Определение № 60585 от 21.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 943/2021 г.

Производството e по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния представител юрисконсулт Д. К., срещу решение № 261198 от 16.11.2020 г., постановено по в.гр. дело № 5190/2020 г. на Софийски градски съд, III – б въззивен състав, с което е отменено решение от 20.02.2020 г., по гр. дело № 76786/2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, като вместо него на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ съдът е осъдил Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на ищеца „Метасолар“ ООД сумата от 8987,96 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи от реализиране на приход от произведена електрическа енергия в периода от 01.01.2014 г. до 10.08.2014 г., настъпили вследствие приемането от 42-то Народно събрание на § 6, т. 2 и 3 от ЗР на Закона за бюджета на РБ за 2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, за времето от предявяване на исковата молба до окончателното й погасяване; както и сумата в размер на 3787, 37 лв. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 10.10.2014 г. до завеждане на исковата молба в съда. Подържа се, че обжалваното решение е недопустимо поради липса на процесуална легитимация на държавата по така предявения иск, неподведомственост на спора на гражданските съдилища и произнасяне по непредявен иск. Твърди се, че решението е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон. Направено е искане за присъждане на сторените по делото съдебни разноски. Ответникът по касационната жалба „Метасолар“ ООД със седалище в [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски в настоящата съдебна инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение е прието, че ищецът е собственик на фотоволтаична централа, като същият е сключил с "ЕВН България Електроснабдяване" АД договор № 910/15.08.2012 г. за изкупуване на електрическа енергия от независим производител. Считано от 01.01.2014 г. с § 6, т. 2 и 3 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия. За периода от 01.01.2014 г. до 10.08.2014 г. От "Метасолар" ООД е удържана и внесена в държавния бюджет такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 8987, 96 лв. С Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г. / са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г. /, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ДВ, бр. 35 от 2011 г., поел. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г. /. Съдът посочва, че към момента на предявяване на иска не е приет закон, който да урежда последиците във връзка с обявяването на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционна, в т.ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт по друг начин. Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ, поради което приемането на противоконституционен закон представлява неизпълнение на това задължение. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ, Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Счита, че Държавата е длъжна да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС е съгласувана с установеното в чл. 152, ал. 2 от К РБ действие занапред на решенията на съда. Той установява невъзможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение /да възстанови нарушения конституционен ред/ и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на Държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Докато Конституционният съд не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с КРБ и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се запазват, но Народното събрание е конституционно /а и законово - чл. 22, ал. 4 ЗКС / задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения. С оглед на горното въззивният съд е приел, че в разглеждания случай са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. Налице е възлагане от Държавата, противоправно поведение на длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган - Народното събрание, изразяващо се както в приемане на противоконституционна норма, така и в бездействие - неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 3 ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума. Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена. С удържането на процесната сума в размер на дължимата по приложимия закон такса имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението на народните представители, като длъжностни лица от състава на Народното събрание. В тази връзка съдът е приел, че предявеният иск следва да бъде уважен изцяло за претендираната сума от 8987,96 лв. Изложени са съображения, че направеното от ответника възражение за погасителна давност се явява неоснователно, тъй като по отношение на вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В случая увреждането е настъпило от момента на влизането в сила на Решението № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г. /, с което са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г. /, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ДВ, бр. 35 от 2011 г., поел. изм. и дол., бр. 9 от 2013 г. /, а именно на 10.08.2014 г., съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ, то от този момент до датата на предявяване на иска - 03.12.2018 г. не е изтекъл необходимият срок и вземането не е погасено по давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига множество въпроси, като поддържа, че същите са обусловили изхода на делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. които са решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното: Процесуалноправни въпроси: 1/ Допустим ли е иск по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, за обезщетение за вреди, причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни? 2/ Държавата отговаря ли за актове или действия на нейни органи и длъжностни лица по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, в случай че органът, по отношение на който се излагат оплаквания за неправомерни действия или бездействия, отговаря по реда на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД? 3/ Държавата, представлявана по реда на чл. 31 ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на Народното събрание? 4/ Налице ли е пасивна процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за твърдени вреди от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма? 5/ Държавата, представлявана от министъра на финансите на основание чл. 31 ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на Народното събрание на РБ? 6/ Кой е надлежният ответник по иск по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ за вреди от законодателна дейност на НС – държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 31 ГПК или правосубектното НС, с което народните представители се намират в специфични правоотношения, към които се прилагат КТ и КСО по силата на ПОДНС? Налице ли е идентичност между двата субекта и може ли ищецът и/или съдът да определят измежду тях по избор надлежния ответник за вреди от действия и бездействия при упражняване на законодателна власт? 7/ При обявена от КС противоконституционност на приет закон налице ли е процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма? 8/ Отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси съгласно чл. 35а ЗЕВИ, удържани за периода от 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. с влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС на 10.08.2014 г., с което нормата е обявена за противоконституционна, и допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата под формата на обезщетение за вреди? 9/ Запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а ЗЕВИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни, и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ? 10/ Допустимо ли е решението, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск? 11/ Допустимо ли е решението, в което съдът се е произнесъл извън предмета на иска? 12/ Следва ли възззивният съд да вземе отношение и да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? 13/ Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? Материалноправни въпроси: 14/ Може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които се твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание, във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на уреждане на правни последици по чл. 22, ал. 4 ЗКС? 15/ Приемането на закон, обявен впоследствие за противоконституционен, и липсата на уреждане на правни последици по чл. 22, ал. 4 ЗКС представлява ли противоправно поведение? 16/ Противоправно поведение ли са действията на НС във връзка с приемането на законови норми, които в последствие са обявени за противоконституционни? 17/ Представляват ли последиците от изцяло приключили публични правоотношения към момента на влизане в сила на решение на КС, с което законът, от който е възникнало правоотношението (в случая чл. 35а и сл. ЗЕВИ) е обявен за противоконституционен, също и гражданскоправни последици – имуществени вреди от законодателно поведение вследствие на влизане в сила на решението на КС, с което законът е обявен за противоконституционен? 18/ Представляват ли на общо основание имуществени вреди настъпилите правни последици при приключили правоотношения към датата на влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен законът, от който са възникнали, вследствие на законодателно бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС? 19/ Противоправно поведение ли е законодателното бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС за обезщетяване на адреатите на обявения за противоконституционен закон и в кой момент настъпва имуществената вреда от бездействието? 20/ Законодателната дейност на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС, включва ли се в обхвата на т. н. „актове и действия“ по смисъла на чл. 7 КРБ, за които държавата може да носи отговорност? 21/ Кой е компетентния орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен – органът по чл. 22, ал. 4 ЗКС или правораздавателните органи? 22/ Формалното бездействие на органа по чл. 22, ал. 4 ЗКС причинява ли имуществена вреда? 23/ За да се прецени дали бездействието на органа по чл. 22, ал. 4 ЗКС е увреждащо и противоправно достатъчно ли е същото да е формално или следва да се извърши преценка налице ли са правоотношения, подлежащи на трайна нормативна уредба, преценка за вида и съдържанието на нормативната уредба и за нейната целесъобразност, също и оценка на въздействието? 24/ Противоправно поведение ли са действията на народните представители/НС във връзка с приемането на закони, които впоследствие са обявени за противоконституционни, поради противоречие с принципа за правовата държава по чл. 4, ал. 1 КРБ, като се вземе предвид принципа за правната сигурност, представляващ присъща част на принципа за правовата държава? 25/ Принципът за правната сигурност, представляващ присъща част на принципа за правовата държава, закрепен в чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, разпростира ли действието си по отношение на действията на народните представители/НС във връзка с приемането на закони, които впоследствие са обявени за противоконституционни? 