Определение № 827 от 17.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4939/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение №74 от 29.05.2014г. по в.гр.д.№1458/2013г. Великотърновски окръжен съд е отменил Решение № 1009 от 31.10.2013 година по гр. дело № 38/2013 година по описа на Районен съд-Велико Търново в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Х. Х. Д. против [фирма] [населено място] иск по чл. 200, ал.1 вр. ал. 3 от КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 14006,54 лева до 29976,00 лева и в частта, с която е присъдено обезщетението за забава в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД върху сумата от 14006,54 лв., считано от 15.01.2013г. до окончателното й изплащане;осъдил е [фирма] [населено място] ДА ЗАПЛАТИ на Х. Х. Д. обезщетение по чл. 200, ал.1 от КТ за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука още 15969,46 лв. /петнадесет хиляди деветстотин шестдесет и девет лева, четиридесет и шест стотинки/ към присъдените от ВТРС 14006,54 лв. или общо обезщетение 29 976,00 лв./двадесет и девет хиляди деветстотин седемдесет и шест лева/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД върху общата сума, считано от датата на увреждането - 17.05.2011 г. до окончателното й изплащане; отхвърлил е иска по чл. 200, ал. 1 вр. ал.3 КТ в останалата му част до пълния предявен размер от 150 000 лв. - за разликата от 120 024 лв., като неоснователен; отменил е Решение № 1009 от 31.10.2013 година по гр. дело № 38/2013 година по описа на ВТРС и в частта му, с която Х. Х. Д. е осъден да заплати на [фирма] разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от иска, а именно за сумата от 1325,46 лв. /хиляда триста двадесет и пет лева, четиридесет и шест стотинки/, като ги е намалил от 11 287,45 лв. /единадесет хиляди двеста осемдесет и седем лева, четиридесет и пет стотинки/ на 9961,99 лв. девет хиляди деветстотин шестдесет и един лева и деветдесет и девет стотинки/; потвърдил е първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част и е осъдил [фирма] ДА ЗАПЛАТИ по сметка ВТОС сумата от 638,78 лв., представляваща допълнително дължимата такса върху уважената част от предявения иск по чл. 200 от КТ, както сумата от 319,39 лв. - такса по чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, върху уважената част от въззивната жалбата на Х. Д.. Решението е постановено при участието на „И. България“ З. [населено място] като трето лице помагач на страната на ответника [фирма]. С решение №592 от 03.12.2014г. по в.гр.д.№1458/2013г. Великотърновски окръжен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на горното решение, като е постановил диспозитива на същото в частта, в която е записано „отхвърля иска по чл. 200, ал. 1 вр. ал.3 КТ в останалата му част до пълния предявен размер от 150 000 лв. - за разликата от 120 024 лв., като неоснователен” да се чете „Потвърждава Решение № 1009 от 31.10.2013 година по гр. дело № 38/2013 година по описа на Районен съд-Велико Търново в частта, с която искът по чл. 200, ал. 1 вр. ал.3 КТ е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 150 000 лв. - за разликата от 120 024 лв.”. Касационна жалба против решение №592 от 03.12.2014г. е подадена от Х. Х. Д. чрез адв.С.. В жалбата се релевират оплаквания за недопустимост на решението поради това, че „е абсолютно неясно като диспозитив” и за неправилност поради нарушение на процесуалните правила – без провеждане на открито съдебно заседание. Излагат се и доводи за неправилност на основното решение №74 от 29.05.2014г. Към касационната жалба е приложено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, в което се поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, за да „се отговори на следните съществени за правилното решаване на конкретния спор правни въпроси, а именно: Има ли законно и обосновано решение на въззивния съд, който не разглежда изложените в жалбата пороци на първоинстанционното решение по изрично посочени искания за установяване на неправилност на обжалваното решение. Противоречи ли касираното решение на Решение №145от 22.05.2014 г. по гр.д.№348/14 на I г.о. Какви критерии и факти взема в предвид въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и защо не приема изложените в писмената защита квалификации на телесните увреждания в съответствие с чл.128 и чл.129 от НК и доказаното трайно влошаване здравето, което ще трае до живот. Следва ли да отчита икономическата ситуация и ескалацията на разходите по поддържащо лечение на множеството тежки и следни телесни увреждания ? Допустимо ли е въззивното решение, когато изложените мотиви не съответстват на всички изложени в жалбата оплаквания за пороци на първоинстанционното решение?” Изразява становище, че „при живот с постоянна болка и жизнен дискомфорт обезщетението следва да бъде съобразено така, че да се обезщети реално това продължително и непрекъснато страдание и обезщетението следва да е по-голямо дори в пъти от това при смърт”. Ответната страна [фирма] не взема становище по тази жалба. От Х. Х. Д. чрез адв.С. е подадена и касационна жалба против въззивното решение №74 от 29.05.2014г. по в.гр.д.№1458/2013г. в частта, с която Великотърновски окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която претенцията му по чл.200 КТ е отхвърлена за разликата над уважения размер до пълния претендиран такъв от 150000лв. със законната лихва от датата на увреждането. В касационната жалба се инвокират доводи за неправилност и необоснованост на решението като се поддържа, че размерът на обезщетението е необосновано занижен. Към жалбата е приложено изложение на основанията по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК, в което се поддържа от касатора, че касационното обжалване следва да се допусне, за „да се отговори на следните съществени за правилното решаване на конкретния спор правни въпроси, а именно: Съобразено ли е решението на Великотърновски окръжен съд с изрично посоченото в защитата Решение №1026 от 18.12.2009 г. на ВКС по гр.д.№4001/2008 г. на IV гражданско отделение, което дава дефиницията за груба небрежност при трудова злополука по Кодекса на труда, с извеждане по аналогия от нормата на чл.11,ал.З от НК - Грубата небрежност е налице само и единствено тогава, когато работникът е съзнавал, предвиждал е настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати ? Допустимо ли е определяне на съпричиняване без да се посочат, кои точно факти налагат извода на съда да приеме съпричиняване и кои точно факти доказват грубата небрежност, а именно от кой факт приема, че пострадалият е знаел, че вдигнатия за монтаж панел с мотокара ще падне и е знаел, че ще получи сериозни телесни увреждания при изпълнение на тази работата, но въпреки това е смятал да предотврати същите ? Има ли законно и обосновано решение на въззивния съд, който не разглежда изложените в жалбата искания за установяване на съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първа инстанция при оставянето без разглеждане на молба по чл.229 от ГПК за спиране на производството по делото депозирана с дата 19.09.2013 г.? Ограничават ли се правата на ищеца, като по делото не се допуска доказване на съществения за решаването на делото въпрос относно процента на намалената работоспособност като основание на иска по чл.200,ал.1 от КТ и от там неправилното определяне на обезщетението за болки и страдания, като неимуществени вреди при безвиновната гражданска отговорност на работодателя. Какви критерии и факти взема в предвид въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и защо не приема изложените в писмената защита квалификации на телесните увреждания в съответствие с чл.129 от НК и доказаното трайно затруднение на движението на снагата, което ще трае до живот? Допустимо ли е въззивното решение, когато изложените мотиви не съответстват на всички изложени в жалбата оплаквания за пороци на първоинстанционното решение?” Поддържа, че „Върховния касационен съд следва да обсъди казуса и като развитие на правната теория и обърне внимание, че решаващите по същество съдилища нямат ясни критерии за определяне на обезщетенията при болки и страдания, неправилно в много случаи вземат за сравнение практика, при която се взема за основа обезщетение за болки и страдания на наследници на починал, без да обърнат внимание, че при живот с постоянна болка и жизнен дискомфорт обезщетението следва да бъде съобразено така, че да се обезщети реално това продължително и непрекъснато страдание и обезщетението следва да е по-голямо дори в пъти от това при смърт”. Прилага към изложението Решение №1026 от 18.12.2009 г. на ВКС по гр.д.№4001/2008 г. на IV гражданско отделение. Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв.Р.Д. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по жалбата на Х. Д.. Претендира присъждането на разноски. Касационна жалба /и допълнение към нея/ против въззивното решение №74 от 29.05.2014г. в частта досежно уважената част на заявената претенция по чл.200 КТ, е подадена от [фирма] чрез адв.Р.Д.. Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която като начална дата, от която се дължи законната лихва за забава върху присъдения от първата инстанция размер 14006,54лв. е определена датата на увреждането, а не датата на подаването на исковата молба. Счита, че в тази част въззивният съд се е произнесъл без надлежно сезиране с въззивната жалба – „плюс петитум”. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение в останалата обжалвана част, за допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК. В същото се поддържа от касатора наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК във връзка с въпроса :” При произнасяне относно обема на съпричиняването на вредоносния резултат съдът прави преценка на обективното съотношение в приносите, като взема предвид конкретните факти, при които е настъпило травматичното увреждане (механизъм, поведение на пострадалия), и свързаните с отношението на пострадалия към личното му действие/ бездействие обстоятелства или е достатъчна констатацията за евентуално неизпълнение на задължението на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд, за да се обоснове извод за преобладаващ принос на последния за настъпване на вредоносния резултат?” Позовава се на Решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС, съгласно което когато „пострадалият участвува в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване”; на Решение № 291 от 11.07.2012г. по гр.д. №951/2011г. IV г.о. ГК, в което е прието, че „съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението”; на РЕШЕНИЕ № 302 от 07.10.2013г. по гр.д.№ 3248/2013г. на ВКС, IV ГО, даващо отговор на материалноправния въпрос за относителната тежест на поведението на пострадалия в причинния процес, когато с поведението си работникът пряко е предизвикал увреждането, а отговорността на работодателя се обосновава с нарушени правила за безопасност на труда, а именно -„когато увреждането настъпи при изпълнение на работа, съставляваща източник на повишена опасност и възложителят отговаря поради това, че не е спазил правилата за осигуряване на безопасност на труда, той дължи обезщетяване на вредите, настъпили от собствената му немарливост. Ако наред с това пострадалият има принос в процеса, довел до увреждането, поради това, че сам се е поставил в ситуация на повишен риск, той съпричинява вредите наравно с възложителя. С оглед обстоятелствата по делото може да се приеме, че пострадалият допринася за настъпването на по-голямата част от вредите, но освен в изключителни случаи, не следва по-голямата част от вредите да се считат причинени от възложителя, чието виновно поведение се изчерпва с неизпълнение на правилата за безопасност.” Според касатора обуславящ изхода на спора е и материалноправният въпрос :” При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, решаващият орган следва да изясни фактическата обстановка и да установи конкретно и поотделно всички правнорелевантни обстоятелства, установяващи претърпените вреди, след което да ги подведе под обективните критерии на понятието справедливост, включително и преценявайки разрешенията на съдилищата при сходни увреждания, или е достатъчно да се произнесе по вътрешно убеждение, включително интерпретирайки установените факти и формулирайки за пръв път вреди, които дори ищецът не е навел?” Във връзка с него поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди противоречие на решението с ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 23.12.1968 Г., ПЛЕНУМ НА ВС, според което при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на неимуществените вреди; с РЕШЕНИЕ № 43 ОТ 08.02.2013 Г. ПО ГР. Д. № 174/2014 Г., Г. К., IV Г. О. НА ВКС; с РЕШЕНИЕ № 125 ОТ 30.06.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1028/2010 Г., Г. К., III Г. О. НА ВКС; с РЕШЕНИЕ № 59 ОТ 29.04.2011 Г. ПО Т. Д. № 635/2010 Г., Т. К., II Т. О. НА ВКС; с РЕШЕНИЕ № 25 ОТ 17.03.2010 Г. ПО Т. Д. № 211/2009 Г., Т. К., II Т. О. НА ВКС; както и с определения на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК, които са извън обхвата на задължителната съдебна практика. За да обоснове наличието на противоречие касаторът поддържа, че въззивният съд обширно излага теоритични и практически постижения и принципи, обосноваващи прилагането на обществения критерий за справедливост, но в противоречие с практиката на ВКС не разглежда и не оценява конкретни доказани по делото факти или ги интерпретира и допълва, спрямо собствената си субективна преценка, без да ги анализира в тяхната съвкупност, което води до порочност на съдебното решение и неправилен извод относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Според касатора във връзка с поставения въпрос е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК. За да обоснове наличието на това основание посочва, че определяйки справедливия размер на обезщетението, съдът по конкретен казус не трябва да игнорира постановените разрешения по сходни казуси, а следва да ги съобрази. Цитира различни решения на ВКС, с които по различни тежки телесни увреждания са присъдени обезщетения в размери между 20000лв. и 25000лв. Касаторът поставя и въпроса:” Какъв е правният характер на отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ - договорна, деликтна, обективна или гаранционно-обезпечителна, и необходимо ли е предмет на обсъждане в решението да бъде изпълнението на задълженията на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд.” Сочи основанието по чл.280 т.2 ГПК като се позовава на решение № 141 от 29.04.2009г. по гр.д. № 347/2008г., ГК, II ГО на ВКС е прието следното: „Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е винаги обективна, т.е. без значение за реализирането и е дали негови служители са действали виновно, или не, дали са създадени безопасни условия на труд или не.” Счита, че като е приел в решението си, че „по своята правна характеристика тази отговорност е безвиновна и гаранционно-обезпечителна и работодателят отговаря за уврежданията и здравето на работника или служителя, причинени при изпълнение на неговите трудови задължения, независимо дали тези увреждания се дължат на виновното поведение на длъжностно лице, тъй като работодателят е задължен да осигури безопасни условия на труд и предотврати настъпването на злополуки” въззивният съд е действал в противоречие с приетото в цитираното решение. На следващо място в изложението си касаторът поставя въпроса:” за правомощията на въззивния съд - като оставя в сила първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.200 КТ, разполага ли с правомощие да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение в частта му относно определения начален момент, от който следва да се присъди законна лихва върху обезщетението по чл.200 КТ, без да е сезиран с конкретно оплакване в този смисъл във въззивната жалба и без да се касае за приложение на императивна материалноправна норма?” Поддържа основанието по чл.280 т.1 ГПК като твърди противоречие на въззивното решение с т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС. В тази част от изложението си касаторът преповтаря доводите, изложени в касационната жалба за недопустимост на рнешението в частта на определяне на началния момент на дължимата законна лихва върху обезщетението в размера, определен от първостепенния съд. Касаторът поддържа в изложението си и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.З от ГПК за допускане на въззивното решение до касация във връзка с въпроса :” за обективните предели на установителното действие на протокола по чл.58 КСО с резултатите от разследване на трудовата злополука в исковото производство по чл.200 КТ - само по отношение на факта на злополуката и нейния характер или и по отношение на констатираните и отразени евентуални нарушения на закона от страна на работодателя.” Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че по въпроса не е формирана практика на ВКС. Последният поставен от касатора въпрос е: ” С какви вземания на пострадал при трудова злополука ищец е допустимо прихващане на насрещно вземане на работодателя - само с вземане за обезщетение за имуществени вреди или и с вземане за обезщетение за неимуществени такива?” Счита, че правното разрешение на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с практиката на съдилищата -основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касация, намерила израз в следните решения: Решение от 21.12.2012 г. по гр. д. № 9199/2012 г. на СГС, влязло в сила като необжалвано, и Решение № 5014 от 01.07.2013 г. по възз. гр. д. № 1555/2013 г. на СГС, влязло в сила като необжалвано. Ответната страна Х. Д. в представен писмен отговор чрез адв.С. взема становище, че не са налице основания по чл.280 ГПК, както и за неоснователност на жалбата. Третото лице помагач „И. Б.“ З. [населено място] не взема становище по подадените касационни жалби. Касационните жалби са допустими – подадени са от надлежни страни с интерес от предприетото процесуално действие и срещу актове, подлежащи на инстанционен контрол. Същите са и редовни като депозирани в законоустановените за това срокове. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: В. съд е приел, че нормата на чл. 200, ал.1 от КТ в редакцията, действаща към 17.05.2011 година, предвижда, че за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им; че по своята правна характеристика тази отговорност е безвиновна и гаранционна-обезпечителна и работодателят отговаря за уврежданията на здравето на работника или служителя, причинени при изпълнение на неговите трудови задължения, независимо дали тези увреждания се дължат на виновното поведение на длъжностно лице, тъй като работодателят е задължен да осигури безопасни условия на труд и предотврати настъпването на злополуки; че този вид имуществена отговорност се носи както за имуществените, така и за неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от трудовата злополука, като неимуществените /моралните/ вреди се свеждат най-често до претърпените болки, страдания, отражение върху психиката и самочувствието на пострадалия, психически и емоционален дискомфорт. След анализ на доказателствата е приел за безспорно установено по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение към 17.05.2011 година; че с Разпореждане № 41/24.06.2011 г. на Началника на РУ „СО” – Велико Т., се признава претърпяна от ищеца трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал.1 от КСО - внезапно външно неблагоприятно въздействие върху телесното здраве на ищеца, изразяващо се в тежък удар в областта на седалището при съприкосновение с твърдата земна повърхност при падане на тялото от височина три метра, вследствие на което възникват описаните травматични увреждания; че последните несъмнено са настъпили по време на изпълняваната от ищеца в качеството му на работник при ответника възложена от последния работа по трудовото правоотношение; че ищецът в резултат на злополуката е бил временно нетрудоспособен за период а от шест месеца, а в последствие - му е призната трайна неработоспособност по смисъла на чл.72 от КСО, като е налице спор относно процента - дали е под или над 50%.; че съгласно трайната съдебна практика увреденият работник или служител може да търси обезщетение за причинените му неимуществени вреди щом те са резултат от трудова злополука и са му причинили трайно намалена работоспособност, а такава е налице и когато е под 50%.; че в резултат на трудовата злополука на ищеца са били нанесени травматични увреждания на здравето, изразяващи се в закрито счупване на дясна седалищна кост и закрито счупване на първи лумбален прешлен, като първото е причинило трайно затруднение в движението на десния долен крайник, при продължителност на лечението 60-90 дни, а второто счупване е причинило трайно затруднение в движението на снагата при срок на лечение около 6 месеца. Приел е също, че в хода на това лечение е диагностицирано и друго заболяване при ищеца - вертебрален хемангиом - бавно растящ доброкачествен тумор, който обаче според съдебномедицинската експертиза е предшествал горните две травми и не е в причинно следствена връзка с падането на 17.05.2011 година, както и, че несъмнено двете счупвания имат неблагоприятни последици по отношение физическото и психическо здраве на ищеца, изразени и в признатата му трайно намалена работоспособност. Счел е за установено и това, че ищецът е претърпял неимуществени вреди - физическа болка и психическо страдание, промяна на самочувствието и психиката му, страх от обездвижване и т.н. Предвид на това е обосновал извод, че са налице обективни факти от действителността, които осъществяват фактическия състав на чл. 200, ал.1 от КТ и в полза на ищеца е възникнало претендираното от него право на обезщетение. Отчел е, че спорен по делото е основно размерът на дължимото обезщетение - паричната му равностойност и това, дали отговорността на работодателя – ответник по делото, следва да бъде намалена на основание чл. 201, ал. 2 от КТ. По отношение на размера въззивният съд е посочил, че същият се определя от съда по справедливост - чл. 212 от КТ във връзка с чл. 52 от ЗЗД; че съгласно задължителните указания за съдилищата по тълкуването и прилагането на тези норми, дадени с ППВС 4/1968г., определянето на размера на паричното обезщетение за неимуществени вреди следва да се извърши след отчитане на характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, допълнително влошаване на здравето, морални страдания, осакатявания и др.; че не без значение е и продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено-икономическото и социално положение, икономическа конюнктура и др.; че това са все обективни факти от действителността. Посочил е, че принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент. Имайки предвид тези общи принципи въззивният съд е приел, че при определяне размера на дължимото обезщетение отчита: вида на травматичните увреждания и това, че те засягат опорнодвигателния апарат на ищеца, довело до затруднение на движението както на долен десен крайник, така и на снагата за период продължил общо шест месеца, а и след това движение на пострадалия се осъществява с щадяща походка; увреждане на здравето, довело до трайно намалена работоспособност; силните болки и страдания преживени от ищеца при и непосредствено след настъпилата злополука - безпомощността, която е изпитвал в първите дни на лечението, понижено самочувствие за непълноценност като човешко същество, баща и съпруг. Ищецът към датата на увреждането е бил на 43 години - активна трудоспособна възраст, в много добро физическо и психическо здраве, което след 17.05.2011 г. и вследствие на злополуката значително се е влошило и не е и няма да бъде възстановено на 100%. Посочил е, че съвкупната преценка на изложените факти и при отчитане на средното ниво обществено икономическото развитие и благосъстояние на правните субекти към момента на настъпване на увреждането, а и с оглед продължителността на претърпените от ищеца болки и страдания, се налага извод, че за обезщетяване на доказаните неимуществени вреди от трудовата злополука ще е справедливо ищецът да получи удовлетворение чрез парична стойност в размер на 40000 лева. Този размер съдът е определил отчитайки и обстоятелството, че все пак ищецът след протеклия в рамките на шест месеца оздравителен процес, се е завърнал на работа при ответника; че самият той е проявявал желание в тази насока, искал е да работи наравно с останалите и е твърдял, че не изпитва болки и страдания. В тази връзка се е позовал на показанията на разпитани по делото свидетели - свидетелите Д. и М. .Обосновал е извод, че това поведение на ищеца би могло да бъде възприето като една ответна реакция на психическото му страдание - понижено самочувствие и стремеж да докаже, че и след преживяните травматични увреждания все пак е пълноценен. По отношение на наведеното от ответника възражение за проявена груба небрежност от страна на ищеца и приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, въззивният съд е приел, че отговорността по чл. 200 от КТ може да бъде намалена само в случаите, визирани в чл. 201, ал.2 от КТ, а именно, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност; че същата е налице, когато работникът е съзнавал /предвиждал/ настъпването на вредоносните последици - увреждането на здравето му, но е мислил или самонадеяно се е надявал да ги предотврати; че това означава пострадалият да е извършил определени действия в нарушение на установените правила за безопасност на труда, предвиждайки възможността от настъпването на вредоносния резултат, който се е надявал да избегне. Посочил е, че не всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само такова нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Обосновал е извод, че в процесния случай действията на пострадалия да се характеризират с липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, доколкото според доказателствата по делото ищецът при постъпването си на работа е запознат с длъжностната характеристика, проведен му е начален инструктаж по безопасност и здраве при работа, на всички работници в ответното дружество, включително и на ищеца, е проведен и периодичен инструктаж за второто тримесечие на 2011 година, извършена била оценка на риска за здравето и безопасността на работниците, включително и на работното място на ищеца. В. съд е посочил в решението си, че в Протокол№ 6/23.06.2011 година, издаден от НОИ, Р. [населено място], за резултатите от извършеното разследване на злополуката, станала на 17.05.2011 година, в раздел VІІІ „Анализ на причините за възникване на злополуката”, са отразени констатираните от комисията 20 нарушения, едни измежду които са: лоша организация на работата по отношение експерименталното производство на стенните стоманенобетонни панели и неосигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, което е нарушение на общото задължение на работодателя, визирано в чл. 275, ал.1 от КТ, че работодателят не е бил разработил и утвърдил инструкция за безопасна работа при монтаж на строителни изделия в случая бетонни панели /изискване според чл. 277, ал.1 от КТ/, не е осъществявал ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по безопасен начин; че представител на работодателя - управителят, наредил на ищеца и другите работници, ангажирани с извършването на монтажа, да използват мотокара за повдигане на панела и мотокариста да обслужва два мотокара едновременно, което поначало създава опасност за всички участници, извършващи монтажа, и което е било очевидно и за извършващите го; че поставяйки задача и давайки своите указания управителят е напуснал местоизвършването му и не е оставил компетентно лице да извършва технологичен контрол; че за работната група „главният” е бил Кр.Н.; че нареждането на управителя е било повдигането на височина 3м. на бетонния панел да бъде извършено чрез поставянето му на вилиците на мотокара;че ищецът и Н. по предложение на последния и въпреки първоначалното противопоставяне на Д., в нарушение на Инструкция за безопасни и здравословни условия на труд при експлоатация на мотокари и Наредба № 10/07.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари, се качват на вилиците на мотокара, за да придържат товара - поставеният вече бетонен панел. Приел е също, че съгласно чл. 58, ал. 6 от КСО този протокол има формална доказателствена сила - валиден е до доказване на противното, а в хода на производството е установено, че конкретно пострадалият Д. е допуснал нарушения на горепосочената инструкция и Наредба № 10/07.12.2004г., както и общото правило на чл. 126, т. 5 и т. 6 от КТ, качвайки се на вилиците на мотокара с ясното съзнание, че това е забранено и че по този начин допълнително застрашава своето здраве и въпреки, че извършените и от работниците нарушения не са отразени в цитирания протокол от разследването на трудовата злополука, то по несъмнен начин се установяват в хода на настоящото производство. Въз основа на установеното досежно механизма на настъпване на увреждането на ищеца съдът е обосновал извода, че работодателят носи отговорност, тъй като със своите действия по организация на работата е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат - констатираните и отразени в Протокол №6/23.06.2011год. нарушения на закона, както и че причина за настъпването на трудовата злополука, наред с допуснатите от работодателя нарушения, е и обстоятелството, че ищецът и колегата му Н. са допуснали груба небрежност по смисъла на закона .Конкретно за ищеца съдът е приел, че последният с действиято си е нарушил установените по закон правила за безопасност на труда, като е предвиждал възможност от настъпването на вредоносния резултат .Основал е този си извод на показанията на разпитания по делото свидетел. посочил е и това, че в случая ищецът допълнително сам се поставил в ситуация на повишен риск от увреждане. По тези съображения е формирал извода си, че е налице основание за приложение на чл. 201, ал. 2 от КТ и отговорността на ответника следва да бъде намалена. Отчитайки създадената организация на работа, осъществените от ответника задължения във връзка с осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд и липсата на предварително разработени технологични правила относно извършването на процесния монтаж, съдът е приел, че ищецът е допринесъл за настъпване на увреждането си в обем, който цифрово следва да намери отражение върху определеното парично обезщетение, което да се намали с 25% или ответникът дължи обезщетение в размер на 30000 лв., като от последното следва да бъде приспаднато и платеното на ищеца застрахователно обезщетение по силата на валидно сключен с работодателя договор за застраховка покриващ риска „Трудова злополука”, в размер на 24 лева. По направените от ответника възражения за прихващане на платените суми от 912 лева - получени от ищеца и похарчени от ответника пари за лечение и облекчаване на здравословното състояние на Д. за медикаменти, консумативи и храни, осигурени от работодателя, както и транспортни разноски за преглед в [населено място], а също така и на сумата от 1050,92 лв. начислявани по ведомост и превеждани по сметка на ищеца във връзка с погасяване на вноски по отпуснат му личен потребителски кредит, съдът е приел, че същите са неоснователни. За да обоснове извода си съдът е приел, че ответникът реално е извършил две плащания в полза на ищеца; че сумата от 912 лева представлява общата стойност на разходи, направени във връзка с лечението на ищеца и по същество покрива имуществените вреди, които ищецът реално е претърпял вследствие увреждането на здравето му при настъпилата на 17.05.2011 г. трудова злополука; че чрез това плащане не е извършено частично изпълнение на задължението за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди, което е предмет на правния спор между страните по делото, както и, че вследствие на това плащане в полза на ответника не е възникнало вземане за тази сума пари, тъй като тя се явява дължимо платена и чрез нея е изпълнено задължението за обезвреда на имуществените вреди, претърпени от ищеца. Приел е също, че не са налице предпоставки за уважаване възражение за прихващане и по отношение на сумата от 1050,92 лв. срещу процесното вземане на ищеца за обезщетение по чл. 200, ал.1 от КТ. Посочил е, че възражението за прихващане е средство за процесуална защита срещу предявения иск, както и средство за защита на насрещното вземане на ответника и компенсационното му право; че последното се поражда, ако са налице материално правните предпоставки визирани в чл. 103, ал.1 от ЗЗД - две лица да си дължат взаимно пари или заместими вещи, всяко едно от вземанията да е изискуемо и ликвидно - с настъпил падеж и установени по основание и размер; че съгласно чл. 104, ал.1 изречение второ от ЗЗД прихващането не може да бъде направено под условие освен по условието, че предявеното в съда вземане ще бъде уважено; че в разглеждания случай в полза на ответника не е възникнало компенсационното право; че безспорно ответникът е престирал в полза на ищеца сумата 1050,92 лева и тя реално е получена, но чрез тези действия ответникът е преодолял имуществени вреди, настъпили от увреждане на здравето на ищеца. Следователно прихващане на тази сума пари /1050,92 лева/ би следвало да бъде извършено срещу вземането на ищеца за обезщетение за имуществените вреди, но такива в настоящия процес не се претендира. Съобразно изложените мотиви съдът е приел, че предявеният иск по чл. 200, ал.1 вр. ал.3 от КТ се явява основателен до сумата от 29 976,00 лева, а в останалата част до пълния предявен размер от 150 000 лв. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С оглед изхода на делото по главния иск съдът е обосновал извод за основателност и на претенцията за присъждане на законната лихва върху обезщетението от датата на увреждането. Поради тези съображения е обосновал извод, че решението на районния съд в тази му част следва да бъде отменено и да бъде постановено ново в горния смисъл. С решението, постановено по реда на чл.247 ГПК, въззивният съд, след като е констатирал, че в мотивите на решението си е формирал воля, че първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която предявеният иск е отхвърлен над размер 29 976,00 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., но в диспозитива на решението си е постановил, че отхвърля „иска по чл. 200, ал. 1 вр. ал.3 КТ в останалата му част до пълния предявен размер от 150 000 лв.” е допуснал поправка на последната. При тези мотиви на въззивния съд и поддържаните от касаторите основания по чл.280 ГПК, настоящият състав намира следното: По касационната жалба на Х. Х. Д. против решение №592 от 03.12.2014г.: Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая с поставените в изложението въпроси към тази жалба касаторът не е обосновал наличието на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Това е така, защото въпросите, поставени от касатора се неотносими към постановеното по реда на чл.247 ГПК решение, не са правно разрешени от въззивния съд и не обуславят изхода на производството за поправка на допусната в основното решение очевидна фактическа грешка. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не допълнително основание. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не само не е изложил доводи и съображения в подкрепа наличието на някое от допълнителните основания по чл.280 ГПК, но дори и формално не се е позовал на такива. Предвид изложеното не са налице основания за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение №592 от 03.12.2014г. По касационната жалба на Х. Х. Д. против решение №74 от 29.05.2014г.: В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК във връзка с нито един от поставените в изложението въпроси. С оглед посочената по-горе в настоящото определение дефинитивност не могат да се третират като релевантни тези въпроси, тъй като те нямат правен характер по смисъла на ТРОСГТК № 1/2009г., свеждат се до неаргументирано оспорване на правните изводи на съда и в изложението не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл. Формулирани са от касатора в контекста на становището му, изведено от доводи за неправилност и необоснованост на решението поради процесуални нарушения при събирането на доказателства и неправилен анализ на събраните такива, имащ за последица неправилни и необосновани изводи на решаващия съд относно въпросите налице ли е в случая груба небрежност и какъв е справедливият размер обезщетение. Тези доводи са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не допълнително основание. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът и в това изложение не само не е изложил доводи и съображения в подкрепа наличието на някое от допълнителните основания по чл.280 ГПК, но дори и формално не се е позовал на такива. Прилагането към изложението на съдебен акт от обхвата на задължителната за съдилищата практика не е достатъчно да обоснове извод за поддържано основание по чл.280 т.1 ГПК, тъй като с оглед диспозитивното начало в процеса при липса на обосновка в какво се състои твърдяното противоречие на въззивното решение с приложеното такова и по кой правен въпрос, за касационната инстанция е невъзможно да се прецени дали такова противоречие е налице. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение по касационната жалба на ищеца Д.. По касационната жалба на [фирма] против въззивното решение №74 от 29.05.2014г.: На първо място съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди от този касатор, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът е разширил обхвата на търсената с въззивната жалба на ищеца защита, като произнасянето му по въпроса за началния момент, от който се дължи законната лихва върху присъдения от първата инстанция размер на обезщетение, се е произнесъл „плюс петитум”. В тази връзка е поставен и въпросът :” за правомощията на въззивния съд - като оставя в сила първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.200 КТ, разполага ли с правомощие да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение в частта му относно определения начален момент, от който следва да се присъди законна лихва върху обезщетението по чл.200 КТ, без да е сезиран с конкретно оплакване в този смисъл във въззивната жалба и без да се касае за приложение на императивна материалноправна норма?” Твърдението е необосновано. Пределите на въззивното обжалване се определят от въззивника с оглед изложеното във въззивната жалба. Така и според т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС, извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В случая въззивният съд не се отклонил от тези задължителни постановки и не се е произнесъл „плюс петитум”. Видно от текста на въззивната жалба още в първия абзац въззивникът-ищец е очертал пределите на въззивната проверка като е заявил, че не е съгласен с решението на първата инстанция „с което частично уважава предявения иск ….предявен в размер 150000лв. ведно със законната лихва считано от 17.05.2011г.” Очевидно е, че макар и непрецизирано, искането на жалбоподателя е да се отмени решението в отхвърлителната част и да се уважи в пълния заявен размер 150000лв. ведно със законната лихва считано от 17.05.2011г. В подкрепа на извода е и заявеното към съда искане с пледоарията по същество на спора и представената писмена защита пред въззивния съд. Предвид изложеното не се обосновава извод за наличие на поддържаното тази връзка от касатора основание по чл.280 т.1 ГПК. Първият посочен в изложението въпрос е:” При произнасяне относно обема на съпричиняването на вредоносния резултат съдът прави преценка на обективното съотношение в приносите, като взема предвид конкретните факти, при които е настъпило травматичното увреждане (механизъм, поведение на пострадалия), и свързаните с отношението на пострадалия към личното му действие/ бездействие обстоятелства или е достатъчна констатацията за евентуално неизпълнение на задължението на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд, за да се обоснове извод за преобладаващ принос на последния за настъпване на вредоносния резултат?” Така формулиран въпросът не е правен по смисъла на чл.280 ГПК,тъй като не е поставен в контекста на решаващите изводи на съда, а е привързан към становището на касатора за небоснованост на решението. В. съд в процесния случай не е основал решаващите си изводи единствено на констатацията за евентуално неизпълнение на задължението на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд, за да обоснове извод за преобладаващ принос на последния за настъпване на вредоносния резултат. Напротив след анализ на доказателствата при изследване механизма на увреждането и причините, довели до злополуката, е изложил ясно кои факти приема за установени в тази връзка, какво е било поведението на ищеца – пострадалия, какви нарушения е допуснал той, какви нарушения са допуснати от страна на работодателя, в какво съотношение са, защо приема ,че злополуката е в причинна връзка с последните и др. Поради изложеното така формулираният въпрос не съставлява общо основание за достъп до касация. Не е налице и поддържаното допълнително основание, тъй като приложените съдебни актове са постановени при друга фактическа обстановка и не могат да обосноват извод за противоречие в поддържания от касатора смисъл. Въпреки това следва да се посочи, че с първото решение е прието, че „пострадалият участвува в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване”- въззивният съд не се отклонил от това правно разрешение, изследвал е участието на ищеца в увреждането и е отчел същото; с второто решение е прието, че „съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението”- не е налице отклонение и от това правно разрешение, тъй като съдът е анализирал конкретните факти и обстоятелства и е обосновал извод в какво се изразява грубата небрежност и до каква степен води до съпричиняване на увреждането; в последното решение отговорът е обусловен от конкретиката на казуса, който не е идентичен с процесния. Не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване и във връзка с втория въпрос. Съдът при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука е изяснил фактическата обстановка, установил е конкретно и поотделно всички правнорелевантни обстоятелства, установяващи претърпените вреди, след което ги е подвел под обективните критерии на понятието справедливост, а не е основал изводите си единствено на вътрешното си убеждение, „интерпретирайки установените факти и формулирайки за пръв път вреди, които дори ищецът не е навел ” както необосновано поддържа касаторът. Съдът се е съобразил с формираната по въпроса задължителна практика, в това число и обективираната в приложените към изложението съдебни актове, а становището на касатора, че изводите са необосновани и се дължат на процесуални нарушения при анализа на доказателствата и преценката на конкретно установените по спора обстоятелства са касационни основания по чл.281 ГПК, които са ирелевантни за настоящото производство. Въпросът ” Какъв е правният характер на отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ - договорна, деликтна, обективна или гаранционно-обезпечителна, и необходимо ли е предмет на обсъждане в решението да бъде изпълнението на задълженията на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд ” обуславя решаващите изводи на съда и поради това е общо основание за достъп до касация. Във връзка с този въпрос касаторът поддържа основанието по чл.280 т.2 ГПК. Това основание не е налице когато по въпроса е налице задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, какъвто е настоящият случай. Според тази практика отговорността на работодателя е обективна и безвиновна, т.е. без значение за реализирането й е дали негови служители са действали виновно, или не, дали са създадени безопасни условия на труд или не, но при изследване механизма на причиняване на увредата и причините за злополуката и за определяне степента на съпричиняване на резултата от страна на пострадалия се преценява и изпълнението на задълженията на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд именно за да се прецени степента на участие на пострадалия в увредата. Въпросът ” за обективните предели на установителното действие на протокола по чл.58 КСО с резултатите от разследване на трудовата злополука в исковото производство по чл.200 КТ - само по отношение на факта на злополуката и нейния характер или и по отношение на констатираните и отразени евентуални нарушения на закона от страна на работодателя ” е обусловил решаващите изводи на съда, но във връзка с него касаторът не е установил наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива доводи и съображения, а твърдението за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове извод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Последният поставен от касатора въпрос: ” С какви вземания на пострадал при трудова злополука ищец е допустимо прихващане на насрещно вземане на работодателя - само с вземане за обезщетение за имуществени вреди или и с вземане за обезщетение за неимуществени такива?”, също не съставлява общо основание по чл.280 ГПК. Същият не е формулиран в контекста на решаващите изводи на съда и не обуславя последните. Решаващият извод на съда е, че за работодателя, извършил процесните плащания, не е възникнало вземане за същите, респективно не е възникнало задължение за ищеца да ги върне, тъй като с тях работодателят доброволно е погасил задължението си за обезвреда на претърпени от ищеца във връзка със злополуката имуществени вреди. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса за поддържаното допълнително такова. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и постановеното такова по реда на чл.247 ГПК. Съобразно изхода разноските следва да се понесат от страните така, както са сторени в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение