Определение № 50857 от 23.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1502/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. С въззивно решение № V-36 от 15.04.2021 г., постановено от по въззивно гр.д. № 2584/2020 г., Бургаският окръжен съд е признал за незаконна и отменил заповед № 1613/30.04.2019 г. на управителя на “Експрес логистика и дистрибуция“ ЕООД, [населено място], с която, на осн. чл. 71, ал. 1 КТ е прекратено трудовото правоотношение с И. С. И., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 ЗЗД, възстановил го на заеманата дотогава длъжност „регионален мениджър продажби – печатни издания“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и осъдил “ Експрес логистика и дистрибуция“ ЕООД да му заплати обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 10 261,20 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, като отхвърлил претенцията за разликата до пълния предявен размер от 16231,20 лв. Присъдил обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху признатата главница, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.06.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Осъдил работодателят да заплати дължимите държавни такси и разноски по делото. Присъдил съдебноделоводни разноски на всяка от страните, съответно по чл. 78, ал. 1 и по ал. 2 ГПК. С допълнително решение № V- 260456 от 18.06.2022 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, окръжният съд отхвърлил искането на И. И. да допълни основното решение по делото, като го възстанови на друга длъжност, различна от тази в решението по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, а именно: “ръководител, търговски екип – супервайзор“. Ищецът И. С. И., чрез адвокат Н. Т., обжалва основното въззивно решение в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ над уважения размер от 10 261,20 лв. до пълния размер на претенцията – 16 231,20 лв. Излага съображения за неправилност. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Насрещната страна отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Ответникът по иска “Експрес логистика и дистрибуция“ ЕООД, представлявано от управителя Х. Л., чрез адвокат П. Р., обжалва основното въззивно решение в частта, с която И. И. е възстановен на заеманата реди уволнението длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Поддържа оплаквания за неправилност. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Насрещната страна не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. И. И. обжалва допълнително решение № V- 260456 от 18.06.2022 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, като поддържа, че то е недопустимо, евентуално неправилно. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Насрещната страна “Експрес логистика и дистрибуция“ ЕООД отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 250 ГПК, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Бургаски районен съд, признал за незаконна и отменил заповед за уволнение на И. С. И. (неточно първостепенният съд се е произнесъл по конститутивния иск с два отделни диспозитива, което не е поправено и от въззивната инстанция), възстановил го на заеманата дотогава длъжност и осъдил “ Експрес логистика и дистрибуция“ ЕООД да му заплати обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 10 261,20 лв.,ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване. Отхвърлил претенцията за разликата над 10 261,20 лв., ведно с лихвата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че страните са били обвързани от трудово правоотношение по силата на сключен трудов договор от 03.02.2017 г. И. е заемал длъжността “ръководител, търговски екип-супервайзор“ в отдел “Продажби на тютюневи изделия“. На 19.04.2019 г. страните сключили допълнително споразумение към трудовия договор от 2017 г., по силата на което И. е назначен на различна длъжност – “регионален мениджър продажби-печатни издания“ с 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя. Установява се, че в периода 24.03.2019 г. до 22.04.2019 г. И. е бил в отпуск по болест. Със заповед № 1613/30.04.2019 г. работодателят е прекратил трудовото правоотношение със служителя, считано от 01.05.2019 г., на осн. чл. 71, ал. 1 КТ. Съдът приел, че при промяна на длъжността няма забрана да бъде уговорен срок за изпитване с оглед на това работодателят да може провери годността на работника да изпълнява новата длъжност. Посочил, че в срока на изпитване работодателят извършва преценка за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, която преценка не подлежи на съдебен контрол; до изтичане на срока за изпитване работодателят разполага с правото да прекрати трудовия договор без предизвестие, при условията на чл. 71, ал. 1 КТ, във всеки момент от изпълнението му. Съдът обосновал извод, че за да бъде извършена такава преценка, работникът следва да постъпи на работното място и да е престира труд. В случая това не е станало – няма данни, че след сключване на допълнителното споразумение, И. е постъпил на новата длъжност и му е била предоставена възможност да изпълнява трудовите задължения по нея. В заключение, дружеството незаконно прекратило трудовото правоотношение за длъжност, на която работникът реално не е постъпил, без да има каквато и да е възможност да се осъществи преценка за качеството на работата му. Във връзка с размера на дължимото обезщетение по чл. 225 КТ съдът посочил, че съгласно чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включват: 1. основната работна заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; 3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; 4. допълнителното трудово възнаграждение по чл. 259 КТ; 5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 КТ; 6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ; 7. възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от КТ. За да отхвърли частично иска над уважения размер, съдът приел, че по делото няма данни фигуриращите в последния фиш за заплата от м. януари 2019 г. “премия“ и “карта Мултиспорт“ да са регламентирани от правилата за работната заплата в предприятието; двете нямат постоянен характер, затова и не следва да бъдат включени в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Въззивното решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и за уважената част по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ не е обжалвано и е влязло в сила. По касационната жалба на И. И. срещу решение № V-36 от 15.04.2021 г. (основното решение), с което искът му по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е частично отхвърлен: Обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, като твърди противоречие с решение № 63/17.07.2015 г. на ВКС по т.д. № 674/2014 г., II т.о.; ТР № 1/2001 г., ОСГК на ВКС и решение № 157/08.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 823/2010 г., II т.о.; следва ли премия, фактически заплащана ежемесечно, но изрично нерегламентирана в правилата за работна заплата в предприятието, вкл. в писмена форма, да се включва при изчисляване на обезщетението по чл. 225 КТ, като поддържа, че въпросът от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване по жалбата на ищеца И. не следва да се допуска. Въпросът по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е принципно значим за всяко исково производство, но в случая не се установява поддържаното противоречие на приетото от въззивния съд с цитираната съдебна практика. В пълно съответствие с нея и непротиворечивото и трайно тълкуване от състави на ВС и ВКС, въззивният съд е съобразил всички относими и надлежно заявени възражения, имащи отношение към размера на присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Няма правни доводи и съображения, които съдът да не е обсъдил, а те биха могли да променят резултата по спора. Следва да бъде изяснено, че под задължение за въззивния да преценява всички доводи и възражения на страните, законодателят няма предвид оплакванията срещу решението на първата инстанция, като вземане на изрично отношение дали правилно или не, по даден правен проблем, въззивният съд се е произнесъл. Въззивният съд е втори по съществото на спора и сам гради фактически и правни изводи, в рамките на сезирането, като взема отношение към надлежно направените възражения и правни доводи на страните, имащи отношение към установяване на фактите и правните заключения, щом са надлежно заявени, независимо дали пред първа или въззивна инстанция. Така е процедирал и Бургаският окръжен съд. Няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ и по въпроса - следва ли премия, фактически заплащана ежемесечно, но изрично нерегламентирана в правилата за работна заплата в предприятието, вкл. в писмена форма, да се включва при изчисляване на обезщетението по чл. 225 КТ. Първо, съдът не е приел за установено, че фигуриращите в последния фиш за заплата от м. януари 2019 г. “премия“ и “карта Мултиспорт“ като вид и размер плащания, фактически са получавани постоянно и продължително всеки месец. От друга страна, само фактическото получаване на въпросните суми не ги прави част от брутното трудово възнаграждение и от там – част от размера на обезщетението по чл. 225 КТ. Както многократно е имал повод ВС на РБ и ВКС да изясни, основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор” или научна степен „доктор на науките”) и по чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивиуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Само, когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването ѝ е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само, доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следват от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ. Съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори допълнително премиално възнаграждение, независимо дали и в какъв размер фактически го изплаща. С такива правомощия съдът разполага при кумулативното наличие на две условия: 1. когато плащането е нарочно уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и 2. определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевият бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка, определянето на такъв и конкретният му размер, не подлежи на съдебен контрол. По касационната жалба на “Експрес логистика и дистрибуция“ ЕООД срещу основното въззивно решение: Касаторът счита, че касационно обжалване следва да се допусне по въпроса „дали ОС – Бургас е приложил съгласно закона и практиката