26/ Противоправно поведение ли са действията на народните представители/НС във връзка с приемането на закони, които впоследствие са обявени за противоконституционни, поради противоречие с клетва, положена съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ? 27/ Компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 ЗКС при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие? 28/ Откога започва да тече погасителна давност при твърдяно непозволено увреждане от действия на НС, състоящи се в приемане на закона, обявен за противоконституционен – от гласуването и приемането на закона или от влизането в сила на решението на КС, с който законът се обявява за противоконституционен? 29/ От кой момент става известен извършителят на деяние, представляващо действие на НС, състоящо се в приемане на закон, обявен за противоконституционен – от гласуването и приемането на закона или от влизането в сила на решението на КС, с което законът се обявява за противоконституционен? 30/ С какъв давностен срок се погасява обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху присъдено обезщетение за вреди от непозволено увреждане? Подържа се, че въпроси № 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 28 и 29 ще помогнат за точното прилагане на закона и развитието на правото. С изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът е представил следните съдебни актове: Определение № 314 от 10.07.2018 г. по гр. дело № 1932/2018 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 3 от 10.04.2003 г. по к. дело № 22/2002 г. на КС; Определение № 764 от 02.03.2018 г. по ч.гр. дело № 157/2018 г. на ВКС; Определение № 300 от 15.04.2019 г. по гр. дело № 3812/2018 г. на ВКС, Трето ГО; Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к.д. № 5/2019 г. на КС; Определение № 59 от 30.01.2020 г. по ч.гр. дело № 4135/2019 г. на ВКС, Трето ГО; Определение № 191 от 06.07.2016 г. по ч.гр. дело № 2638/2016 г. на ВКС, Първо ГО; Определение № 274 от 05.07.2016 г. по ч.гр. дело № 2647/2016 г. на ВКС, Трето ГО; Решение № 99 от 03.07.2019 г. по гр. дело № 1876/2018 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 430 от 23.09.2009 г. по гр. дело № 6017/2007 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 211 от 20.05.2008 г. по гр. дело № 6087/2007 г. на ВКС, Пето ГО; Решение № 261 от 18.06.2009 г. по к. н. дело № 135/2009 г. на ВКС, Второ НО; Решение № 184 от 22.02.2017 г. по т. дело № 902/2015 г. на ВКС, Второ ТО; Решение № 132 от 05.11.2010 г. по т. дело № 896/2009 г. на ВКС, Първо ТО; Решение № 359 от 16.01.2014 г. по гр. дело № 1209/2013 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 307 от 04.10.2011 г. по гр. дело № 1187/2010 г. на ВКС, Трето ГО; Решение № 448 от 29.11.2011 г. по гр. дело № 479/2011 г. на ВКС, Трето ГО; Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 109 от 13.07.2016 г. по т. дело № 1050/2015 г. на ВКС, Първо ТО; Решение № 57 от 08.06.2015 г. по гр. дело № 6396/2014 г. на ВКС, Първо ГО; Решение № 81 от 09.06.2017 г. по гр. дело № 2631/2016 г. на ВКС, Трето ГО; Решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. дело № 4297/2014 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. дело № 1060/2014 г. на ВКС, Първо ГО; ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК; Определение № 228 от 22.05.2018 г. по ч.гр. дело № 1611/2018 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 211 от 20.05.2008 г. по гр. дело № 6087/2007 г. на ВКС, Пето ГО; Определение № 404 от 26.08.2016 г. по ч.гр. дело № 947/2016 г. на ВКС, Четвърто ГО; Определение № 59 от 30.01.2020 г. по ч.гр. дело № 4135/2019 г. на ВКС, Трето ГО; Решение № 430 от 23.09.2009 г. по гр. дело № 6017/2007 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 348 от 08.01.2018 г. по гр. дело № 495/2017 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 63 от 01.03.2016 г. по гр. дело № 4885/2015 г. на ВКС, Четвърто ГО; ППВС № 9 от 28.12.1966 г.; ППВС № 17 от 18.11.1963 г.; Решение № 5 от 22.03.2001 г. по к. дело № 5/2001 г. на КС; Решение № 14 от 18.12.2013 г. по к. дело № 17/2013 г. на КС; Решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. дело № 2377/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 172 от 26.01.2017 г. по гр. дело № 1670/2016 г. на ВКС, Второ ГО; Решение № 8 от 19.06.1995 г. по к. дело № 12/1995 г. на КС; Решение № 79 от 14.03.2000 г. по гр. дело № 1456/1999 г. на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 68 от 14.07.2016 г. по гр. дело № 6043/2015 г. на ВКС, Второ ГО; Определение № 569 от 10.07.2019 г. по гр. дело № 1886/2019 г. на ВКС, Трето ГО; Определение № 857 от 13.12.2016 г. по гр. дело № 3504/2016 г. на ВКС, Трето ГО; Определение № 261 от 26.04.2018 г. по т. дело № 2768/2017 г. на ВКС, Второ ТО; Решение № 8 от 28.06.2016 г. по к. дело № 9/2015 г. на КС; Решение № 1 от 16.01.1992 г. по к. дело № 18/1991 г. на КС; Решение № 225 от 27.10.2016 г. по гр. дело № 1359/2016 г. на ВКС, Четвърто ГО; ППВС № 2 от 21.12.1981 г. Не съществува вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба и срещу надлежен ответник.Произнасянето е въз основа на ясно заявените в исковата молба правопораждащи твърдения на ищеца. Съдът не се е произнесъл по спор за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания, които спорове не са подведомствени на гражданските съдилища.Той е разгледал предявения граждански иск, произнасянето по който е в компетентността на общите съдилища.