на упражняване на това право редакция на чл.59, ал.5 от ЗБН. Моментът на възникване правото на активно легитимираната страна да подаде иска, не може да се отъждествява с материалните предпоставки за действителност или недействителност на осъществяване на прихващането по чл.59 от ЗБН и не превръща нормата в процесуалноправна, поради което самият факт, че правото на иск възниква в по-късен момент, не може да придаде обратно действие на изменената материалноправна норма. Правните изводи на въззивния съд съответстват на така установената практика на ВКС, чието наличие изключва въведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По втория от формулираните от касатора въпроси също не е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, предвид наличие на формирана практика на ВКС относно съдържанието на понятието „длъжник“ по смисъла на чл.59, ал.5 от ЗБН от значение за въпроса дали редакцията на разпоредбата в сила до 28.11.2014 г. обхваща само прихващанията, извършени от банката – длъжник в производството по несъстоятелност или и прихващанията, извършени от кредитор, явяващ се същевременно и неин длъжник. Съгласно разясненията в посочената практика, с която въззивното решение е съобразено, относително недействителни до влизане в сила на изменението от 2014 г. са единствено прихващанията, извършени от банката след началната дата на неплатежоспособността. С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответниците по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на по 6000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,