на ВКС разпоредбата на чл. 344, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда“. Отговор на този въпрос касационната инстанция може да даде при проверката за правилност на въззивното решение, извършена по съществото на спора пред ВКС, с касационно решение, с което се произнася по касационните доводи по чл. 281 ГПК, като преди това обаче е допуснал касационно обжалване, след проверката по реда на чл. 288 ГПК. Процесуални и/или материалноправни въпроси, при решаването на които въззивният съд е достигнал до неточни фактически и/или прани изводи, а от там – и до неправилност в крайния резултат по спора, работодателят – касатор обаче не е поставил. Липсата на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК изключват приложението на която и да е от хипотезите, предвидени в т. 1, т. 2 и т. 3. Само за пълнота, следва да се посочи, че срокът по договора за изпитване изобщо не е започнал да тече, защото, според въззивния съд, работникът изобщо не е започнал да осъществява трудови функции по него. Съдът не установи при служебна проверка наличие и на основания за допускане на касационно обжалване поради някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. По касационната жалба на И. И. срещу допълнително решение № V – 260456 от 18.06.2021 г.: Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: произнесъл ли се е съдът по предявения иск, респ. по цялото искане, ако ищецът изрично иска от съда да бъде възстановен на една от заеманите длъжности, а съдът го възстанови на друга такава; допустимо ли е такова решение; как следва да процедира съдът, когато за него е неясно на коя от две възможни работи, респ. длъжности, иска да бъде възстановен ищецът; ищецът ли посочва, респ. конкретизира коя е “предишната“ му работа по см. на чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, респ. длъжност, на която иска да бъде възстановен, когато възможните са повече от една, или съдът сам преценява коя е тя с решението си. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване и на решението по чл. 250 ГПК. Няма никакво съмнение – и в теорията, и в практиката, че съдът се произнася по иск с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 ГПК, като възстановява или отказва да възстанови ищецът на заеманата преди уволнението длъжност, като дори не е нужно в исковата молба изрично тя да бъде индивидуализирана. Нито работникът, нито работодателят, нито съдът, имат право на избор измежду няколко различни длъжности. Ако съществува спор между страните, коя е именно последно заеманата преди уволнението длъжност, съдът трябва да го разреши в своя акт по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и правилността на изводът му подлежи на проверка по реда на обжалване на решението в тази част, а не със сезиране на съда, постановил решението по чл. 344, ал. 1 КТ да го допълни или поправи. Допълва се онова решение, по което съдът не се е поизнесъл по целия спорен предмет – липсва изобщо формирана воля за част от спорното право, или за някой от съединените за съвместно разглеждане искове, или по някои от допълнителните искания, свързани с главния според предмет, като тези за лихви и плодове, за съдебни разноски. При така дадените общи разяснения, ясно е, че няма отношение към искането на И. И. по чл. 250 ГПК и, съответно решението на въззивния съд по него, питането дали допустимо се е произнесъл въззивният съд (в рамките на сезирането) в основното си решение по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, дали исковата молба в тази част е била редовна/ясна и трябвало ли е, за да се произнесе по нея, преди това съдът да уточни петитума. Правилно окръжният съд е изяснил, че съображенията по молбата за допълване на въззивното решение нямат никакво отношение към процедурата по чл. 250 ГПК, а могат да бъдат основание за касационно обжалване на основното въззивно решение. Няма основания да се приеме, че касационно обжалване трябва да бъде допуснато на решението по чл. 250 КТ поради очевидната му неправилност, евентуална нищожност или недопустимост на съдебния акт. И. И. е направил искане за присъждане на съдебноделоводни разноски в двете си касационни жалби. Предвид резултата, такива не му се дължат. Работодателят е поискал присъждане на съдебноделоводни разноски, направени от него в производството пред ВКС: 1. по касационната жалба на И. срещу основното решение (заявени с отговора на касационната жалба); 2. по касационната жалба на И. срещу допълнителното решение (заявени с отговора по тази касационна жалба) и 3. по своята касационна жалба срещу основното въззивно решение. Предвид резултата, дружеството – работодател няма право на съдебноделоводни разноски, сторени по своята касационна жалба. Отговорите по касационните жалби на И. са изготвени и подадени от името на работодателя, от адвокат П. Р.. По делото няма доказателства с него да е уговарян и заплащан хонорар за процесуално представителство на страната пред ВКС. Няма твърдения, нито данни за други съдебноделоводни разноски, сторени от работодателя във ВКС, имащи отношение към защитата против касационните жалби на И. И.. В заключение и на двете страни по делото не се следват разноски по чл. 78 ГПК за производството пред ВКС. Мотивиран от горното, съдът