Определение № 50847 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1706/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. С. Л., срещу решение №5/22г. на СГС ІІ „д“ състав, с което е отхвърлен иска и по чл. 234, ал.1 ЗМВР- за плащане на обезщетение, равняващо се на 10 месечни трудови възнаграждения, в размер на 18348лв., заедно със законната лихва от 28.10.20г. до окончателното плащане. В изложението към касационната жалба се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК- за установяване на точния смисъл на закона и за развитие на правото, по следния въпрос: „Следва ли на държавния служител от структурите на „Гражданска защита“, служил по непрекъснато служебно правоотношение по ЗДСл и по ЗМВР, при прекратяването му, да се изплаща обезщетение в размер на толкова брутни трудови възнаграждения, колкото години е имал прослужени по ЗДСл и по ЗМВР?“. Този въпрос е поставен във връзка с посоченото в касационната жалба неправилно приложение на чл. 234, ал.1 ЗМВР (при пенсиониране има право на толкова възнаграждения, колкото прослужени години, но неповече от 20), във връзка с чл.235 ЗМВР (вземат се предвид прослужените години като държавен служител в МВР, без да се зачита приравнения трудов стаж). Според касатора въззивният съд неправилно е приел, че стажът на ищцата като държавен служител в ДАГЗ към МС, МДПБА и МИС е приравнен трудов стаж и не се зачита като служебен стаж в МВР. Въззивният съд е установил по безспорен начин, че ищцата е била държавен служител в ДАГЗ към МС, преминала към МДПБА, преобразувано в МИС от 01.05.2004г. до 31.12.2009г в продължение на 5г., 7м. и 11дни, както и че от 01.01.2010г. до прекратяване на служебното правоотношение на 13.07.20г., поради пенсиониране, е работила като държавен служител в органите на МВР в продължение на 10г.,6м. и 12дни. Според въззивния съд ищцата има право на обезщетение само за прослужените години като държавен служител в МВР, т.е. само на 10 заплати, колкото са платени от работодателя, поради което е отхвърлил иска изцяло. Настоящият състав на ВКС счита, че е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Съгласно чл. 234, ал.1 ЗМВР при пенсиониране държавния служител има право на толкова възнаграждения, колкото прослужени години, но неповече от 20. Според чл.235, ал.1 и ал.2 ЗМВР за обезщетението се вземат предвид прослужените години като държавен служител в МВР, без да се зачита приравнения трудов стаж. Съгласно § 57 от ЗМВР (ДВ44/12г.). стажът, придобит по Закона за държавния служител и по Кодекса на труда от служителите по § 64 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 93 от 2009 г.), се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. А съгласно пар.64 ЗМВР (ДВ60/09г.)държавни служители в служебни правоотношения и служители по трудови правоотношения с министъра на извънредните ситуации, които осъществяват функции, свързани със защита при бедствия и осигуряване на гражданите на достъп до службите за спешно реагиране чрез Националната система за спешно повикване с единен европейски номер 112 към датата на влизане в сила на Решението на Народното събрание за приемане на структурата на Министерския съвет на Република България (ДВ, бр. 60 от 2009 г.), с което Министерството на извънредните ситуации се закрива, се назначават в МВР без провеждане на конкурс и без да са налице специфичните изисквания на чл. 179, ал. 1, т. 4 и ал. 3. Видно е, че законът буквално изключва приравнения трудов стаж от служебния стаж, който се зачита при определяне на обезщетението за прослужени години в МВР. Но законът нищо не казва за приравнения служебен стаж, а в случая ищцата непрекъснато е работила в структурите на „Гражданска защита“ до пенсионирането, като работата и от 01.05.2004г. до 31.12.2009г. е служебен стаж по ЗДСл, а след това от 01.01.2010г. до 13.07.20г. е служебен стаж по ЗМВР. Налице е непълнота на закона, която следва да се отстрани чрез тълкуване за установяване на точния смисъл на закона и за развитие на правото. Тъй като с касационната жалба е направен частичен отказ от иска за сумата над 11008,80лв. до 18348лв., производството по делото в тази му част следва да се прекрати като се обезсилят в същите части и решенията на въззивния и районния съд. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО