Определение № 1309 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4936/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Ш. С., чрез пълномощника адв.В. М., срещу решение №270 от 13.10.2022г., постановено по въззивно гр.дело №404/2022г. на Сливенския окръжен съд, Първи въззивен граждански състав, в частта, с която е отхвърлен искът на С. с правно основание чл. 200 КТ, предявен против „Арет-90" ООД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина й А. С. С. за разликата над 80 000 лева до претендираните 300 000 лева. Касаторката твърди, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва изводите на съда по отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди, като сочи, че не е съобразено правилото на чл. 52 ЗЗД, нито е отчетено в пълна степен съдържанието на връзката между майката и починалия й син. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответникът в производството „Арет-90" ООД, чрез процесуален представител адв. Е. П., излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението. Оспорва жалбата и като неоснователна. Касационната жалба е подадена срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В представеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.280 ГПК касаторката преповтаря оплакванията в касационната си жалба и формулира правни въпроси, които поставя с оглед основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да бъдат съобразени при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза като процесната-починал син и внезапна смърт на работоспособен български гражданин, настъпила при трудова злополука; 2. Когато съдът не отчита тези обстоятелства-нарушен ли е материалният закон. По тези въпроси касаторката твърди противоречие на въззивното решение с решение № 83 по търг.дело № 795/2008г. на II ТО, решение № 66 по търг.дело № 619/2011г. на I I ТО, решение № 215/03.02.2017г. по търг.дело № 2908/ 2015г. на I ТО, решение № 163/04.10.2016г. по търг.дело № 3456/2015г. на I ТО, решение № 95 по търг.дело № 916/2011г. на I ТО, решение № 155 по търг.дело № 711/2011г. на I ТО и решение № 1 по търг.дело № 299/2011г. на II ТО. Поставя се и въпроса 3. Нарушени ли са съществено съдопроизводствените правила, когато съдът не е изложил мотиви защо счита, че пълният претендиран размер на обезщетението е необоснован. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Предявен е иск с правно основание чл.200 КТ за осъждане на ответника да плати на ищцата-майка на загиналия при трудова злополука А. С. С., обезщетение за неимуществени вреди в размер 300 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, до окончателното плащане. За безспорни са приети по делото следните факти: от 14.07.2020г. А. С. е работил като електромонтьор по трудов договор с ответника „Арет-90" ООД; това дружество е имало сключен рамков договор с ЕТ „Ж. Ж."-Бургас за извършване на СМР на част от обекти по ремонт на съоръженията на електроразпределителната мрежа в област Разград и упражняването на технически контрол; със заповед на възложителя ЕТ „Ж. Ж."-Бургас четирима ел.монтьори, служители на изпълнителя „Арет-90" ООД, между които и А. С., са командировани в „Електроразпределение Север" АД-Разград; с наряд № 128 е наредено на 24.09.2020г. за времето от 8,00 часа до 17,00 часа да се извърши основен ремонт на ВЕЛ „Райнино"- гр.Исперих, обл.Разград от бригада от четирима души, сред които и А. С.; на 24.09.2020г. след 14,50 часа по време на работа по далекопровод А. С., вследствие на високоволтова дъга пада от около 12 метра височина от електрически стълб на ниво терен, вследствие на което получава травматичен шок, съчетана травма на множество органи, изпада в кома, като в резултат от тези травматични увреди на 26.09.2020г. настъпила смъртта му. С разпореждане № 5104-19-4/19.01.2021г. на НОИ, ТП-Сливен инцидентът е приет за трудова злополука по смисъла на чл.55, ал.1 от КСО. Няма спор, че ищцата е майка на загиналия А. С.. При така установените факти съставът на ОС-Сливен, сезиран с въззивна жалба от ищцата и с оглед заявените в нея оплаквания, е приел, че спорните въпроси пренесени във въззивното производство са относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на майката на загиналия и относно степента на съпричиняване от страна на А. С. на вредоносния резултат, поради груба небрежност. Въззивният съд е счел, с оглед практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, включително и задължителната такава - ППВС № 4/1968г., че определеното от районния съд обезщетение, дължимо на майката на загиналия в размер 40 000 лева не съответства на принципа на справедливостта, залегнал в чл. 52 ЗЗД. Посочил е, че по делото е установено, че между починалия и ищцата, като членове на семейството, са съществували изключително близки и топли отношения; починалият е бил стожер на семейството и майката е разчитала на него и то не само с възможностите му да я подпомага материално; след неочакваната смърт на сина си, майката безспорно е страдала и страда, тъй като е разчитала да продължи живота си с него и той да бъде нейна опора. Съдът е съобразил обществено общественоикономическите условия в страната към датата на инцидента и е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, дължимо на майката на загиналия е 100 000 лева. Във връзка с другите спорни въпроси-относно приноса на загиналия за настъпването на вредоносния резултат и степента на съпричиняване, въззивният съд е анализирал събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства (показанията на свидетеля Г. Я. Г.) и е приел за установено, че преди започването на работа по трасето, бил извършен инструктаж на цялата група и подписан наряд; работата се изразявала в това да се подменят изолатори; бригадата свършила работа по подмяна на изолаторите до към 15,30 часа и за да уплътни работното време се взело решение да се върнат по трасето и да продължат да работят, защото имали в себе си още изолатори; не е имало поставени табели за обозначаване на мястото, на което трябвало да се работи; продължили да работят и след 15,30 часа, когато станал инцидента; всеки от работниците имал предпазен колан, каска и ръкавици. Според свидетеля инцидентът станал, защото объркали трасето след като се върнали от трафопоста обратно на линията и тъй като това трасе било под напрежение. Въззивният съд е посочил, че писмените доказателства по делото установяват безспорно, че пострадалият не бил оправомощен да определя трасето и обема на работа; не той бил ръководител на дейностите, които следвало да бъдат извършвани, още повече, че неговият разряд бил нисък. Счел е, че не е установено по категоричен начин, че пострадалият изпълнявал работата без да ползва каска, ръкавици и колан. Предвид това е приел, че степента на съпричиняване следва да бъде определена на 20%, а обезщетението, дължимо на майката на загиналия - в размер 80 000 лева. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Четвърто ГО намира, че предпоставките за допускане на касационен контрол не са налице. Първите два въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са свързани с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите, които съдилищата следва да съобразяват при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросите са принципно значими, тъй като са включени в предмета на делото, но не се установява разрешението им от въззивния съд да е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от увреждането безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. В т II на ППВС № 4/1968г. е прието, че понятието справедливост не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, посочени са и примерни обстоятелства, които трябва да бъдат съобразени. В съответствие с тези разяснения въззивният съд е обсъдил характера на увреждането и обстоятелствата по извършването му-смърт на работник при трудова злополука и установен механизъм на настъпване й. Взети са предвид близките отношения между починалия и ищцата-негова майка; преживяванията на ищцата след неочакваната смърт на сина й; обстоятелството, че чувството на самота и липса на морална и материална подкрепа ще съпътства майката до края на живота й; съобразени са и общественоикономическите условия в страна към датата на увреждането. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от ищцата в резултат от смъртта на нейния син, починал при трудова злополука, при отчетено 20% съпричиняване от страна на пострадалия с оглед приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, съдът е присъдил обезщетение в размер 80 000 лева. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на деликта (трудова злополука). Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер на обезщетението, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото цитираните и приложени от касаторката съдебни актове не касаят сходни случаи с настоящия, при който е разгледана осъдителна претенция по чл. 200 КТ. Не са представени съдебни актове, в които за случаи, сходни с настоящия да е опредлено по-голямо по размер обезщетение по чл. 200 КТ, сходно поведение на пострадалия да не е определено като група небрежност или за него да е определен по-нисък процент на съпричиняване. Поставеният процесуален въпрос от жалбоподателката за приложението н а чл. 236, ал. 2 ГПК също не може да обуслови извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд отново не се е отклонил от точното приложение на закона и трайната практика. Според приетото в т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в т.19 о т ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и според непротиворечивата съдебна практика на ВКС, обективирана в множество решения, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации в рамките на въведените във въззивната жалба оплаквания, като за да признае или отрече претендираните от страните права, съдът следва да обсъди и анализира в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои от тях намира за установени и кои намира за недоказани и защо; да обсъди всички процесуални искания на страните, основаващи се на тези факти, както и доводите, които имат значение за решаването на делото в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, въззивният съд е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, произнесъл се е в рамките на очертаните с въззивната жалба предели, взел е отношение по всяко едно от оплакванията на въззивницата, сега касатор; обсъдил е всички относими доказателства и доводите и възраженията на страните; извършил е преценка на правнорелевнтните факти, от които произтича спорното право и е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се и е достигнал до крайния извод за частична основателност на предявения иск с правно основание чл.200 КТ. Следователно и по процесуалноправния въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО