Определение № 1199 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4495/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца К. Б. Т. и по касационна жалба на ответника „РЛГ-България” ООД срещу решение № 152/04.05.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 159/2022 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 260645/29.11.2021 г. по гр. дело № 1265/2020 г. на Русенския районен съд, като краен резултат е постановено следното: ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата 55 000 лв., представляваща обезщетение на основание чл. 200 от КТ за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания и неудобства в ежедневието, по причина получените травматични увреждания в резултат на трудова злополука от 17.10.2017 г., настъпила на шосе А-62 (Б. – Фуентес де Оньоро), в землището на Виляверде де Гуареня, Испания, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.10.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 60 000 лв.; изцяло е отхвърлен, предявеният между същите страни, иск по чл. 200 от КТ за сумата 23 603.70 лв., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди от същата трудова злополука, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, включително и командировъчните, които би получил ищецът за периода 17.10.2017 г. - 28.06.2018 г., и полученото от него обезщетение за временна нетрудоспособност за същия период; в тежест на ответното дружество са възложени държавна такса и разноски по компенсация за производството пред двете съдебни инстанции. Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответното дружество – в осъдителната. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В подадените от тях отговори, касаторите излагат съображения за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна, като ищецът излага и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на ответника. Третите лица – помагачи на ответника – ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” ЕАД и ЗК „Лев инс“ АД не са подали отговори на касационната жалба на ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при определяне на паричното обезщетение следва ли съдът да вземе предвид претърпените болки и страдания за всяко едно от получените телесни увреждания – тежки, средни и леки в различни части на тялото, и да прецени болките и страданията, които всяко едно от тях причинява на пострадалото лице с натрупване; и 2) при присъждане на имуществени вреди следва ли съдът да прецени, къде съгласно трудовия договор е изпълнението на трудовото задължение на работника – в страната или в чужбина, и съобразно това да приеме, че договорените „дневни“ пари към основното трудово възнаграждение, са неразделна част от общото му възнаграждение, което той получава за работата си в чужбина, и съставлява ли невъзможността да полага труд поради трудовата злополука, пропусната полза за получаването на тези „дневни“ добавки към трудовото възнаграждение. По отношение на на първия въпрос ищецът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с т. II (т. 11) от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 125/04.05.2016 г. по гр. дело № 4417/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/27.02.2018 г. по гр. дело № 2303/2017 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 226/30.01.2019 г. по гр. дело № 756/2018 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория формулиран въпрос ищецът сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да навежда съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а вместо това излага становището си по съществото на спора, че като пропуснати ползи му се дължат командировъчните пари в размер на процесната сума 23 603.70 лв. В изложението на ищеца се цитира и практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, но правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК във връзка с тези процесуалноправни норми не е формулиран. Ищецът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е очевидно неправилно, и в тази връзка препраща към оплакванията си в касационната жалба, както и към горната част на изложението си. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ответник, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: следва ли съдът да прецени доказателствената сила на експертизата с оглед обосноваността ѝ и всички други доказателства по делото, и независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва ли да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Ответникът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 108/16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 118/15.05.2012 г. по гр. дело № 588/2011 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 142/20.06.2017 г. по гр. дело № 3673/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 100/29.06.2021 г. по гр. дело № 2996/2020 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС. Ответното дружество също навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е очевидно неправилно, и в тази връзка също препраща към горната част на изложението си, в която обосновава основанията си по чл. 280, ал. 1 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, от събраните в първоинстанционното производство доказателства въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът, като работник при ответното дружество, е претърпял злополука при изпълнение на трудовата си функция като „шофьор на товарен автомобил 12.5 тона“ – на 17.10.2017 г., по време на пътуване в Испания е възникнало пътно-транспортно произшествие (ПТП) и ищецът е изпаднал през челното стъкло. С влязло в сила разпореждане № 113/02.11.2017 г. на длъжностно лице при НОИ-Русе, декларираната злополука е призната за трудова по чл. 55 ал. 1 от КСО. Също за безспорни, а и за установени с приетата по делото медицинска документация, включително и решение на ТЕЛК, както и със съдебно-медицинската експертиза (СМЕ), окръжният съд е приел, че вследствие на злополуката ищецът е получил следните наранявания: счупване на десния окципитален кондил, разкъсно-контузна рана на челото, с колекция от кръв под меката черепна обвивка; счупване на десните напречни израстъци на трети и четвърти поясни прешлени; рана на дясна длан; счупване на лява малкопищялна кост в далечния ѝ край. Това е довело до трайно затрудняване на движенията на шията и на левия долен крайник за срок повече от 30 дни. Установени са и дългосрочни отклонения в здравословното състояние на ищеца, които могат да имат връзка с процесното ПТП – неврологични, във връзка с черепно-мозъчната травма; леко ограничени движения в шийния отдел на гръбначния стълб; остеоартрозни промени на лявата глезенна става, в резултат на счупването на малкопищялната кост при същото ПТП. При първите две от тези дълготрайни увреждания не е ясна прогнозата – възможно е възстановяване или персистиране на отклоненията, дори за цял живот; по третото – не е възможно спонтанно възстановяване. Препоръчано е на ищеца провеждането на физиотерапия 2-3 пъти годишно – амбулаторно и в балнеосанитарни условия. Основният възстановителен период е приключил към месец юни 2018 г., а другите отклонения са налице към момента на извършения личен преглед на ищеца при изготвянето на СМЕ. Болки със значителен интензитет са усещани непосредствено след получаването им до имобилизацията на шията и лявата глезенна става, впоследствие са намалели и отново със силен интензитет са усещани в процеса на раздвижване, както и до месеци, дори – години при физически натоварвания и промяна в атмосферните условия. Шийната имобилизация е била за 6-8 седмици, впоследствие са регистрирани (последно през м. юни 2018 г.) леки ограничения в движението на шията. Ищецът е бил с имобилизация и по повод счупването на лявата глезенна става – за около 6 седмици, обичайният възстановителен период без усложнения е 1.5 - 2 месеца. От показанията на свидетелките Н. и Н. съдът е установил и данни, какво е било здравословното и психическото състояние на ищеца след злополуката, и какви болки, неудобства и страдания е преживял той, кой се е грижил за него и какъв е бил възстановителният период. При обсъждането им, окръжният съд е установил и че както СМЕ, така и автотехническата експертиза (АТЕ) по делото са дали категорични заключения от двете вещи лица – съдебен лекар и автоексперт, че ищецът е бил без предпазен колан и не се е намирал на предната дясна седалка на товарния автомобил, но предвид механизма на процесното ПТП и значителните деформации на купето на товарния автомобил, наличието на предпазен колан не би довело до предотвратяване на установените увреждания на ищеца. По комплексната автотехническа и медицинска експертиза вещите лица са дали също категорично заключение, че при такива значителни деформации на дясната част на кабината на товарния автомобил, ако към момента на настъпването на ПТП ищецът се е намирал на предната дясна седалка, той би получил тежки и несъвместими с живота травматични увреждания. Като безспорно между страните и доказано с представената по делото застрахователна полица, съдът е приел за установено, че ответното дружество-работодател има сключена с третото лице-помагач, застраховка за трудова злополука, със срок на валидност 21.09.2017 г. - 20.09.2018 г. При обсъждането на неоспореното заключение на съдебно-икономическата експертиза, въззивният е установил, че през процесния период, в който ищецът е бил временно нетрудоспособен, ако е бил на работа, би получавал командировъчни пари в размер 10 390.71 лв., която сума съставлява разликата с получените обезщетения за временна нетрудоспособност. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Правопораждащият юридически факт за имуществената отговорност на работодателя, съгласно чл. 200 ал. 1 от КТ, е трудова злополука, причинила нетрудоспособност или смърт на работника. Процесната злополука, от която са последвали уврежданията на работника-ищец, е трудова по смисъла на чл. 55 ал. 1 от КСО, тъй като е станала по време на работа, извършвана в интерес на ответника, и за ищеца е възникнало правото на обезщетение от работодателя за претърпените неимуществени и имуществени вреди. Относно спорното по делото възражение на ответника-работодател за допринасяне от страна на пострадалия ищец за настъпване на трудовата злополука, въззивният съд е намерил, че първата инстанция неправилно е приложила разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ. В тази връзка окръжният съд е приел, че проявената от ищеца небрежност не е груба по смисъла на тази разпоредба от КТ, като е изложил съображения, че в тежест на ответника е да докаже възражението си за съпричиняване, което не е направено по безспорен начин. Съдът е изтъкнал, че работникът действа при груба небрежност само в случаите, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, като е приел, че такова поведение от страна на пострадалия ищец не само, че не е установено, но и е обосновал извод в обратна насока – ако ищецът е бил с поставен предпазен колан и на предната дясна седалка, то процесното ПТП е щяло да доведе до летален за него изход. Въззивният съд е приел, че действията на ищеца – да е в почивка, а не до шофьора (на дясната предна седалка), не съставляват груба небрежност – грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, и в действителност са спасили живота му, поради което е намерил, че съпричиняване се изключва. С оглед на това, окръжният съд е приел за неоснователни доводите на ответника, възприети в първоинстанционното решение, за наличие на проявена от страна на ищеца груба небрежност, а оттам и – за намаляване на обезщетението; респ. – приел е, че искът за обезщетение за неимуществените вреди следва да се уважи, без да се отчита процент на съпричиняване. Въззивният съд е намерил, че справедливият размер на това обезщетение възлиза на 55 000 лв. Съответствието на този размер с критерия за справедливост съдът е обосновал с интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания, вследствие на двете счупвания, с трудоспособната му възраст, с настъпилите усложнения с остеоартрозни промени на лява глезенна става. В тази връзка окръжният съд е изтъкнал, че обсъдените показания на свидетелките Н. и Нанова са логични, последователни и безпротиворечиви, напълно съответстват на останалия събран по делото доказателствен материал, включително СМЕ, като тези доказателства категорично установяват, че претърпените от ищеца болки и страдания са с висок интензитет, предвид което и с оглед обстоятелството, че възстановителният процес е продължил дълго и, че състоянието на ставата е перманентно като подобрение не се очаква, а другите неврологични усложнения са с неясна бъдеща прогноза. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че сумата от 55 000 лв. ще овъзмезди по справедлив начин претърпените физически болки и страдания на ищеца, респ. – че до този размер искът следва да се уважи. За да намери за неоснователен иска за обезщетение за имуществени вреди, което ищецът претендира като разлика между получените от него обезщетения за временна нетрудоспособност, и трудовото възнаграждение и командировъчните, които би получил, въззивният съд е изтъкнал, че командировъчните суми не представляват допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, а покриват допълнителните разноски за храна и нощувки, свързани с изпълнението на работата в друго населено място, поради което не представляват пропусната полза, от която работникът да е лишен. За тези свои изводи окръжният съд се е позовал на решение № 194/18.06.2015 г. по гр. д. № 6546/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В това решение на ВКС е прието следното: Съгласно т. 5 от ППВС № 4/23.12.1968 г., в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди от непозволено увреждане, се включват всички добавки, които имат постоянен характер. Съгласно чл. 15 от НСОРЗ, допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. В чл. 215 от КТ е регламентирано обезщетението, което работникът или служителят има право да получи при командироване, освен брутното си трудово възнаграждение. Командировъчните суми, които включват пътни, дневни и квартирни пари, не представляват допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, а обезщетение за допълнителните разноски, свързани с изпълнението на работата в друго населено място, за посрещане на ежедневни нужди от храна и нощувка. Командировъчните суми трябва действително да са изразходвани при изпълнение на служебните задължения извън населеното място, поради което не съставляват пропусната полза, от която работникът да е лишен. При така даденото принципно разрешение, съставът на ВКС е приел, че командировъчните пари не следва да се включват в размера на обезщетението по чл. 200 от КТ за претърпени имуществени вреди от работник на длъжност „шофьор международни превози”, каквато е и длъжността на ищеца по настоящото дело. За да отхвърли изцяло иска му по чл. 200 от КТ за обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е възприел в обжалваното решение същото разрешение на втория правен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на ищеца. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение на въпроса, тъй като в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, основана на задължителните указания, дадени с т. 5 от ППВС № 4/23.12.1968 г. При това положение, предвид и разясненията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, вторият правен въпрос, поставен от страна на ищеца, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а и самият касатор-ищец не излага каквито и да било съображения в тази насока. Не е налице и наведеното от ищеца основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия формулиран от него правен въпрос. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и съгласно основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от жалбоподателя-ищец три решения на ВКС, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. Такива обстоятелства при телесните увреждания са характерът на увреждането и неговата трайност, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, влошаване състоянието на здравето, включително допълнително причинените страдания, физически и психически. Когато увреждането се изразява в нанасяне на няколко телесни повреди, броят и видът им е от значение за приложение на посочения принцип в чл. 52 от ЗЗД, тъй като съответните обстоятелства са относими към тежестта на увреждащото действие. При определяне на обезщетението съдът следва да вземе предвид тези обстоятелства, включително дали и в каква степен пострадалият се е възстановил след извършени операции и проведено лечение, като по този начин съчетано приложи критериите „продължителност на болките и страданията” и „последици от получените увреждания”. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Видно от гореизложеното, при определяне с обжалваното решение на справедливия размер от 55 000 лв. на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие процесната трудова злополука, въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази константна практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Следва да се отбележи и че несъгласието на касатора-ищец с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По аналогични съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК и по формулирания от страна на ответника процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 202 от ГПК. Съгласно трайно установена практика на ВКС по този въпрос, израз на която са и посочените от жалбоподателя-ответник четири решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено от съда наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 от ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Дружеството-касатор свързва този процесуалноправен въпрос и горното негово разрешение с кредитирането и възприемането от въззивния съд на категоричните изводи на двете вещи лица, изготвили СМЕ, АТЕ и комплексната експертиза, относно обстоятелствата, че при настъпването на процесното ПТП ищецът е бил без предпазен колан и не е седял на дясната седалка (тази до водача), както и че при значителните деформации на дясната част на кабината на товарния автомобил, ако ищецът се е намирал на предната дясна седалка, дори и с предпазен колан, той би получил тежки и несъвместими с живота травматични увреждания (т.е. не би останал жив). В тази връзка следва да се отбележи, че кредитирайки тези неоспорени от страните категорични изводи на двете вещи лица, първоинстанционният съд също е приел за установени тези обстоятелства, посочени от експертите, но е достигнал до други правни изводи по приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, различни от изводите на въззивния съд. Ответното дружество оспорва за първи път едва с касационната си жалба тези обстоятелства, установени с помощта на специалните знания на съдебния медик и автоексперта още в първоинстанционното производство, като във въззивната си жалба и в отговора си на въззивната жалба на ищеца, ответникът и изрично се е позовал на част от тези обстоятелства (че ищецът е бил без предпазен колан и не е бил на дясната седалка). При това положение настоящият съдебен състав намира, че като е възприел неоспорените изводи на двете вещи лица относно тези безспорни пред него обстоятелства, обосновавйки се за това с категоричността на експертното заключение в тази му част, въззивният съд не се отклонил от цитираната по-горе практика на ВКС. Доколкото и двете страни не сочат нищо различно, извън обсъденото по-горе, във връзка с доводите си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, съдът намира, че не е налице и това сочено от двамата касатори основание за допускане на касационното обжалване. Очевидната неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Това основание за допускане на касационното обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, а както стана ясно от изложеното по-горе, окръжният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените и от двамата жалбоподатели основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; съдът намира, че не са налице и останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Ответното дружество е направило разноски за касационното производство в общ размер 3 030 лв., от които: 30 лв. – внесена държавна такса за произнасянето по допускане на касационното обжалване; и 3 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. При това положение, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски и за настоящата инстанция, в размер на 1 036.67 лв. – съразмерно на отхвърлената част от исковете по делото. Ответникът е внесъл и държавна такса в размер 1 200 лв. за разглеждане на касационната му жалба. Тази такса обаче е недължимо платена от ответника, тъй като, както стана ясно, касационното обжалване на въззивното решение не се допуска с настоящото определение и касационните жалби на страните няма да бъдат разглеждани по реда на чл. 290 от ГПК. Поради това, няма основание направените от ответника разноски за тази недължима такса да се възлагат в тежест на ищеца в хипотезата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, а съгласно чл. 4б от ЗДТ ответникът може да поиска с изрична молба връщането ѝ от съда. Ищецът също претендира присъждане на разноски и за касационното производство по делото, но не е направил такива – в тази насока не са представени никакви доказателства, поради което разноски за настоящата инстанция не му се следват. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение