Определение № 2748 от 01.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 2569/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалба на Г. И. Ч. срещу решение № 724 от 19.06.2024 г. и решение № 951 от 28.08.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, по в. гр. д. № 1813/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав. С касационна жалба вх. № 19702/22.07.2024 г. по регистъра на САС Ч. обжалва постановеното по реда на чл. 258 и сл. ГПК въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 263379 от 28.11.2022 г. по гр. д. № 5209/2019г. от Софийски градски съд, I ГО, 23 състав в следните части: 1. в частта, с която съдът е признал за установено на основание чл. 422 ГПК по предявения от „Банка ДСК“ АД срещу Г. И. Ч. иск, че на основание договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008 г., допълнително споразумение от 28.12.2009 г., допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г. Г. И. Ч. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК от 02.03.2018 г. по ч. гр. д. № 9618/2018 г. на СРС: главница в размер на 111 303, 44 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.02.2018 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното изплащане; 6 297, 87 лв. - възнаградителна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г.; 401,96 лв. - обезщетение за забава въз основа на т. 20.2 ОУ за периода от 26.01.2018 г. до 08.02.2018 г.; 2. в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от Г. И. Ч. срещу „Банка ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за сумата от 19 933,69 лв., претендирана като недължимо платена въз основа на нищожните клаузи от договора за банков кредит от 18.03.2008 г., допълнително споразумение от 28.12.2009 г., допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г. Въззивното решение в частта, с която след отмяна на акта на СГС, апелативният съд е отхвърлил предявения от „Банка ДСК“ АД срещу Г. И. Ч. иск по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено, че на основание договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008 г., допълнително споразумение от 28.12.2009 г., допълнително споразумение от 28.05.2015г. и допълнително споразумение от 17.01.2017 г., Ч. дължи на банката сумата от 847, 64 лв. - такси за управление на кредита за периода 2015-2017 г. не е обжалвано и е влязло в сила. Като необжалвано е влязло в сила и първоинстанционното решение в частта, с която по иска на Ч. срещу „Банка ДСК“ АД, са признати за нищожни като противоречащи на закона - чл. 143 вр. чл. 144 и чл. 146 ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, клаузата на чл. 14 от допълнително споразумение от 28.05.2015 г. и клаузата на чл. 17 от допълнителното споразумение от 17.01.2017 г., както и в частта, в която исковете по реда на чл. 422 ГПК на банката срещу Ч. са отхвърлени, както следва: искът за възнаградителна лихва - за разликата над 6 297,87 лв. до пълния предявен размер от 6 675,82 лв. за периода от 25.05.2017 г. до 08.02.2018 г.; искът за обезщетение за забава - за разликата над 401,96 лв. до пълния предявен размер от 411,99 лв. за периода от 29.05.2017 г. до 26.01.2018 г. и искът за такси за управление на кредита - за разликата над 847,64 лв. до пълния предявен размер от 913,45 лв. Касационната жалбоподателка е подала в срока по чл. 283 ГПК и допълнение към касационната жалба вх. № 21631 от 15.08.2024 г. по регистъра на САС, в което подробно обосновава доводите си по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В обсъжданите касационна жалба и допълнение към нея се поддържа, че въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение в частта по установителния иск по реда на чл. 422 ГПК, са недопустими, тъй като искът е предявен от банката след изтичане на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. Касационната жалбоподателка обосновава недопустимостта на обжалваното решение на въззивния съд и с отказа му да се произнесе по предявения във въззивното производство иск за нищожност на уговорката по договора за начина на заплащане на възнаградителната лихва, установен в погасителния план. Излага доводи, че атакуваният акт е неправилен поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. В касационната жалба са поставени следните въпроси: 1. относно задължението на съда при наличието на предпоставките по чл. 415, ал. 5 ГПК да прекрати исковото производство по реда на чл. 422 ГПК и да обезсили издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист; 2. „Ако съдът прекрати заповедното производство и обезсили издадения изпълнителен лист на основание чл. 415, ал. 5 ГПК и след като са изтекли повече от пет години от датата на издаването на изпълнителния лист, означава ли това, че кредиторът ще има право на нов изпълнителен лист и че разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД са неприложими относно погасяване на вземането по давност?