Съдът също така не е упражнил контрол върху дейността на НС, а се е произнесъл за гражданските последици от акта на легитимния да упражнява такъв контрол орган - КС. По основанието "очевидна неправилност": Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий "очевидна неправилност" се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК. При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Постановено решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол на това основание. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по формулираните въпроси. Поставените дванадесети и тринадесети въпроси са обусловили решаващата воля на съда и отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалване, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си събраните доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Посочил е защо част от твърдените обстоятелства не са относими към предмета на спора, не подлежат на обсъждане и доказване в процеса. Предвид изложеното по въпросите не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпроси по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. Поставените осми и девети въпроси относно правните последици от приключили публични правоотношения, които са възникнали от закон, обявен за противоконституционен не са разрешени в противоречие с цитираното решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. Според това решение тълкуването на чл. 151, ал. 2 К РБ трябва да се основе на универсалния конституционен принцип на правовата държава и дава предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил ( чл. 22, ал. 4 ЗКС ). По този начин е постигнат баланс между повелята за правна сигурност и правната справедливост. 3а да се постигне и правната справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред, не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба. От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо заварените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 КРБ, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 КРБ. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата ( чл. 119, ал. 1 КРБ ) означава, че конституционна ценност представлява не толкова постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава и закриля от нея. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността. Поставените въпроси от първи до седми включително, относно пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника по иска по чл. 49 ЗЗД са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но същите не са разрешени в противоречие с възприетото в практиката на ВКС /напр. решение № 205 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/2019 г., III г. о. и др./ разрешение, което се споделя и от настоящия състав, а именно - по иск за вреди по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 К РБ за обезщетяване на вреди от незаконосъобразни и противоконституционни действия на държавни органи, в т. ч. и на вреди, причинени от противоконституционен закон, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител; както и чрез процесуален субституент, в който случай държавата не става страна по делото, тъй като процесуалната суброгация изключва това; но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. Съдебната практика приема, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда. Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект - държавата. Законовото представителство на държавата обаче изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно - уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението - държавата и по отношение на процесуалния субституент - съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име. Поставените въпроси от четиринадесети до двадесет и шести включително също са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС, което беше изяснено по-горе. Въпросите са разрешени изцяло в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти - както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си "правова", ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 КРБ действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените лица от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на приетото в Конституцията, тълкуването на закона от Конституционния съд е задължително за всички, в т. ч. за съда. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Поставеният двадесет и седми въпрос за компетентността на гражданския съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие не е бил разглеждан в обжалваното решение и е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, поради което не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, поставени във връзка с погасяването по давност на вземане, произтичащо от непозволено увреждане.Не се обосновава противоречие със задължителна практика на ВКС по въпроса за давността при непозволено увреждане, включително с цитираното от касатора ППВС № 2 от 21.12.1981 г. Предвид естеството на фактическия състав, от който вземането произтича, погасителната давност по чл. 110 ЗЗД не може да започне да тече от момент, предшестващ влизането в сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.дело № 1/2014 г. на Конституционния съд, както е приел и въззивния съд. По въпросите не се разкрива и подържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Следователно не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационнен контрол. Предвид изхода на спора и на ответника следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство съдебни разноски в размер на 1440 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на депозирания отговор на касационната жалба. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение