Определение № 3290 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3387/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на “Ен Ер Груп“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адв. Г. В., против въззивно решение № 240 от 27 февруари 2023 г., постановено по в.гр.д. № 2502/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 2335 от 13 юли 2022 г., постановено по гр.д. № 5910/2021 г. по описа на Районен съд Варна, за осъждане на основание чл. 200, ал. 1 КТ на касатора да заплати на К. Т. С. и С. Н. С. сумата от по 70000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени съответно от К. С. и от С. С., поради смъртта на техния син Т. К. Т., настъпила на 26.04.2018 г. в резултат от трудова злополука, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на задължението, ведно със сумата от по 21252,78 лева, представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, и на Д. К. Т. сумата от 35000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея, поради смъртта на нейния брат Т. К. Т., настъпила на 26.04.2018 г. в резултат от трудова злополука, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, ведно със сумата от 10626,39 лева, представляваща лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, дължима за периода 26.04.2018 г.-22.04.2021 г., на основание чл. 86 ЗЗД. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството срещу „Д.-Общо Застраховане“ ЕАД обратни искове за осъждане на застрахователя да заплати на касатора сумата, за която е уважен първоначалният иск, но не повече от договорения лимит на отговорност от 100000 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, сключен между касатора и застрахователя и действал към момента на настъпването на трудовата злополука. В касационната жалба се поддържат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че с цел спазване на принципа на еднократност на обезвредата и избягване на неоснователно обогатяване въззивният съд е следвало да спре настоящото производство до приключване на н.о.х.д. № 669/2022 г. по описа на Окръжен съд Варна, което е довело и до постановяване на очевидно неправилно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, и само на това основание обжалваното решение следва да бъде отменено. Обоснова се, че въззивното решение е очевидно неправилно, доколкото съдът не е възприел правилно фактическата обстановка и не е ценил доказателствата в тяхната съвкупност, респективно е формирал погрешни мотиви, които са се отразили на крайния съдебен акт. Всеки от ищците и починалият са живели на различни адреси, всеки от тях, както и пострадалият, е водил самостоятелен живот, поради което не може да се приеме за налична особено близка връзка към момента на инцидента; родителите на починалия – ищците К. и С., са разведени, като починалият преди навършване на пълнолетие е живял преимуществено със своята майка, с която не е имал близки отношения; пострадалият е бил дистанциран от семейството си. В първоинстанционното производство съдът не е задължил св. В. да посочи кой е психологът, за когото се твърди, че е посетил бащата на пострадалия, с което съдът е извършил процесуално нарушение, като първо не е издирил обективната истина и съответно не е поставил под съмнение показанията на свидетеля; въззивният съд също не е издирил тази истина. Твърди се, че вина за претърпяната трудова злополука има и пострадалият, който е допуснал груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Не е съобразено, че никоя от страните не твърди наличие на ексцес. Касаторът поддържа и направеното възражение за погасяване на исковите претенции на всеки един от ищците по давност, предвид изтичане на 3 годишния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. З КТ, считано от датата на инцидента до предявяване на исковата молба. В конкретната ситуация работникът е действал при груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ, сам е изградил процесното скеле, в конкретния ден работникът е трябвало да полага гипсокартон вътре в обекта и не е трябвало изобщо да оперира в досег с процесното скеле, като напълно е пренебрегнал заповедта на техническия ръководител да не използва скелето, тъй като все още е имало довършителни работи по него; на обекта е имало предупредителни табели да не се качват работници и служители на скелето, установено със свидетелски показания, но този факт не е взет предвид от съда. Според касатора в хода на съдебното дирене се установява, че по време на инцидента поведението на пострадалия е неправомерно, самонадеяно и в този смисъл обуславящо настъпването на вредоносния резултат; планът за деня е бил работниците да извършват допълнителните ремонтни дейности вътре в сградата, а по време на регламентираната почивка пострадалият, без знанието и разрешението на никой от присъстващите отговорници и работници на обекта, самонадеяно и безотговорно се е качил на построеното от него скеле, от където е и паднал. Налице е висок процент на съпричиняване от страна на пострадалото лице, което следва да бъде съобразено при определяне на коректния размер на дължимото застрахователно обезщетение, което е било напълно игнорирано от въззивния съд. Във връзка със застрахователното правоотношение с третото лице помагач и неговата отговорност по обратния иск касаторът развива съображения, че касационният ответник по обратния иск (застрахователя) не оспорва, че касаторът-работодател има валидно сключена застрахова професионална отговорност на строителя, която е била валидна към датата на инцидента, и отговорността за претърпените вреди в резултат от инцидента попада в обхвата на застрахователното покритие, съответно следва да се обезщети от застрахователя по реда на прекия иск на уреденото лице по чл. 432 КЗ; застраховката е задължителна на основание чл. 171, ал. 1 ЗУТ. Наред с това изтъква, че Наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството намалява обема на отговорността, предвидена в чл. 171, ал. 1 ЗУТ, като в нормата на чл. 4, ал. 5 от Наредбата се сочи, че застраховката не покрива вреди „нанесени на собствени служители и/или работници“, разпоредбата противоречи на акт от по-висша степен и като я е приложил, съдът е постановил неправилен съдебен акт, с който отхвърля обратния иск, вместо да го уважи. В изложението към касационната жалба се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3, както и по ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба К. Т. С., С. Н. С. и Д. К. Т. не представят отговор на касационната жалба. Предявени са искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за осъждане на “Ен Ер Груп“ ООД да заплати на К. С. и С. С. (родители на починалия Т. К. Т.) суми от по 100000 лева обезщетение за неимуществени вреди, понесени вследствие от смъртта на техния син, настъпила при трудова злополука, и на Д. К. Т. (сестра на починалия) – сума от 50000 лева обезщетение за неимуществени вреди от същото събитие, както и искове за мораторна лихва върху дължимите обезщетения за всеки от тях. Предявен е и обратен иск от работодателя към застраховател за заплащане сумата, за която са уважени първоначалните искове, но не повече от уговорения лимит на отговорност от 100000 лева. По делото е установено, че по силата на трудов договор от 02.04.2018 г. починалият е назначен на длъжност „работник строителна изолация“ на непълно работно време от 2 часа дневно в ответното дружество. В това си качество на 26.04.2018 г. той бил допуснат от работодателя за извършване на строително-монтажни работи, изразяващи се в полагане на мазилка/изолация по фасадата на жилищна сграда в [населено място]. За осъществяване на възложените действия Т. е следвало да се качва и слиза до трето и четвърто ниво на тръбно-рамково строително скеле с височина от около шест метра; скелето не е било обезопасено с необходимия брой парапети, като е липсвало средно перило за ръцете и защитна бордова лента за краката. Вследствие на липсата на обезопасителни мерки при изпълнение на възложените от работодателя дейности, Т. паднал от трето ниво на скелето на земята, получил множество фрактури по глава, гръден кош, корем, таз и крайници, в следствие на което няколко часа по-късно настъпила смъртта му; причината за смъртта на Т. е тежка съчетана травма, довела до развитие на дихателна недостатъчност, травматичен и хиповолемичен шок. С разпореждане на НОИ от 05.11.2018 г. (влязло в сила) злополуката е приета за трудова. В резултат на проверката на този орган е установено, че работодателят е допуснал починалия до работа, без да проведе задължителен инструктаж по безопасност на труда; Т. не е застрахован със задължителна застраховка „трудова злополука“, както и че монтираното рамково скеле не е изградено съобразно изискванията за безопасност и здраве, и не е подсигурен безопасен процес на работа. Работодателят е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от работника на основание чл. 201, ал. 2 КТ – без знанието и съгласието на някой от присъстващите отговорници, пострадалият самонадеяно и безотговорно се е качил на построеното скеле, от което е паднал. В срока за отговор на исковата молба работодателят е предявил и обратни искове срещу „Д. Общо Застраховане“ ЕАД, в условията на евентуалност - ако той бъде осъден, застрахователното дружество да му репарира обезщетението за неимуществени вреди, но не повече от договорения лимит на отговорност от 100000 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка “Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, действал между двете дружества и към датата на инцидента; застрахователят е възразил, че в случая липсва застрахователно събитие, покрито от сключената застраховка, доколкото същата покрива професионалната отговорност на застрахования само по писмени претенции за причинени вреди, предявени в срока на действие на застрахователния договор, а в настоящия случай вредата е настъпила през 2018 г., а претенцията за изплащане на обезщетение е предявена през 2021 г., поради което е налице материалноправна пречка за ангажиране отговорността на застрахователя. Въззивният съд е оценил искане за спиране на производството до приключване на наказателно производство като неоснователно, като е прието, че между наказателното производство и гражданското дело не е налице нито субективен, нито обективен идентитет, тъй като липсва съвпадение между страните в двата съдебни процеса и в техния предмет. Макар и повдигнатите обвинения срещу съответните физически лица да са свързани с настъпилата трудова злополука, то евентуалното установяване или отричане с влязла в сила присъда по наказателното дело на противоправност или виновност на вменените им деяния не би било от обуславящо значение за основателността на предявените искове срещу работодателя. Посочено е, че действително евентуалното уважаване на гражданските искове би следвало да бъде съобразено при евентуалното определяне на размера на обезщетение в полза на двамата ищци – родители на починалия, но същото няма преюдициален характер за изхода на спора, обуславящ спиране на производството дори само по отношение на тях, още по-малко малко такова основание е налице и по отношение на Д. Т. – сестрата на починалия. От показанията на св. С. се установява, че бащата на пострадалия получил обаждане от лекар за злополуката, заплакал, сринал се психически и здравословното му състояние се влошило, спял само няколко часа нощем и сънотворните не помагали; на гроба на починалия срещнали момиче – приятелка на пострадалия, с която той възнамерявал да създаде семейство. От показанията на св. В. се установява, че със сестрата на пострадалия са дългогодишни приятелки; след като узнала за инцидента, Д. изпаднала в ступор и отказвала да възприеме истината; майката на починалия първоначално също не искала да повярва, след което се излели разтърсващи емоции, а после се затворила, изключила се от света, отказала всякаква комуникация с нея и Д., както и с всички, а само гледала в една точка; Д. била много близка с брат си – израснали заедно, като по-голяма с девет години се грижила за него, братът много помагал за отглеждането на трите деца на Д., която е разведена. При анализа на данните по делото съдът достига до извода, че е налице изключително тежко и неблагоприятно отражение на настъпилата вследствие на процесната трудова злополука смърт на Т. върху живота и здравето на родителите му. Фактът, че той към момента на смъртта си е живял в едно домакинство със своята майка не може да бъде причина да се приеме, че баща му е приел по-леко загубата му. В течение на времето изключително влошилото се емоционално и психическо състояние на родителите не се е подобрило значително. Установено е цялостното влошаване на здравословното състояние на майката. Гореизложеното е обосновало извода, че обезщетение от по 70000 лева за всеки от родителите е справедливо и не е прекомерно. За несъстоятелни са приети доводите, че определеното обезщетение следва да бъде редуцирано с присъдената по н.о.х.д. № 134/2020 г. на Окръжен съд Варна сума, тъй като постановената по него присъда е изцяло отменена, включително и в частта ѝ, съдържаща произнасяне по гражданските искове. По отношение на исковата претенция на сестрата на починалия съдът е посочил, че са налице неимуществени вреди, а наред с това – и установена при условията на пълно и главно доказване трайна и дълбока емоционална връзка между сестрата и загиналия брат; двамата са били изключително близки още от деца, като Д. полагала грижи за по-малкия си брат; с изтичане на времето и ролите се обърнали, като братът започнал да помага на сестра си, включително и с грижата за децата ѝ, тъй като тя била самотна майка; счетено е, че установената силна и постоянна емоционална връзка между тях, легитимира ищцата да претендира обезщетение на нанесените ѝ вследствие на загубата на своя брат неимуществени вреди, оценени на сумата от 35000 лева. Съдът е счел за недоказани твърденията, че пострадалият се е отклонил от възложените му задачи за извършване на работа вътре в сградата, като без разрешение е започнал дейност от външната ѝ страна, както и че не се е предвижвал с нужната концентрация, с което е допринесъл за настъпване на леталния изход – св. Б. не е видял как Т. пада и не знаел каква е конкретната му ангажираност на обекта; съобщеното от свидетеля, че е чул, че пострадалият е трябвало да работи вътре, както и че е видял табели по етажите да не се ползва процесното скеле, не е кредитирано от съда, като е счетено за опосредствено възприето и косвено; длъжността, която починалият е заемал, предполага трудовите му функции да включват извършването на дейности както във вътрешността на строящата се сграда, така и по нейната фасада; от подадената пред НОИ декларация е видно, че злополуката е настъпила при извършване на обичайния вид работа от пострадалия. Съдът е приел още, че видно от заключението на техническата експертиза, скелето не е предпазно или подпорно, а работно, поради което основната му функция е именно да послужи за безопасното придвижвана на работниците до отделните части на строителния обект, по които следва да извършват работа; скелето е било изградено именно от пострадалия, и единствено той е имал разрешение от работодателя да работи на такава височина. За недоказано е прието, че на пострадалия му е извършван както първоначален, така и периодичен инструктаж. Установени са множество нарушения на правилата за безопасност, които са станали пряка причина за настъпването на трудовата злополука, довела до смъртта на Т. - строителното скеле, е било напълно негодно за експлоатация, не е отговаряло на техническите стандарти и на изискванията за безопасност; дори и самият Т. фактически да е участвал в изграждането на скелето, това се е случило по възлагане, проект, и със средства и материали на работодателя, който е отговорен за осигуряването на безопасни условия на труда; скелето е изградено от неквалифицирано лице, върху нестабилна основа и подпори; не е било обезопасено на нито едно от нивата с парапети и бордови дъски, липсват перила на нивото на коленете и перила за ръцете, установени са недопустими пластмасови връзки (миши опашки) между диагонали и хоризонтали. Неосигуряването на безопасни условия за осъществяването на трудовата дейност от страна на работодателя се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия инцидент. За неоснователно е прието възражението на работодателя за погасяване на задължението поради изтичане на давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ, тъй като срокът е започнал да тече от разпореждането за признаване на злополуката като трудова по реда на чл. 55, ал. 1 КСО, а именно - 05.11.2018 г., а исковете са предявени на 22.04.2021 г., което е преди изтичане на тригодишния давностен срок. По отношение на обратния иск на работодателя срещу застрахователя съдът приема, че двете дружества са обвързани от застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, по която работодателят е застраховано лице; отбелязано е, че изрично в общите условия към застраховката е предвидено (в раздел 3, т. 7.5) че е изключено застрахователното покритие на риска от причиняване на телесни повреди, включително смърт на работници и служители на застрахования. За спорно е прието дали клаузата от общите условия е валидна или противоречи на императивната разпоредба на чл. 171, ал. 1 ЗУТ, предвиждаща изплащане на неимуществените вреди, настъпили във връзка със строителството. Счетено е, че извън застрахователното покритие на сключената на основание чл. 171 ЗУТ задължителна застраховка са вредите, причинени вследствие на настъпила трудова злополука. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка на вероятната недопустимост на въззивното решение по предявените от К. и С. С. искове по чл. 200, ал. 1 КТ и по чл. 86 ЗЗД във връзка с предявени в наказателен процес граждански искове против управител на ответното дружество за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от К. С. и С. С. от смъртта на сина им Т. Т.. Касационното обжалване следва да се допусне и по предявения от дружеството срещу „Д. – общо застраховане“ ЕАД обратен иск за заплащане на сумата, за която са уважени първоначалните искове, но не повече от договорения лимит на отговорност, ведно със законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя, по обусловилия изхода на спора и конкретизиран от настоящия съдебен състав в съответствие с правомощията му, очертани в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, въпрос спрямо кои лица се носи отговорност по реда на чл. 171, ал. 1 ЗУТ, поради значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 5650,11 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,