Определение № 5365 от 22.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2635/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. Г. Х. и „Атлантис нет“ООД срещу решение №.30/21.01.25 по г.д.№.878/24 на Софийски окръжен съд, ІІ въззивен граждански състав, в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.62/14.03.24 по г.д.№.2436/21 на РС Ботевград, „Атлантис нет“ООД е осъдено да плати на основание чл.200 КТ на С.Х. 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 22.07.20г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до 35 000лв.-със съответно произнасяне по разноските. С.Х. обжалва решението в отхвърлителната му част, „Атлантис нет“ООД – в осъдителната. „Атлантис нет“ООД оспорва жалбата на С. Г. Х.; последният оспорва тази на „Атлантис нет“ООД. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че са налице предпоставките на чл.200 КТ за ангажиране на отговорността на ответника като работодател на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди – болки и страдания във връзка с травматично увреждане, признато по надлежен ред за трудова злополука /разп.№.Ц5104-22-48/24.07.20 на НОИ София област/. Увреждането е настъпило на 22.07.20г. - по време на работа, докато С.Х. изпълнявал задълженията си на длъжността „монтьор, електронно телекомуникационно оборудване“ при ответника и се опитвал да отстрани технически проблем по мрежата за пренос на данни, касаещ клиент на фирмата в [населено място]; той подпрял стълба до електрически стълб, за да достигне до таблото, в което било разположено мрежовото оборудване, отворил го и проверил кабелите; установил, че към клиентския кабел има прикрепена носеща тел; без да знае, че по нея протича електрически ток, неволно я докоснал; в резултат на това бил поразен от ток и получил електрическо изгаряне 1% ІІАВ-ІІІ степен на лявата ръка - ІІ, ІV и V пръсти; непосредствено след злополуката бил транспортиран в УМБАЛСМ „Пирогов“, на 23.07.20 бил опериран с венозна анестезия и след седмица изписан с указания за рехабилитация; предвид усложнение в състоянието му се наложили още две оперативни интервенции-на 4.08.20 /поради спонтанно епитализирало изгаряне от смесен тип в областта на лявата ръка/ и 13.08.20 /заради наличие на мекотъканен дефект в областта на три от пръстите на лявата ръка-извършена била тангенциална ексцизия на дълбоко засегнатите участъци на площ 1% от общата телесна повърхност и бил взет кожен автотрансплантант от повърхността на лявата мишница под локална анестезия с последвало позициониране, моделиране и фиксиране на същия на площ 30см2 върху засегнатите повърхности в областта на пръстите на лявата ръка, като и до настоящия момент се налага да провежда възстановителна терапия/; лечението продължило около два месеца, като ищецът бил 58 дни в отпуск за временна неработоспособност. Съдът е намерил, че за обезщетяване на претърпените вследствие на злополуката неимуществени вреди се полагат 15000лв. За да определи размера на дължимото обезщетение е взел предвид вида, характера и интензитета на субективните оплаквания в резултат на уврежданията, както и продължителността на търпените болки и страдания - в това число, че лечението при ищеца е продължило около два месеца, през които е бил трикратно хоспитализиран за кратки периоди от време за обработка на изгорените участъци, третиране с антисептични средства и свободна кожна автопластика; непосредствено след злополуката не е можел да се обслужва сам и съпругата му е била настанена в болницата, за да се грижи за него; след изписването започнал рехабилитация и физически упражнения; бил много стресиран и притеснен да не остане обездвижен; първоначално нямал чувствителност в пръстите на лявата ръка и добър захват, но постепенно започнал да се възстановява; пет месеца след инцидента изпитвал трудности в бита при служене с лявата ръка, не можел да шофира и да изпъва пръстите си докрай, при промени във времето /студ/ чувствал кожата на ръката опъната; дълго след инцидента си припомнял в подробности изживяното; станал по-затворен и необщителен, фиксиран в травмата и притеснен дали в бъдеще ще може да си служи добре с пострадалата ръка и да се грижи пълноценно за детето си, чието раждане предстояло. Същевременно е отчетено и, че: резултатите от лечението са добри-изгорените участъци са изцяло покрити с взетата кожна пластика и не са настъпили инфекциозни усложнения; функцията на ръката е възстановена, възможен е юмручен захват, като доколкото съществува дефицит от пет градуса в разгъването на два от пръстите на лявата ръка и променена чувствителност на един пръст, ръката има способността да се адаптира към остатъчния дефицит от травмата и поради това прогнозата за бъдещата функция е благоприятна; налице са незначителни остатъчни белези от инцидента, без загрозявания-единствено трудно забележим белег на мястото на вземане на автоприсадката под мишницата на ищеца; няма данни за негативни промени в психологическия интегритет, нито признаци на психологично личностово разстройство; налице са отделни симптоми на посттравматично стресово разстройство, но те би следвало напълно да отшумят при спазване на препоръките на специалист-психотерапевт след извършване на необходимите консултации /СМЕ, СПЕ/. Възражението на ответника за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия е прието за неоснователно. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.201 ал.2 КТ-съгласно която отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, и на постоянната практика на ВКС, в която се приема, че не всяко нарушение на инструкциите по безопасност на труда представлява груба небрежност, а само такова, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил в подобна обстановка. Намерил е, че доколкото установяването на твърдяната груба небрежност е в тежест на работодателя, по делото не са ангажирани доказателства, от които може да се направи категоричен извод, че пострадалият е действал с такова съзнание. Видно от длъжностната му характеристика, основните му трудови задължения са били свързани с поддържане, монтиране и настройване на електронно оборудване за пренос на данни и кабелни мрежи, като работата му няма досег с електрически ток високо напрежение; той не е могъл да предвиди, че по носеща тел, намираща се в затворената кутия с мрежово оборудване на ответника, тече електрически ток; след инцидента е било установено, че трети лица при извършен ремонт неправомерно са били прикачили кабел на ЧЕЗ към мрежови кабел, като до този момент никога не е имало подобни злополуки със служители на дружеството. Поради това е прието, че независимо, че ищецът е нарушил някои от вътрешните правила на дружество, а именно: изискванията в Инструкцията за безопасна работа при монтаж/ремонт на кабелна интернет мрежа работникът да ползва по време на работа необходимите защитни средства - диелектрични ръкавици и др., както и да пристъпва към ремонтни работи само след проверка за отсъствие на напрежение, не се касае за хипотеза на проявена груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът С.Х. се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Как следва да се прилага критерия за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по предявен иск по чл.200 от КТ на пострадал в трудова злополука работник, при която е трайно увредено здравето му?“ /ППВС 4/68, реш.№.136/1.03.12 по г.д.№.414/10, ІІІ ГО, реш.№.2/27.02.18 по г.д.№.2303/17, ІІІ ГО, реш.№.121/ 15.11.17 по г.д.№.5321/16, ІІІ ГО, реш.№.86/6.06.17 по г.д.№.3856/16, ІІІ ГО/; 2. „Длъжен ли е въззивният съд при постановеното от него решение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните?“ /реш.№.88/9.07.12 по т.д.№.1015/11, ІІ ТО, реш.№.302/4.10.11 по г.д.№.78/11, ІІІ ГО, и др./. Касаторът “Атлантис нет“ООД се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, чл.280 ал.1 т.1 ГПК /сочи практика/ и чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“При установено изпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд и пълно неизпълнение на правилото за безопасност на работника, може ли да се направи извод, за да изключи извода, че работника не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука?“; 2.“По-голяма ли е относителната тежест на поведението на увредения в причинния процес, когато е създал условия за настъпване на вредите, чрез пълно неизпълнение на безопасни условия на труд и сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на следващото се обезщетение да прецени всички конкретни обстоятелства и да изложи подробни мотиви за всяко от тях, като се вземат предвид обективните обстоятелства при телесни увреждания?“; 4. „Начина на определяне на дължимото обезщетение следва ли да е след анализ на всички релевантни обстоятелства и дали критерият за справедливост изисква присъждане на обезщетение само в интерес на пострадалия, без да се държи сметка за работодателя, на когото следва да останат средства за запазване на търговската му дейност, за да може да се гарантират икономическите и социалните интереси и на останалите негови работници?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият изведен от касатора ищец въпрос, както и третият и четвъртият, формулирани от касатора ответник, касаят обществения критерий за справедливост и задължението на съда да вземе предвид всички обстоятелства, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, понятието "справедливост" не е абстрактно, а е обусловено от редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства; за да се определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, следва да се извърши точна преценка на конкретните обективно установени факти-характер и степен на увреждане, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице, възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др.; принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука, поради което съдът е длъжен да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към правно-релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, и е взел предвид релевантните факти за определяне размера на дължимото обезщетение. Съобразил е вида и тежестта на полученото травматично увреждане и последващите усложнения, броя и характера на извършените оперативни интервенции, продължителността на общия лечебен и възстановителен период, вида и интензитета на търпяните болки и страдания-физически и психически /в това число от самото увреждане и оперативните интервенции, от невъзможността за самообслужване непосредствено след злополуката, от провежданата рехабилитация, от травматичния спомен за злополуката, притеснения от евентуални трайни негативни последици и невъзможността да се грижи за очакваното бебе, стресово разстройство/, отражението върху начина на живот, степента на възстановяване, незначителните остатъчни белези от инцидента и липсата на загрозявания, като на практика са съобразени и икономическите условия в страната към момента на увреждането. При това положение установените критерии за приложение на принципа на справедливост са спазени и не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и съответно основанието на чл.280 ал.1 ГПК. По въпроса на касатора ищец относно задължението на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и доводите на страните безспорно съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора, да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните от значение за изхода на спора. Въззивната инстанция е обсъдила събраните доказателства и релевантните обстоятелства за определяне размера на дължимото обезщетение, отчитайки доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Първите два въпроса на касатора ответник са общотеоретични и по тях така, както са зададени, изрични мотиви въззивната инстанция не е излагала. Същевременно, дори да се приеме, че е налице годно общо основание във връзка с въпрос, касаещ предпоставките за наличие на съпричиняване от работник на трудова злополука, съгласно установената в тази връзка задължителната практика /напр. реш.№.348/11.10.11 по г.д.№.387/10, ІV ГО, реш.№.291/11.07.12 по г.д.№.951/11, ІV ГО, и др./ при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност; небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й; грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия; при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност; това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя; намаляване на отговорността му може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност; съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. Въззивната инстанция, съобразявайки конкретните особености на случая, е обсъдила събраните доказателства и релевантните критерии при преценката си налице ли е груба небрежност, която да обоснове намаляне на дължимото обезщетение. Изложила е изрични мотиви защо приема, че в случая такава не е налице. При тези обстоятелства приетото в тази връзка е в съответствие, а не в противоречие с вече установената практика. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото е налице позоваване на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, касаторите не е обосновават оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,