Определение № 4783 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2035/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Народно читалище „Х. Б. 1923“ - [населено място], представлявано от адв. Б. Г., срещу Решение № 19 от 10.02.2025 г. по в. гр. д. № 597/2024 г. на ОС – Шумен, с което, като е потвърдено Решение № 174/28.10.2024 г. по гр. д. № 278/2024 г. по описа Районен съд - [населено място], е признато за незаконно и отменено уволнението на Н. И. М., извършено със Заповед № 2 и № 3, и двете от 18.03.2024 г., издадени от Х. И. Х. в качеството му на председател на читалищното настоятелство на Народно читалище „Х. Б. 1923“ - [населено място], ищцата е възстановена на длъжността „читалищен секретар“ на НЧ „Х. Б. 1923“ - [населено място], а касаторът е осъден да й заплати на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 5 598 лв. - обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 19.03.2024 г. - 19.09.2024 г., включително, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска – 08.05.2024 г. - до окончателното погасяване на задължението.

В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че те били обвързани от трудово правоотношение за длъжността „читалищен секретар“ с източник трудов договор № 6/01.12.2014 година. Посочил е, че съгласно чл. 24, ал. 2, т. 5 от Устава на читалището (приет на ОС на читалището, състояло се на 20.05.2010 г.) читалищното настоятелство назначава секретаря на читалището и утвърждава длъжностната му характеристика, както и съответното възнаграждение. От протокол от 08.03.2024 г. окръжният съд установил, че читалищното настоятелство при НЧ „Х. Б. 1923“ - [населено място] взело решение да се изискат обяснения от ищцата по повод събития от 05.03.2024 година. С писмо-искане от 12.03.2024 г., връчено при отказ същия ден, ищцата била поканена в рамките на работния ден да даде обяснения във връзка с възникнало сбиване на тържеството за 8 март, организирано от читалището. На същата дата тя депозирала обяснения, като посочила, че конфликтът възникнал по вина на А. Х. О., която дошла на тържеството без заплатен куверт и отказала да напусне залата. Пояснила, че, когато музиката започнала, О. се хванала на хорото до дъщеря й и започнала да й пречи, като дори я дърпала за косата. След като била изведена от залата О. извикала съпруга си, който започнал да нанася удари върху сина и на дъщерята на ищцата. След като разбрала за побоя върху децата й, ищцата излязла от залата, в която се провеждало тържеството, и се опитала да ги защити, но О. я дръпнала за косата, двете заедно паднали на земята, а ищцата се отбранявала от ударите.

Въззивният съд констатирал, че с решение по протокол от 14.03.2024 г. читалищното настоятелство при НЧ „Х. Б. 1923“ - [населено място] приело на ищцата да бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.

Със Заповед № 2/18.03.2024 г. на председателя на читалището, връчена на ищцата на 18.03.2024 г. при отказ, на М. било наложено дисциплинарно наказание “уволнение” на основание чл. 192, ал. 1, вр. чл. 188, т. 3, чл. 187, ал. 1, т. 8, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Със последваща заповед, отново връчена при отказ, трудовото й правоотношение било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ поради дисциплинарното уволнение. В мотивите и на двете заповеди било описано следното нарушение: „Н. И. М., на длъжност „читалищен секретар“, нарушила трудовата дисциплина, като уронила доброто име на читалището. Същата провокирала и участвала в бой по време на организирано от читалището мероприятие на 05.03.2024 г., около 20.00 ч., използвала обидни епитети по адрес на присъстващите хора, употребявала цинизми на висок глас. С демонстрираното арогантно поведение станала повод за провал на организираното от читалището тържество по повод Международния ден на жената 8 март“.

Въззивният съд посочил още, че в производството пред първоинстанционния съд по реда на чл. 204 ГПК било възпроизведено съдържанието на диск с видеозапис с продължителност 0:55 мин., от което се установявало, че на 05.03.2024 г. възникнал конфликт между ищцата и децата й, от една страна, и свидетеля А. О. и О. О., от друга. В началото на записа ищцата била в залата, където се провеждало тържеството, а навън били децата й и А. О.. Не след дълго се повил и съпругът на О.. Между сина на ищцата и свидетеля О. О. възникнал конфликт, съпроводен от физическо съприкосновение. По средата на записа кадрите възпроизвеждали излизането на ищцата от залата с гостуващите, повалянето й на земята от свидетеля О., а след това – смяната на позициите им. На записа се виждали между 15 и 20 човека, преки свидетели на инцидента.

Окръжният съд се е позовал на констатацията от трудовата книжка на ищцата, извършена от районния съд, съгласно която за периода 19.03.2024 г. -19.09.2024 г. отбелязвания в нея липсвали.

От заключението към изслушаната в производството пред районния съд съдебно-икономическа експертиза въззивният съд установил размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за исковия период – 5 598 лева.

Въз основа на преписка № 323р-4002/15.03.2024 г. на РУ – Велики Преслав, справка за извършена проверка, в която било отразено, че О. О. (свидетел по делото и съпруг на А. О.) на тържеството, проведено на 05.03.2024 г., нанесъл удар с юмрук в областта на лицето на сина на ищцата, за което му бил съставен АУА № 318192/11.03.2024 г.; докладна записка рег. № 323р 4002/06.03.2024 г., към която били приложени сведения от 05.03.2024 г. от Д. И., А. О. и О. О. и 2 бр. протоколи за предупреждение от 05.03.2024 г., издадени на О. О. и Д. И., както и показанията на свидетелите А. О., О. О., С. М., Х. Б., О. О. въззивният съд установил конфликтната ситуация.

За да признае уволнението на ищцата за незаконно и да го отмени, въззивният съд приел за недоказано тя да е извършила деянието, описано в заповедта за уволнение - провокирала и участвала в бой по време на тържеството, организирано от читалището. За неоснователно намерил оплакването на работодателя във въззивната жалба, че без правно значение е фактът кой е провокирал сбиването, тъй като това било част от обвинението по дисциплинарното производство. Окръжният съд е приел за доказан физически сблъсък между присъстващите на тържеството, извън залата на провеждане на мероприятието, но същият започнал между съпруга на свидетелката А. О. – свидетеля О. О. - и сина и дъщерята на ищцата. Участието на ищцата в конфликтната ситуация било, за да предотврати и преустанови побоя над собствените й деца.

Въззивният съд посочил, че въпреки наличието на очевидци, неучастващи в конфликта, работодателят не ангажирал разпита на нито един от тях в хода на производството. Недоказано било и обвинението към ищцата тя да е отправяла обидни думи и цинизми към присъстващите.

Като допълнителен мотив за уважаване на исковете въззивният съд посочил, че дори да се приеме, че ищцата е извършила деянията, за които е уволнена, работодателят не е приложил правилно чл. 189, ал.1 от КТ, изискващ при определяне на дисциплинарното наказание да вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника/служителя. Пояснил е в тази връзка, че дори да е участвала в сбиване, ищцата не е била инициатор на същото, а е била мотивирана единствено от майчиния инстинкт да предпази децата си от насилие. Допълнил е, че тържеството продължило и след инцидента, а вредни последици за читалището не настъпили.

При тези мотиви решението на районния съд за уважаване на исковете е потвърдено.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Може ли въззивният съд да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля?“;

2. „Какви са критериите за определяне на съответствието на извършеното нарушение с наложеното наказание?“;

3. „Следва ли при преценката дали нарушението е тежко, а наложеното наказание – съразмерно на допуснатото нарушение – да се отчета обществената значимост на професията, характера на извършваната дейност и възможните последици за работодателя?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първият от въпросите е решен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в постановите по реда на чл. 290 ГПК Решение № 503/16.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. по описа на BKC, IV ГО, Решение № 222/27.03.2018 г. по гр. д. № 505/2017 г. по описа на BKC, II ГО, Решение № 401/1l.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 237/11.01 .2021 г. по гр. д. № 1553/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 60293/20.12.2021 г. по гр. д. № 652/2021 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 60227/16.11.2021 г. по гр. д. № 1181/2021 г. по описа на ВКС, III ГО, както и Решение № 62/20.04.2021 г. по гр. д. № 2034/2020 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 379/15.07.2010 г. по гр. д. № 471/2009 г. по описа на ВКС, III ГО, Определение № 462/29.05.2017 г. по гр. д. № 794/2017 г. на ВКС, III ГО, Решение № 1373/04.11.1999 г. по гр. д. № 238/1999 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 94/26.06.2020 г. по гр. д. № 4088/20l9 г. по описа на ВКС, III ГО (по втори въпрос), и Решение № 324/06.01.2017 г. по гр. д. № 2302/2016 г. по описа на ВКС, IV ГО (по последния от въпросите).

Жалбоподателят моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства (както и възраженията и доводите на страните), включен е в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. При обосноваване на извода осъществила ли е ищцата деянието, в извършването на което е дисциплинарно обвинена, въззивният съд се е произнесъл както по възраженията на ищцата срещу законността на уволнението, така и по доводите на ответника, относими към преценката на фактите, които той твърди да са породили правото му уволнение.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно законността на уволнението, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства (чрез разпит на свидетели) и е изложил съображения кои доказателства кредитира и кои не, обосновавайки причините за това. Резултат от тази дейност е крайният му извод, че ищцата не е извършила деянието, описано в заповедта за уволнение. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по останалите два въпроса, тъй като те не са с обуславящ изводите на въззивния съд характер и затова не отговарят на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че ищцата не е извършила деянието, описано в заповедта за уволнение, поради което въпросите какви са критериите за определяне на съответствието на извършеното нарушение с наложеното наказание и следва ли при преценката дали нарушението е тежко, а наложеното наказание – съразмерно на допуснатото нарушение, да се отчета обществената значимост на професията, характера на извършваната дейност и възможните последици за работодателя, не са били част от решаващата дейност на въззивния съд. Изложените от него мотиви по приложението на чл. 189, ал. 1 КТ са допълнителни, а не решаващи за крайния извод относно спора между страните. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид заявеното на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,