“; 3. „Приложим ли е институтът на преклузията в хода на исковото производство по отношение на предявен иск за нищожност, касаещ договор, в който едната страна има качеството на потребител съгласно Закона за защита на потребителите и непроизнасянето от страна на съда на предявен иск за нищожност равнозначно ли е на отказ от правосъдие?“; 4. „В случаите, когато изпълнителното производство изпреварва исковото производство и е приключило с публична продан и разпределение на постъпилите средства, как следва да се тълкува т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 година по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, касаеща двойното плащане, т.е. сумата, която се получава като се приложи обяснената формула в решението, следва да бъде приспадната от остатъчната главница, или върната на длъжника с обратен изпълнителен лист?“; 5. „В случаите, когато изпълнителното производство е приключило преди исковото производство, не следва ли задължително да бъде приложено като доказателство изпълнителното дело и съдът не е ли задължен служебно да изиска, дори и заинтересованата страна да не е заявила такова искане?“; 6. „Съществен пропуск ли е на съда, когато е разгледал исково производство след приключило изпълнително производство, без да се е запознал с фактите, отразени в изпълнителното производство, и това съществено основание ли е за отмяна на постановеното съдебно решение?; 7. „Когато изпълнителното производство е било реализирано с размер на главница по издаден изпълнителен лист и същото е приключило преди започване на исковото производство, а в исковото производство се установи, че размерът на дължимата главница е друг, различен от посочения по изпълнителния лист, ще следва ли ново преизчисление за дължимото, кой следва да го извърши и ще има ли възможност длъжникът да упражни контрол върху това преизчисление, или само кредиторът и ЧСИ ще преизчисляват, което предполага най-малкото съмнение върху правилността му?; 8. „Тогава, когато доказателствените искания на жалбоподателя пред въззивната инстанция не са били вписани в депозираната жалба, а седмица след това като допълнение към предявена въззивна жалба са били подадени с отделна жалба, как следва да бъде прието - че са допустими и представляват едно цяло, ведно с предявената вече въззивна жалба, и е без значение дали срокът за обжалване междувременно е изтекъл, или като недопустими, независимо, че са предявени като допълнение към вече предявена жалба, защото срокът за обжалване междувременно е изтекъл?“. Във връзка с така формулираните въпроси касационната жалбоподателка не се позовава на някоя от допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В допълнението към касационната жалба поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС не се е произнесъл по предявения от касационната жалбоподателка иск за нищожност на клаузата за възнаградителната лихва по процесния договор за кредит. Сочи, че е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като съдът не се е съобразил със задължителните указания по т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 4203 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 1767/2023 г. на ВКС, ІV г. о. Касационната жалбоподателка твърди, че атакуваното въззивно решение е очевидно неправилно. Касационна жалба вх. № 24285 от 25.09.2024 г. по регистъра на Софийски апелативен съд е подадена от Г. Ч. срещу решение № 951 от 28.08.2024 г. по в. гр. д. № 1813/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлено искането й за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решение № 724 от 19.06.2024 г. по същото дело. Касационната жалбоподателка поддържа, че въззивният съд неправилно е отказал да допълни решението си с произнасяне по предявения във въззивното производство иск за нищожност на клаузата за начина на изплащане на възнаградителната лихва по сключения договор за ипотечен кредит и допълнителните споразумения към него. Моли обжалваното решение на въззивния съд да бъде отменено. В инкорпорираното в обсъжданата касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. „Правилно ли е процесуалното действие на въззивния съд, който в определение № 99/ 16.01.2024 година, постановено по настоящето дело е заявил, че щял да се произнесе по предявен иск за нищожност само в мотивите на съдебното решение?“; 2. „Предявеният иск за нищожност е като всеки друг иск и не следва ли след като има произнасяне в мотивите на съдебното решение, това произнасяне да намери своето отражение и в диспозитива на решението?“; 3. „Разпореждане на съд за произнасяне по предявен иск само в мотивите на решението, без да има произнасяне в диспозитива на същото, не е ли вид процесуална манипулация, в която е ясно изначално, че съдът ще се скрие зад останалите изложени мотиви в решението и ще твърди, че се бил произнесъл, какъвто е настоящият казус?“; 4. „При констатирани пропуски на съда, посочени в първите три точки, ВКС ще следва да допусне касационно обжалване, като се произнесе със своя съдебен акт само по обжалваното основно решение, ще следва да се произнесе със съдебен акт само по допълнителното решение, или ще следва отмяна на постановеното допълнително решение, а произнасяне по същество ще има със съдебния акт в производството по обжалване на основното решение.“ Касационната жалбоподателка поддържа общо, че атакуваното решение, постановено по искането й по чл. 250 ГПК, противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Релевира доводи за очевидна неправилност на въззивния акт. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД е подал отговори на касационните жалби, в които изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на жалбите. На 30.12.2024 г. касационната жалбоподателка е депозирала молба вх. № 22514, в която излага съображения, че е налице ново доказателство от значение за спора, както и за нарушение на правилото на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК от страна на въззивния съд. Молбата не следва да бъде разглеждана, тъй като е депозирана след изтичане на срока за касационно обжалване на въззивния акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: По касационната жалба и допълнението към касационна жалба срещу основното решение на въззивния съд Касационната жалба и допълнението към нея са подадени от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните няма спор, че на 18.03.2008 г. са сключили договор за жилищен и ипотечен кредит, по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД /понастоящем „Банка ДСК“ АД/ е предоставила на Г. И. Ч. кредит в размер на 125 000 лв. за срок от 360 месеца. Установил е, че в чл. 7 от договора кредитополучателката се е задължила да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“, като към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е бил 4,19 %, стандартната надбавка е била 3,10 процентни пункта и е намалена с отстъпка от 0,5 процентни пункта /за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“/ или лихвеният процент по кредита е бил в размер на общо 6,79 %. Решаващият състав на апелативния съд е установил, че кредитът е бил обезпечен с ипотека върху два подробно описани недвижими имота, както и че договорът е сключен при Общи условия /ОУ/, като по делото са представени и условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“. Посочил е, че страните са подписали три броя допълнителни споразумения към договора за кредит - от 28.12.2009 г., 28.05.2015 г. и 17.01.2017 г. В акта на въззивния съд е посочено, че с влязло в сила решение по гр. д. № 72066/2014 г. на СРС, 38 състав /решението е било частично изменено с решение на СГС по гр. д. № 14232/2017 г./ по предявените от Г. И. Ч. срещу „Банка ДСК“ АД искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146 вр. чл. 143 и чл. 144 ЗЗП съдът е признал за нищожни следните уговорки: чл. 14 от договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.03.2008 г.; т. 9.1 и т. 9.4 на раздел III „Олихвяване“ и т. 25.3. от ОУ /относно правото на кредитора да променя базовия лихвен процент и определянето на нов размер на вноската и актуализиране на погасителния план при посочената промяна/; т. 2 от допълнително споразумение от 28.12.2009 г., установяващо размер на лихвата по кредита от 8, 29 %, като на основание чл. 55 ЗЗД ответната банка е осъдена да заплати на ищцата сумата от 10 920,10 лв., представляваща платена без основание сума по договора, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 29.12.2014 г. до окончателното изплащане. Въззивният съд е счел, че следва да зачете силата на пресъдено нещо на обсъденото решение, и е установил, че въз основа на него, е издаден изпълнителен лист срещу банката, по който е образувано изпълнително дело за сумите от 10 920,10 лв. главница и 3 709,01 лв. законна лихва за периода от 29.12.2014г. до 04.05.2018 г., които са изплатени от страна на „Банка ДСК“ АД. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съставът на Софийски апелативен съд е приел, че кредитът е усвоен в пълния му размер на 09.04.2008 г., като редовното му погасяване е било преустановено, считано от 28.05.2017 г., от която дата съдът е приел, че ответницата е изпаднала в забава по отношение на падежиралите вноски по кредита. Направил е извод, че в случая е била допусната забава в плащанията над 90 дни, поради което на основание уговорките по договора вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ за „Банка ДСК“ АД е възникнало потестативното право да обяви кредита за предсрочно изискуем, което е надлежно упражнено с волеизявление на банката /уведомление от 09.01.2018 г./, достигнало до кредитополучателката на 23.01.2018 г., тоест преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от кредитора, по което е образувано ч. гр. д. № 9618/2018 г. на СРС. Като е съобразил експертното заключение, съставът на въззивния съд е намерил, че с оглед влязлото в сила решение за прогласяване нищожността поради неравноправност на клаузи от обвързващия страните договор за банков кредит банката е извършила преизчисляване на дълга по кредита на 27.06.2018 г. според условията в договора и първоначалния погасителен план към него /с първоначално договорения лихвен процент за целия период от усвояване на кредита - 09.04.2008г. до датата на преизчисляването - 27.06.2018 г./, без капитализация на просрочените задължения, така както са направените с допълнителните споразумения и след това е съотнесла всички изплатени от кредитополучателката суми /83740, 75 лв./ към новоизчислените задължения. Съдът е изложил, че според експертното заключение съобразно приетите за нищожни уговорки банката е надвзела за периода от 01.01.2015 г. до 02.08.2017 г. сума в размер на 4 306,83 лв., като тази сума е била преразпределена от банката при направеното преизчисление на задълженията по кредита и е отнесена за заплащане на падежирали вноски и такси. Подчертал е, че въпреки надвнасянето посочената сума не е била достатъчна, за да покрие дълга към 23.01.2018 г., като просрочени са били 5 вноски, поради което за банката е възникнало уреденото в ОУ право да обяви вземането за главница за предсрочно изискуемо. В решението е прието за недоказано твърдението на жалбоподателката, че в деня на сключване на всяко едно от трите допълнителни споразумения, тя е внасяла вноски на ръка. Посочено е, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза задължението за главница по договора за кредит към 09.02.2018 г. /датата на заявлението/ в резултат от преизчислението на 27.06.2018 г. възлиза на 111 303, 44 лв., а дължимата възнаградителната лихва за периода 25.05.2017 г. – 08.02.2018 г. - на сумата от 6297,87 лв. В атакувания съдебен акт е квалифицирано като неоснователно възражението на ответницата, че при определяне на оставащия дължим размер на дълга, следва да се вземе предвид и събраната в хода на изпълнителното производство сума от 87 417, 12 лв. - продажната цена на ипотекирания в полза на банката недвижим имот, като е съобразил задължителните указания по т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият състав е счел за неоснователен и доводът на Ч., че в нейна полза следва да бъде издаден обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3 ГПК. Софийски апелативен съд е извършил преценка, че предявеният от Ч. насрещен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, като се е позовал на установените по делото факти, а именно на извършеното от банката преизчисление на кредита, без да се взема предвид действието на установените за нищожни клаузи относно изменението на лихвения процент по кредита, както и на тези, свързани с капитализиране на просрочена възнаградителна лихва чрез отнасянето й към главницата, обективирани в допълнителните споразумения. По отношение на релевираното от ответницата по първоначалните искове възражение за прихващане със следните суми: сумата от 3094 лв., за която се твърди, че е в резултат от надвзето по заплатени месечни анюитетни вноски за периода от 01.05.2015 г. до 02.08.2017 г.; сумата от 15215, 33 лв., представляваща увеличена главница във връзка с „капитализиране на лихвата“ по силата на сключените допълнителни споразумения и сумата от 708, 83 лв. от неоснователно обогатяване в резултат на точно изпълнение от страна на кредитополучателката, считано от 01.04.2008 г. до 02.08.2017 г., в решението също е извършена преценка за неоснователност. Повторени са съображенията, че банката кредитор, като е съобразила прогласената нищожност на клаузи от договора и допълнителните споразумения, е преизчислила задълженията по кредита, без тези клаузи да бъдат приложени, и осъществявайки извънсъдебно прихващане е отнесла надплатеното от Ч. въз основа на нищожните клаузи суми /с изключение на сумата от 10 920,10 лв., която й е била върната въз основа на влязлото в сила съдебно решение, постановено по предходен спор на страните по иск на кредитополучателката по чл. 55, ал. 1 ЗЗД/ за погасяване на съществуващите й задължения по договора за кредит. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаните от касационната жалбоподателка основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК- вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В мотивите към т. 10а на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчването на заявителя на указанията на съда за предявяване на иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Съобразно задължителните постановки на тълкувателното решение процесуалните предпоставки за допустимост на предявен иск по реда на чл. 422 ГПК не са налице в случаите, когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Неоснователни са доводите на касационната жалбоподателка за вероятна недопустимост на въззивното решение поради неспазване на срока за предявяване на иска по реда на чл. 422 ГПК. Както е установил и въззивният съд, банката заявител е била уведомена за постъпилото от длъжника Ч. възражение по чл. 414 ГПК на 14.03.2019 г. и е предявила установителния иск за вземането си по договора за банков кредит в установения в закона едномесечен преклузивен срок – на 15.04.2019 г., като срокът е спазен с оглед процесуалното правило на чл. 60, ал. 6 ГПК и обстоятелството, че 14.04.2019 г. е неприсъствен ден. В пълно противоречие с процесуалния закон /чл. 415, ал. 4 вр. ал. 1 ГПК/ е становището на касационната жалбоподателка, на което се основава тезата й за вероятна недопустимост на въззивното решение поради неспазване на срока по чл. 415, ал. 2 ГПК, че срокът за предявяване на иска по реда на чл. 422 ГПК започва да тече от датата на подаване на възражението на длъжника срещу заповедта за изпълнение. Останалите доводи на касационната жалбоподателка, които са изложени в подкрепа на заявеното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, касаят отказа на въззивния съд да се произнесе с диспозитива на въззивното решение по нищожността на клаузата от процесния договор за начина на заплащане на възнаградителната лихва. Те нямат отношение към допустимостта на основното решение на въззивния съд, а касаят правилността на извършената от въззивния съд преценка с решението, постановено по реда на чл. 250 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. При аргументиране на очевидната неправилност на въззивното решение касаторът повтаря доводите си за недопустимо произнасяне на въззивния съд с оглед подаването на исковата молба извън срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, за незаконосъобразност и противоречие с тълкувателни решения на отказа на съда да се произнесе в диспозитива на решението относно нищожността на уговорката от процесния договор за начина на изплащане на възнаградителната лихва и за неправилност на изводите на съда относно дължимите от ищцата суми по договора за банков кредит и извършеното им преизчисляване от банката при съобразяване на силата на пресъдено нещо на решението по предходен спор на страните. По релевираната процесуална недопустимост на въззивния акт настоящият състав се произнесе при преценката си за отсъствие на предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Що се отнася до останалите съображения, то те налагат проверка на процесуалните действия на страните и съда по делото и анализиране на събраните по делото доказателства, което изключва очевидния характер на твърдяната неправилност. Въпросите въведени с т. 1 и т. 2 от изложението на основанията за достъп до касация не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото в атакуваното съдебно решение не е формиран извод за липса на специалната предпоставка за допустимост на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, а именно за неспазване на преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК. Що се отнася до въпроса по т. 3, то той касае произнасянето на състава на въззивния съд по искането по чл. 250 ГПК, поради което ще бъде разгледан във връзка с касационната жалба срещу постановеното по този ред решение. Не са налице предпоставките за достъп до касация по въпроса по т. 4 от изложението, касаещ хипотезите на издаване на обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК за сумите, получени въз основа на изпълнителния лист, издаден на основание чл. 418 ГПК. Съобразно задължителните указания на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл. 422 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Към тези постановки се е придържал въззивният съд, за да приеме, че събраната в изпълнителното производство сума от 87 417, 12 лв., представляваща продажната цена на ипотекирания в полза на банката недвижим имот, не следва да се отчита при определяне на дълга на Ч. по процесния договор в настоящия исков процес. Съобразен с т. 13 на същото тълкувателно решение е и изводът на решаващия състав на въззивния съд, че в нейна полза не следва да бъде издаден обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3 ГПК, тъй като в случая не са налице хипотезите на отхвърляне на иска поради доброволно погасяване на вземането и на прекратяване на производството по установителния иск, при които според задължителните разяснения на ВКС се издава обратен изпълнителен лист. Касационното обжалване не следва да се допуска и по въпросите по т. 5 – т. 8 от изложението, инкорпорирано в касационната жалба, тъй като същите не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така както са формулирани, въпросите по т. 5 и 6 нямат характера на въпроси по тълкуването на относима към спора материална или процесуална норма, а представляват доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съответно налагат проверка на правилността на въззивния акт, която не може да бъде осъществена във фазата по селекцията на касационната жалба, а едва след допускането на касационното обжалване с постановеното по чл. 290 ГПК решение /Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Без значение за изхода на конкретния спор по иска по реда на чл. 422 ГПК е седмият въпрос на касационната жалбоподателка, доколкото установеният в този процес размер на вземането на банката кредитор значително надхвърля размера на събраната в изпълнителния процес сума /88 846, 37 лв./. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретния спор формулираният в т. 8 от изложението процесуален въпрос на касатора, тъй като във връзка със същия не са изложени доводи за отхвърлянето на конкретни доказателствени искания от страна на въззивния съд. Същевременно, по отношение на разглежданите въпроси касационната жалбоподателка не се е позовала на никоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК и не е обосновала съществуването им. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 724 от 19.06.2024 г. по в. гр. д. № 1813/2023 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част. По касационната жалба срещу решението, постановено по реда на чл. 250 ГПК Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С определение от 16.01.2024 г. по в. гр. д. № 1813/2023 г. на САС, постановено по реда на чл. 267 ГПК, е оставено без уважение искането на Г. Ч. за допускане за съвместно разглеждане на предявения с молба от 07.08.2023 г., депозирана по образуваното в. гр. д. № 1813/2023 г. на САС, иск за признаване за установено, че клаузата за начина на изплащане на възнаградителната лихва по сключения договор за ипотечен кредит от 18.03.2008 г. /чл.7/ и допълнителните споразумения към същия от 28.12.2009 г., 28.05.2015 г. и 17.01.2017 г., е нищожна. Изложени са съображения, че искът е можело да бъде предявен като насрещен на основание чл. 211, ал. 1 ГПК в срока за отговора на исковата молба. Посочено е, че съдът ще се произнесе по релевираната нищожност с въззивното решение, като вземе предвид направените възражения в тази връзка. Касационната жалбоподателка Г. И. Ч. е поискала по реда на чл. 250 ГПК да бъде допълнено постановеното въззивно решение, както следва: 1. „съдебният състав да се произнесе с допълнително решение, като изпълни собственото си определение № 99 от 16.01.2024 г., в което изрично е посочил, че ще се произнесе в мотивите относно нищожността на клаузата за начина на изплащане на възнаградителната лихва по сключения договор за ипотечен кредит от 18.03.2008 година /чл.7/ и допълнителните споразумения към същия от 28.12.2009 г., 28.05.2015 г. и 17.01.2017 г.; 2. „съдебният състав да се произнесе в мотивите, че производството пред първоинстанционния и въззивния състав се провежда след извършено разпределение от публичната продан съобразно издадения изпълнителен лист с главница от 125 585 лв.“ За да отхвърли исканията на ищцата за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното въззивно решение, решаващият състав на въззивния съд е преценил, че не е налице пропуск на съда да се произнесе по спорния предмет, а именно по отношение на клаузата за начина на изплащане на възнаградителната лихва по сключения договор за ипотечен кредит от 18.03.2008 г. /чл.7/ и визираните в искането на Ч. допълнителни споразумения към същия. Изтъкнал е, че в постановеното въззивно решение е разгледал иска за спорното вземане, включително в частта му за възнаградителна лихва, като е посочил относимите обстоятелства и какво приема за установено от фактическа и правна страна. Изразил е разбиране, че правните очаквания на въззивницата Ч. съдът да признае за установена нищожността на клаузата за възнаградителна лихва не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 250 ГПК. По отношение на второто искане на Ч. съдът е изложил съображения, че липсата на удовлетворителен за страната резултат по конкретни доводи не съставлява пропуск и непроизнасяне по част от спорния предмет, тъй като чрез искането за допълване на съдебното решение не могат да се допълват мотивите на съдебния акт. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, постановено по реда на чл. 250 ГПК от състава на Софийски апелативен съд. Въпросите по т. 3 от изложението, инкорпорирано в касационната жалба срещу основното решение на въззивния съд, и по т. 1 – т. 3 от обсъжданата касационна жалба срещу отказа на въззивния съд да допълни въззивното решение, не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочените въпроси нямат характеристиката на правни въпроси, а изискват преценка на правилността на извода на въззивния съд, че в случая не е налице пропуск да се произнесе по спорния предмет, съответно не е налице основанието по чл. 250, ал. 1 ГПК за допълване на въззивното решение. Така както са формулирани, въпросите налагат преценка на извършените от страните процесуални действия и даване на пряк отговор дали съдът е процедирал в съответствие с процесуалния закон. Освен това при формулирането на въпросите не се отчита, че с влязло в сила определение на въззивния съд е оставено без уважение искането на Ч. за допускане за съвместно разглеждане на предявения от въззивната жалбоподателка иск за прогласяване нищожността на клаузата за начина на изплащане на възнаградителната лихва по процесния договор и допълнителните споразумения към него. Въпросът по т. 4, който се отнася до правомощията на касационната инстанция, не се явява обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, съответно не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Извън изложеното, не би могло да се приеме, че касационната жалбоподателка е обосновала и съществуването на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При аргументирането на наличието на посочената допълнителна предпоставка се поддържа, че постановеното по искането по чл. 250 ГПК решение на въззивния съд противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като вторият от посочените актове на задължителната практика на ВКС няма отношение към предпоставките за постановяване на решение по реда на чл. 250 ГПК, както и към задължението на съда да се произнесе по нищожността на клауза от договор, от който се извежда спорното материално право, той не установява твърдяното отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е прието, че задължението на съда служебно да се произнесе по нищожността на правната сделка възниква, когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правната сделка /иск за собственост, иск за изпълнение по чл. 79 ЗЗД и др./. Служебна проверка за валидността на сделката се осъществява, когато съдът установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни и служебно известни на съда факти. Доколкото цитираното тълкувателно решение не дава задължителни разрешения за хипотези, в които съдът е задължен да се произнесе в диспозитива на решението по нищожността на правни сделки или отделни клаузи от тях от значение за правния спор, без възражение на заинтересованата страна, то е изключено с него да се обосновава твърдяното от касационната жалбоподателка противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС. Касационното обжалване на постановения по реда на чл. 250 ГПК съдебен акт не може да се допусне и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение. При аргументиране на тезата си за очевидна неправилност касационната жалбоподателка излага, че е налице незаконосъобразен и противоречащ на практиката на ВКС отказ на съда да се произнесе по нищожността на уговорката относно начина на заплащане на възнаградителната лихва, както и за липса на мотиви на атакувания съдебен акт. В този смисъл позоваването е на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са тъждествени с очевидната неправилност и преценката за съществуване на които може да бъде извършена едва след допускането на касационния контрол с решението по чл. 290 ГПК. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение