Определение № 629 от 05.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4049/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 279676 от 07.04.2022г.на П. К. Б., подадена чрез пълномощника адв. Д. П., срещу решение № 260402 от 02.02.2022г., постановено по въззивно гр.дело № 12251/2020г. на Софийския градски съд, ГО, IV Д въззивен състав. С обжалваното решение е потвърдено решение №61341 от 09.03.2020г. по гр.дело № 37314/2019г. на Софийския районен съд, ГО, 141 състав, с което е признато за установено, по иска с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.240 ЗЗД на М. И. М., предявен против П. Б., че ответникът Б. дължи на ищеца М. сумата 18 000 лева-вземане за главница по договор за заем от 02.02.2016г., ведно със законната лихва от 13.03.2019г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 29.03.2019г. по ч.гр.дело№14651/2019г. на СРС, ГО, 141 състав. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Иска се отмяната му и постановяване на решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. В представеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 206/31.07.2015г. по гр.дело № 6832/2014г. на IV ГО на ВКС, с решение № 65/30.07.2014г. по гр.дело № 1656/2013г. на II ТО на ВКС и с решение №22/29.06.2017г. по гр.дело № 2113/2016г. на I ГО на ВКС по процесуалноправния въпрос: 1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства и твърденията на страните, които са от значение за изхода на делото и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства и твърдения. Поддържа противоречие на въззивното решение и с решение № 7/27.01.2015г. по гр.д. №2427/2014г. на ВКС и с решение № 72/09.07.2012г. по търг.д. № 398/2011г. на II ТО по следните въпроси: 2. Недопускането на доказателствени искания от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила преклудира ли възможността страната да направи това свое искане отново пред въззивната инстанция и какви са основанията за събиране на тези доказателства от въззивния съд и 3. Следва ли въззивният съд да мотивира неотносимостта на поисканите доказателства. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят сочи и очевидната неправилност на обжалваното решение-основание по чл. 280, ал.2 ГПК. С писмен отговор, подаден в преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът в касационното производство М. И. М. изразява становище за липса на предпоставките за допускане до касационен контрол на обжалваното решение и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, при предпоставките на чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД за дължимост на 18 000 лева- заета сума по договор за заем от 02.02.2016г., ведно със законната лихва от 13.03.2019г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 14651/2019г. на СРС, 141 състав. Производството по иска по чл. 422 ГПК е образувано след подаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414 от ГПК, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. Въззивният съд е споделил изцяло мотивите на обжалваното от Б. пред него първоинстанционно решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на СРС. Изложил е собствени мотиви, че страните по спора са били обвързани от валидно сключен на 02.02.2016г. договор за заем, по силата на който ищецът е предоставил на ответника 18 000 лева срещу задължението на заемателя да върне сумата в срок до 02.03.2016г. Съобразил е, че доколкото в раздел III, т. 4 от процесния договор е посочено, че същият служи за разписка за получаване на сумата, то представеният по делото документ от 02.02.2016г. установява именно предаването на паричните средства, както и задължението на заемателя за връщането им, и в този смисъл представлява доказателство за правопораждащия юридически факт - сключването на договор за заем между страните. Посочил е, че оспорването на ответника за недължимост на сумата, поради това, че не била получена, по същество е насочено към опровергаване на съдържанието на представения договор за заем, но това оспорване е останало недоказано. С оглед оплакванията във въззивната жалба на жалбоподателя Б., СГС е приел, че тъй като по делото е установено предаването, съответно получаването на сумата в заем, е останало недоказано възражението му за нищожност на договора, поради противоречието му с добрите нрави-поради това, че единствената причина за сключването му е ищецът да се обогати неоснователно за сметка на ответника, без да е предоставил реално сумата по заема. Според въззивния съд е неоснователно и възражението за унищожаемост на договора, доколкото ответникът не е доказал да е бил принуден от ищеца да сключи договора под страх за живота му и този на членовете от семейството му, както и да е бил умишлено въведен в заблуждение да подпише договора, по който реално не е получил уговорената сума в заем, с обещание от страна на ищеца, че ще унищожи останалите договори за заем, подписани между страните. За да обоснове този извод, съдът е приел, че ангажираните в тази връзка гласни доказателства-показанията на свидетеля К. Б.-баща на ответника, не могат да установят пълно и главно наведените пороци във волята на ответника, тъй като свидетелят не е бил непосредствен наблюдател на събитията. Въззивният съд е приел, че в правната сфера на заемателя Б. е възникнало задължение за връщане на получената сума, което задължение е следвало да бъде изпълнено на конкретна дата, с настъпването на която задължението е станало изискуемо, без да е необходима покана от страна на кредитора; на това задължение е съответствало субективно право на вземане за сумата 18 000 лева, което е преминало в правната сфера на ищеца М.; ответникът не е твърдял, нито доказал, че е погасил чрез плащане възникналото и изискуемо задължение, поради което е споделил извода на СРС, че предявеният иск, е основателен и следва да бъде уважен за пълния предявен размер 18 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението пред съда - 13.03.2019г. до окончателното плащане. С оглед съвпадане изводите на двете съдебни инстанции съставът на СГС е потвърдил първоинстанционното решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че при тези фактически и правни изводи на СГС по първия процесуалноправен въпрос на касатора-за задълженията на въззивния съд да обсъди всички изложени от страните твърдения и да направи анализ на доказателствата, както и в мотивите си да направи изводи по отношение на тях, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касация, доколкото обжалваното решение не противоречи на задължителната съдебна практика, включително и на цитираната в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според това ТР непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В цитираното от касатора решение №22 от 29.06.2017г. по гр.дело № 2113/2016г. на I ГО на ВКС е посочено, че въззивният съд е длъжен да обсъди само онези относими факти, които разрешават спора, а това са фактите, които обуславят (обясняват) крайния извод във въззивното решение, дали към релевантния момент (датата на приключване на съдебното дирене) съществува заявеното с иска спорно материално право, респ. дали съществуват насрещните права или възражения на ответника, ако предметът на въззивното решение предполага произнасяне и по тях (чл. 211 ГПК и чл. 298, ал. 4 ГПК). За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите си да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход по правния спор, намира за доказани и кои намира недоказани. При всяко положение, в което за въззивния съд е възникнало задължението в решението си да обсъди доказателствата, той е длъжен да извърши анализ на събраните, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните. Обжалваното решение на СГС е постановено в пълно съответствие с цитираната съдебна практика, включително и със задължителната такава. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил мотиви относно фактите, които приема за установени след подробен анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правни изводи относно приложението на закона и основателността на иска. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по следващите формулирани от касатора процесуалноправни въпроси, пряко свързани с доводите касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, относно предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и за задълженията на въззивния съд да мотивира неотносимостта към спора на поисканите от страната доказателства. Според трайната практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК дава процесуална възможност на страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки -доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая, сезиран с искане във въззивната жалба на Б. за издаване на съдебно удостоверение до НАП за представяне на ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ на ищеца за периода от 2014г. до 2017г. вкл., за установяване липсата на финансова възможност на ищеца да предостави на ответника процесната сума, въззивният съд се е произнесъл с определение по чл. 267, ал.1 ГПК от 14.12.2021г., с което е оставил без уважение искането със съображението, че обстоятелствата, които страна ще установява са ирелевантни, тоест нямат значение за решаване на делото. Тези процесуални действия на съда са израз на установеното в практиката на ВКС разбиране по прилагането на чл. 153, във вр. с чл. 159, ал.1, предл.1 ГПК, че съдът допуска до събиране само доказателствата, които са относими към предмета на спора и имат значение за решаването на делото. Несъгласието на касатора с направената от въззивиния съд преценка за неотносимост към предмета на делото на поисканите от него доказателства, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото проверката за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК. Твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на решението -основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В случая подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон съставът на СГС е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти съм приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. При този изход на делото, на ответника в касационното производство следва да се присъдят поисканите разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер, съгласно представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие са в размер 1980 лева и са платени изцяло в брой. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на четвърто ГО