Определение № 388 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 337/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ПАКИН“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 149, чрез адв. П. против решение № 261080/09.11.2020 г. по гр. д. № 2637/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, IV - А състав.

Ответникът С. Б., чрез адв. Х. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника по иска – ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД със седалище гр. София не е подало писмен отговор на касационната жалба и не ангажира становище по нея.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалба е горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 261384/31.10.2019 г. по гр. д. № 36906/2018 г. на Софийски районен съд, 81 състав в уважената част на предявения от Саиид Б. против дружеството – касатор иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ с присъждане на сумата от 15 000 лв. - обезщетение на неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на трудова злополука, настъпила на 02.03.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждане – 02.03.2018 г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че страните са били в трудовоправни отношения, по силата на които ищецът е заемал длъжността „опаковач“ в ответното дружество. При изпълнение на възложената му работа на 02.03.2018 г. е настъпила трудова злополука при товарене на ламарини с кран в товарен автомобил. Издадено е разпореждане № 21925 от 21.03.2018 г. НОИ – ТП – София град, с което настъпилата злополука е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Установено е, че в резултат на нея ищецът е получил травматични увреждания на здравето. Мотивиран е извод за наличие на елементите от фактическия състав на иска по чл. 200, ал. 1 КТ - за ангажиране имуществената и обективна отговорност на работодателя за вредите, произтекли от описаната трудова злополука с ищеца. Съдът е установил причинно-следствена връзка между настъпилото травматично увреждане и претендираните за обезщетяване болки и страдания - както физически, така и психо - емоционални. Съобразени са данните от заключението на приетата по делото съдебно – медицинска експертиза за наличие на остатъчни неблагоприятни последици, изразяващи се в нарушен пълноценен захват на лява ръка (предвид извършената ампутация на дисталната фаланга на палеца й), който недъг ще остане за цял живот. При преценка на това обстоятелство, както и на дългия период на възстановяване и обусловените от това болки и страдания е определена сумата от 15 000 лв. като справедлив и адекватен еквивалент на засегнатите нематериални блага. С оглед на така определения размер на обезвредата е направен извод за неоснователност за оплакването, че присъденото от първата инстанция обезщетение не кореспондира на търпените неимуществени вреди. В обжалваното решение са изложени мотиви и във връзка с доводите във въззивните жалби (на ответното дружество – работодател и на третото лице – негов помагач) и е изтъкнато, че първостепенният съд е съобразил данните от проведеното наказателно производство по случая (във връзка с образуваното ДП № 251/2018 г. на РУП – П., съответно пр. пр. № 603/2018 г. на Районна прокуратура – П.), противно на изразената защитна теза на ответника за игнорирането им. Обсъдени са също и оплакванията за нарушение на материалния закон от районния съд, свързано с приложението на чл. 201, ал. 2 КТ – доколкото е прието, че поведението на пострадалия при настъпване на вредоносния резултат не представлява „груба небрежност“, каквото защитно възражение е направено в процеса. В тази връзка е споделено разбирането, че липсва твърдяната от ответната страна „груба небрежност“, която се проявява в субективното отношение на пострадалия към неговите действия, допринасящи към вредоносния резултат. Посочено е също, че не всяко нарушение на правилата за безопасност е проявление на „груба небрежност“. Въз основа на данните, събрани с показанията на разпитания по делото свидетел Б. е направен извод, че в предприятието на ответника се е наложила практика за нарушаване на правилата за безопасни условия на труд от всички работници, изпълняващи длъжността „опаковач“. Тази (обичайна) практика се е изразявала в подпиране и „пипане“ на товарите, премествани с кран, които действия били постоянно извършвани от работниците в предприятието, заемащи горната длъжност и за съществуването на които работодателят знаел, но не предприел мерки за преустановяването им. Предвид на тези обстоятелства инстанцията по същество е приела, че след като работодателят допуска постоянна практика за нарушаване на правилата за безопасна работа, той поставя работника в невъзможност да ги спази предвид липсата на съдействие от него страна и в тази хипотеза не може да се прилага „грубата небрежност“ при трудова злополука. Развити са доводи, че при отсъствие на горното съдействие от работодателя е без значение изпълнението на задължението му за провеждане на инструктаж на работниците за работа в условията на повишен риск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпросите, за които се твърди, че са значими за изхода по делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – т.е. поставени за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са следните:

1. „Какво е съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал. 2 КТ?“;

2. „Какво е съотношението на грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал.2 КТ и формите на вината по наказателното право, както и с нарушенията на трудовата дисциплина и субективното отношение на пострадалия?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения на страната, очертани с въззивната жалба?“;

5. „Какво е правното значение на пренебрегването на правилата за безопасност от работника като проява на груба небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ?“;

6. „Представлява ли груба небрежност на пострадалия при трудова злополука работник поведение, изразяващо се в пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасна работа (пострадалият е поставил ръката си между спускащия се товар и дървените трупчета, на които е следвало товарът да бъде поставен, при вменено му задължение да не прави това)?“;

7. „При заявено искане за намаляване на обезщетението на основание чл.201, ал. 2 КТ, следва ли съдът да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност?“;

8. „Когато допуснати от работодателя нарушения на правилата за безопасност на труда нямат отношение към причините, довели до трудова злополука, могат ли извършените от пострадалия нарушения на тези правила да бъдат елиминирани, ако съставляват „груба небрежност“ и да изключат приложението на чл. 201, ал. 2 КТ?“;

9. „Относно критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД?“

По тези въпроси се поддържа отклонение с практиката на ВКС, намерила израз в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 189/17.10.2019г. по гр. д. № 1446/2019г. на ВКС, ІV г. о., решение № 186/01.02.2019г. по гр. д. № 4922/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 222/07.03.2018г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 222/06.05.2017 г. по т. д. № 425/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 114/19.07.2019г. по гр. д. № 2413/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 157/24.06.2014 г. по гр. д. № 6210/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 32/19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 142/05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 226/30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о.

Въпросът, който според страната е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - т. е. поставен за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е следният:

10. „Въз основа на какви критерии се извършва преценка за допусната от страна на работодателя постоянна практика при нарушаване на правилата за безопасна работа от работниците, като основание за изключване на грубата небрежност на работника по чл. 201, ал. 2 КТ?“.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация с довод, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите въпроси с №№ 1, 2, 5 и 6 са относими към съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, свързани са с правните разрешения в обжалваното решение и осъществяват общо основание за допускане на касационен контрол съгласно постановките, дадени с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Втората инстанция е отрекла наличието на „груба небрежност“ в поведението на пострадалия при настъпване на неблагоприятния резултат, което обаче, не е единственият решаващ мотив за ангажиране на обективната отговорност на работодателя без да се прилага чл. 201, ал. 2 КТ за нейното намаляване, макар и при своевременно направеното възражение за това от ответника. Другото значимо съображение за постановения обжалван резултат е свързано с приетата правна невъзможност за прилагане на института на „грубата небрежност“, основано на установената постоянна практика в предприятието на ответника за нарушаване на правилата за безопасна работа от заетите на длъжността „опаковач“ при преместването на товари с кран, с която неправилна практика работодателят е запознат и не е предприел мерки за нейното преодоляване. Във връзка с това съществено за изхода по делото съждение е поставен последният (десети) въпрос, по който искането за допускане на касационно обжалване е обосновано в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това питане обаче не притежава характеристиката на правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК (да обуславя изхода по конкретното дело, да е поставен в основата на формираната решаваща воля на съда), доколкото възприемането на поведението и действията на едни лица като постоянно (трайно) установена практика при изпълнение на определена трудова функция, е въпрос на конкретна фактическа преценка по делото. А съгласно мотивите към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт въпрос, който е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, не удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Непоставянето на обуславящ правен въпрос, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. С оглед тези аргументи допускане на касационно обжалване по въпрос № 10 на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да се реализира. Ето защо, при наличието на друг решаващ мотив за ангажиране отговорността на ответника за вреди от трудова злополука без да се прилага правилото на чл. 201, ал. 2 КТ, по който не е поставен релевантен правен въпрос, допускането на касационно обжалване по въпроси с № № 1, 2, 5 и 6 от изложението към касационната жалба не би могло да доведе до резултат, различен от постановения от въззивния съд. Затова по горните пет въпроса (№№ 1, 2, 5, 6 и 10) искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, е неоснователно.

Въпроси с № № 3, 4 и 7 са с процесуалноправен характер, но по тях също липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първите два от тях са обусловили процесуалната дейност на въззивния съд по разглеждане на спора, предмет на дело и са релевантни. По тях обаче не е осъществена допълнителната предпоставка, доколкото не се открива твърдяното отклонение с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Те касаят правомощията на въззивния съд като инстанция по същество на материалноправия спор и свързаната с това негова решаваща дейност. По въпроса е налице установена съдебна практика на ВКС, която кореспондира и със задължителната такава, изразена с ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. В мотивите към разясненията по т. 2 от този тълкувателен акт е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При постановяване на своето решение въззивният съд е длъжен да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, а също и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Той следва да обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с релевантните за спора факти, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни от тях за установени, а други за неустановени. Тази негова процесуална активност е предпоставена от естеството на извършваната дейност на втората инстанция, чийто обект не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая с обжалваното въззивното решение съдът е разгледал материалноправния спор, предмет на делото като се е произнесъл по наведените в жалбата конкретни оплаквания с оглед правилото на чл. 269 ГПК (те се свеждат до необсъждане на материалите, събрани по посоченото досъдебно производство и за допусната от пострадалия груба небрежност), анализирал е събраните по делото доказателства относно релевантните факти и е приел исковата претенция за основателна до размера, възприет от първостепенния съд. Като последица от съвпадането на решаващите изводи на въззивния съд с тези на първата съдебна инстанция обжалваното нейно решение е потвърдено. Постановяването на въззивния акт в съответствие с цитираните по - горе правни разрешения, представляващи задължителна съдебна практика, вкл. и възприетите в практиката на ВКС, на която страната се позовава изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба по повдигнатите въпроси с №№ 3 и 4. Що се отнася до питането с № 7 следва да се изтъкне, че същото не удовлетворява обща предпоставка, тъй като изясняването на механизма на увреждането и формирането на доказателствен извод в тази насока предпоставя приложение на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ с намаляване отговорността на работодателя, поради допусната от пострадалия „груба небрежност“. В случая приложението на визираното правило е отречено по съображения, че ответникът е допуснал неправилната практика за нарушение на правилата за безопасност при работата на лицата, заети като „опаковач“ в предприятието. Затова и втората съдебна инстанция не е била длъжна да излага мотиви за механизъма на причиняване на увреждането при трудова злополука. Непоставянето на обуславящ правен въпрос, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Предвид изложените аргументи касационен контрол по процесуалноправните въпроси не може да се допусне.

Осмият повдигнат въпрос не е обуславящ изхода на делото, тъй като въззивният съд не е мотивирал решаващ извод, че установената в предприятието практика на нарушения на правилата за безопасност на труда няма отношение към причините, довели до трудова злополука. Той произтича от становище на жалбоподателя, че липсва основание за игнориране приложението на нормата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като събраните по делото доказателства сочели на друг вид нарушение на правилата за безопасна работа, а не и на нарушение на същите при извършване на конкретните действия, поради които е настъпила злополуката. Въпрос, поставен с оглед становище на страната не удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. По същество се касае за релевирано оплакване по правилността на въззивния съдебен акт, поради необоснованост, което е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Същото обаче е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но е без значение в предхождащата я фаза на селекцията й по критериите на чл.280, ал. 1 ГПК (в производство по чл. 288 ГПК). Ето защо и по това питане не може да се осъществи достъп до касация.

Деветият поставен въпрос е свързан с приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди. Той удовлетворява обща предпоставка, тъй като обуславя изхода по конкретното дело и е изводим от решаващата воля на въззивния съд. Тук обаче също отсъства допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява соченото противоречие с практиката на ВКС, на която страната се позовава. По този правен въпрос е налице многобройна, последователна и безпротиворечива практика на ВКС, формирана в унисон с разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. Съгласно тази практика понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди от трудова злополука, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил характера на увреждането, продължителността на възстановителния процес, неблагоприятните последици, свързани с безвъзвратната загуба на част от палеца на лявата ръка и създаденият дефицит на хватателната й функция за цял живот, а също и причинените от това неудобства. Постановяването на обжалваното решение в съгласие с трайната практика на ВКС изключва допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Отсъства основание за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение.

Касае се за фактически състав, чието приложение е предпоставено от обосноваване на особено тежък порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Констатирането на такъв порок не изисква извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се изтъкне и че очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Това, видно от съдържанието на изложението не е сторено в случая. Касаторът свързва наличието на визираното основание с порок на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд (така релевира касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК), но не и с очертаните по – горе предпоставки от неговия състав.

В обобщение, липсват обосновани предпоставки в приложно поле на заявените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Затова и искането за достъп до касация не следва да се уважава.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба сторените разноски за настоящото производство. Същите са претендирани с отговора на касационната жалба, но липсват доказателства, които да удостоверяват сторен такъв разход от страната, поради което в полза на ищеца по иска разноски за касационното производство не следва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, III г. о.