Определение № 602 от 15.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1842/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „ИДЕЯ БИЛДИНГС“ ЕООД, представлявано от С. В., чрез адвокат С. Ц. от АК - С., срещу решение № 1605/28.02.2020 г. по в.гр.д. № 11117/2019 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 28.03.2019 г. по гр.д. № 75442/2017 г. на Софийски районен съд и е уважен предявения иск от М. К. П. срещу „ИДЕЯ БИЛДИНГС“ ЕООД иск на основание чл.200 КТ за сумата 164 720 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата смърт на нейния баща К. Г. П., при изпълнение на трудовите му задължения, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.08.2017 г. до плащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите „относно приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице“, „относно предпоставките за приложение на института „съпричиняване“, в случаите които пострадалият работник следва да е осъзнавал съществуването на опасност, взимайки предвид предупреждението на бригадира и инструктажите за безопасност, които регулярно са свеждани до вниманието му, но е подценил и пренебрегнал правилата за безопасност на труда, установени със съответните вътрешни актове, за спазване на които той е бил инструктиран, вкл. и непосредствено преди започването на работата, при която е настъпила злополуката“ и „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“. Изложени са съображения, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а отделно се твърди и „очевидна неправилност“ на въззивното решение. От М. К. П., чрез нейната майка и законен представител А. Ц. М., представлявана от адвокат Г. В. от АК-С., е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК и претендира разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че работодателят отговаря за смъртта на К. Г. П., настъпила при злополука на 07.08.2017 г., призната за трудова с разпореждане № 21071/02.10.2017 г. на ТП НОИ – С.-град, тъй като е във връзка с извършваната от него работа за ответното дружество. Съдът е отхвърлил направеното възражение за груба небрежност на работника и е потвърдил първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение от 164 720 лева на единствения наследник на починалия работник, на основание чл.200 КТ. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала и принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на работодателя за вреди при трудова злополука от непреодолима сила при или по повод изпълнението на възложената работа по чл.200 КТ. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържат преценката на съдебния състав за установените факти и приложението на закона към тях. В този смисъл, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената защита. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси поради следните съображения: Допускането на обжалваното решение до касация се преценява с оглед на конкретните правни разрешения обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос съгласно дадените разяснения в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В случая, въззивният съд приема, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи по справедливост, т.е. прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД е предоставено на съдебния състав, който решава правния спор, въз основа на доказаните по делото факти и обстоятелства. При определяне на конкретния размер на обезщетение,, въззивният съд е взел отношение по всички релевантни за спора обстоятелства – констатирал е причиняване на смърт от непреодолима сила, която е настъпила при изпълняване на работата; инцидентът е признат за трудова злополука с влязъл в сила индивидуален административен акт, а по делото е установен и механизмът, при който се е стигнало до вредоносния резултат. Според мотивите на решението, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се обуславя от неблагоприятните последици върху психиката на детето, което още в началото на своя живот е лишено от възможността да получава бащина грижа, материална и морална подкрепа от единия родител – загуба, която ще дава отражение върху целия му живот. Тези изводи на съда са в съответствие със задължителната съдебна практика, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., според което критерият справедливост по чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай. В тази връзка, оплакванията на касатора за неправилна преценка на събраните доказателства и направените въз основа на тях изводи на съда, представляват доводи за неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК поради което не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селекция на касационните жалби. Предвид изложените съображения, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса относно прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Вторият поставен въпрос обуславя изхода на делото и изводите на съда в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, в която се приема, че „груба небрежност“ следва да се оцени като поведение, при което пострадалият не полага дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Когато е направено възражение за намаляване на обезщетението на това основание, съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност. В конкретния случай, въззивният съд приема, че поведението на работника не може да се квалифицира като груба небрежност, доколкото към момента на инцидента не е имало буря, а внезапно, още при първия тътен работникът е бил ударен от мълния, с оглед на което за него не е възникнало задължение да преустанови работа и да напусне обекта, а след като липсват безспорни доказателства да му е наредено за това от ръководителя на обекта, не може да се обоснове извод, че при конкретните обстоятелства е допусната груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, В същия смисъл са решение № 18/08.02.2012 г. по гр.д.№ 434/2011г. на IІІ г.о., решение № 41/26.04.2017 г. по т.д. № 3133/2015 г. на I т.о. и решение № 92/24.07.2013 г. по т.д.№ 540/2012 г. на I т.о., с оглед на което не може да се приеме, че обжалваното решение е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС. Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, обуславя изхода на делото, но не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС. Според разясненията в т.3 на ППВС № 1/13.07.1953 г., решението трябва да бъде мотивирано, да съдържа кратко указание за това какво е приел съдът по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства той е стигнал до този извод. С ППВС № 7/27.12.1965 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г. се посочва, че мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението воля по съществото на спора. Тези съображения са доразвити в съдебната практика на Върховния касационен съд в решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г., ІV г.о. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр.д.№ 3871/2016 г., ІІІ г.о., в които се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди и прецени основателността на всички оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивната жалба и отговора по нея, да прецени релевантните към тях доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка, като изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. за неоснователни, подвеждайки установените факти към приложимия закон. В случая, въззивният съд е изложил конкретни мотиви защо приема, че работникът не е нарушил инструкциите за безопасна работа при изпълнение на трудовите функции на открито, тъй като не е доказано по несъмнен начин да му е било наредено да преустанови работата, което той да е пренебрегнал. Тези мотиви и крайните изводи на съда, че не е налице груба небрежност, а работодателят дължи пълния размер на обезщетението за неимуществени вреди, са съобразени изцяло с конкретните доказателства по делото, а поставеният в тази връзка процесуалноправен въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От М. К. П., представлявана от адвокат Г. В. от АК-С. по реда на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, са поискани разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени в размер, определен по реда на чл.9, ал.3, вр. чл.7, ал.2, т.5, вр. § 2а НМРАВ или сумата от 4341,96 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение