Определение № 3411 от 16.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 773/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Консорциум нов дом Европа“ ООД, представляван от адвокат Х. М. обжалва решение № 463 от 22.12.2023 г. по т.д. 556/23 г. описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените му искове срещу [община] за осъждането й да заплати сумата от 500 000 лв, заплатена такса за участие в конкурсна процедура, задържана по съгласие на страните по предварителен договор от 11.04.2008 г, ведно със законната лихва върху главницата от сезиране на съда от 30.12.2021 г. до изплащане на задължението, както и сумата от 152 373,30 лв, обезщетение за забавено плащане на главницата от 500 000 лв за периода от 30.12.2018 г. до 30.12.2021 г.

В касационната жалба излага съображения за допуснати нарушения на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Конкретно излага съображения за нарушение на нормата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Също така сочи, че решението е необосновано, което съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК е основание за отмяна. Твърди, че въззивният съд неправилно е възприел три писма, приемайки че липсват индивидуализирани вземания. Неправилно били тълкувани и изводите на съдебно-счетоводната експертиза.

Моли да се отмени решението на въззивния съд и вместо него да се постанови друго, с което исковете му да бъдат уважени, както и да му се присъдят разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Съставлява ли извънсъдебно признание на длъжника – [община], прекъсващо давността, изявлението на [община], направено пред Сметната палата, по повод извършването на годишни одити, с вписването на дълга в счетоводството и годишните финансови отчети и одобряването им с изготвените и публикувани становища за проверките? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с решение № 49 от 04.04.2017 г. по т.д. № 50236/2016 г. на ВКС.

2. Изявленията и действията на [община], направени с нарочни писма за потвърждаване на вземания от 2014 г., 2015 г. и 2016 г. /лист 22,23 и 24/; одитирането на ГФО 2011 г. – 2018 г. от Сметната палата; включването на задължението в ГФО и публикуването им на официалната страница на [община], представляват ли признаване на вземането, като посочените по-горе конкретни действия, формират ли поведение на длъжника, с което манифестира в достатъчна степен волята на длъжника, че съществува конкретен дълг към кредитор и следва ли да се приеме, че признаването е достигнало до знанието на кредитора? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по т.д. № 2/2019 г. на ВКС и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Ответникът [община] оспорва искането за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Счита, че с оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставените от касатора правни въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирана да обжалва решението страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявения иск за заплащане на сумата от 500 000 лв, на основание чл. 55 от ЗЗД и за сумата от 152 373,30 лв, обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение на стойност 152 373,30 лв за периода от 30.12.2018 г. до 30.12.2021 г., въззивният съд е приел следното. Изводът на въззивния съд е, че ищецът има право на вземане, което се държи от ответника без основание, тъй като е отпаднала възможността за сключване на окончателен договор. Този извод е обоснован след като е прието, че с решение № 188 от 17.5.2007 г, ОбС Пловдив на основание чл. 21, ал. 1,т. 8 ЗМСМА, чл. 37, ал. 1 и 2 от ЗОС и чл. 43, ал. 2, чл. 73, ал. 2, т.2, чл. 94, чл. 95, ал. 3 от Наредба на Общински съвет Пловдив за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинска собственост е обявен конкурс за учредяване на възмездно, безсрочно право на строеж върху недвижим имот частна общинска собственост (дворно място). В решението били посочени подробно конкурсните условия, като бил определен депозит в размер на 500 000 лв, както и други факти, обстоятелства, които ще са предмет на бъдещите отношения между страните. С т. 9 било определено, че между тези два правни субекта първо се сключва предварителен договор за учредяване на право на строеж за обекта, предмет на конкурса. За сключването на окончателния договор било посочено, че ще стане факт след представяне на одобрен архитектурен проект и избиране от страна на общината на имотите, за които си запазва правото на строеж, като победителят ще строи със свои средства като цена на учреденото му право на строеж. В т. 10 било посочено, че общината изисквала депозит за участие на лицето, спечелило конкурса да се задържи като гаранция на строителството, като ще се освободи след три дни от предаване на имотите, собственост на [община].

С оглед тези условия на конкурса, след решение на комисията от 21.08.2007 г., с решение № 38 от 05.09.2007 г. Общински съвет Пловдив, на основание чл. 37, ал.1 и 2 от ЗОС, чл. 73 и 100 от НРПУРОС, била обявила ищеца за спечелил конкурса. В решението били посочени основните параметри, при които това било станало. Преповторено било обстоятелството, че първо ще се сключи предварителен договор за учредяване право на строеж, а окончателен след представяне на одобрен архитектурен проект и изпълнение на изискванията, касаещи избор на обектите, за които правото на строеж си запазвала Общината. Посочено било, че депозитът на спечелилия конкурса щял да се задържи като гаранция за изпълнение на строителството и да се освободи в тридневен срок от предаване на обектите, собственост на Общината. Въззивният съд е съобразил чл. 37 от ЗОС в редакцията към 2007, съгласно който право на строеж върху имот, частна общинска собственост се учредявало след решение на общинския съвет от кмета на общината чрез публичен търг или публично оповестен конкурс и съобразно предвижданията на влязъл в сила подробен устройствен план, както и че в условията на търга или конкурса може да се предвиди заплащането на цената на правото на строеж или на част от нея да се извърши с равностоен имот в новопостроената сграда. Редът за придобиване на правото на собственост и ограничени вещни права, наем, разпореждане с имоти и вещи, общинска собственост и правомощията на кмета на общината, кметовете на райони, на кметства и кметски наместници се определят от наредба на общинския съвет.

В случая към провеждане на конкурса, действала такава наредба и с оглед чл. 91 и чл. 102 от същата, в зависимост от това дали се касае за търг или конкурс било предвидено, че при отказ от плащане на цената в определен срок или неспазване на другите условия за сключване на договора, победителят губел не само правото си да сключи сделката за придобиване на права, но и правото да възстанови депозита.

Задължението за внасяне на депозита за участие, произтичало от нормативен акт и целяло да обезпечи сериозността и добросъвестността на участниците, а от друга при недобросъвестност да обезщети насрещната добросъвестна насрещна страна и да се санкционира недобросъвестната.

Преценена е особеността, че в случая не става въпрос за заплащане на стойност при сключване на договора, а за построяване на равностойни на стойността обекти в сграда, предмет на бъдещо построяване. Въззивният съд е изследвал учредяването на вещни права, като е достигнал до извод, че запазване на част от тези вещни права е възможно след изработване и одобряване на инвестиционен проект (архитектурен), на база действащ ПУП. Така само след тези проекти и планове може да се определят предвидените за застрояване обекти, разположение, площ, както и да се определи стойността им. Съответно действията по изготвяне на проекта било логично да се предприемат при сигурност по отношение на обстоятелство, че ще бъдат учредени в бъдеще вещни права. Така поради това било посочено, че първо се сключва предварителен договор, в който да се уредят условията за сключване на окончателен договор за прехвърляне на вещни права, като тогава и общината ще определи обектите, за които си запазва права. Липсата на парична престация определяла, че няма как депозитът да се приспадне от цената, поради което следвало да подлежи на възстановяване. Промяната на предназначението на сумата от 500 000 лв, основанието, на което се държала от общината било обусловено от възникване на задължението за строителство и нямало как да възникне със сключване на окончателния договор. В предварителния договор било логично да се включи уговорка, че депозитът от 500 000 лв се задържа от [община] като гаранция за изпълнение на строителството, която ще се освобождава 3 дни след предаване на обектите, нейна собственост. Достигнат е извода, че сумата не представлява задатък.

С оглед на този извод е обобщено, че сумата се държи като депозит за участие в конкурс и основателността на иска за връщането й е обусловен от това дали ищецът е станал причина за несключване на окончателния договор. Обобщено е, че не е станал причина за това, като подробно са изложени съображения след анализ на доказателствата. Прието е, че е сключен предварителен договор на 11.04.2018 г. В него било предвидено сключване на окончателния договор да стане в 30 дневен срок от съгласуване на идейните проекти, изготвени при спазване на условията в раздел II от договора и след издаване на протокол за определяне на обектите от комисия съгласно раздел III т. 4 от предварителния договор.

Ищецът следвало за своя сметка да изготви инвестиционен проект във фаза идеен проект, във връзка, с което ще се учреди право на строеж. Идейният проект следвало да бъде изработен и представен в 8 месечен срок, считано от датата на подписване на предварителния договор и било посочено, че за спазване на срока, се удостоверявало с предаване на проекти в деловодството на общината. В т. 7 било предвидено, че ако този срок не бил спазен по причини, за които ищецът не отговарял, то времето за отлагане не се счита за забава и срокът се удължава с времето, за което са отстранени причините за забава. За избора на обекти, следва да се представи съгласуван идеен проект – част архитектурна. Прието е, че е посочено, че окончателен договор не се сключва и действието на предварителния договор се прекратява при неизпълнение на раздел II, а именно изпълнение на изискванията за идейния проект и неговото представяне. Въззивният съд е приел, че страните не са постигнали уговорка на основание чл. 25 ЗЗД за автоматично прекратяване на облигационната връзка, с което не водело до отпадане на облигационната връзка.

Прието е, че процесният предварителен договор е сключен на 11.04.2008 г., след като са възприети уговорките е направен извод, идейният проект е следвало да се представи до 11.12.2008 г. Същият е представен на 22.05.2009 г. Според въззивния състав, това не значи, че ищецът е бил неизправна страна и е изпаднал в забава, тъй като има данни за независещи от него събития, които са довели до забавеното изпълнение. Посочено е, че това събитие на първо место е Заповед № ОА-1551 от 02.06.2008 г., с която е допуснато да се изработи проект за изменение на ПУП - ПЗ с обхват УПИ VI-352, т.е. имотът предмет на предварителния договор, а действащия план за същия е спрян. Спирането, съотнесено с факта, че проектът следва да съответства на действащия към момента на съгласуването /одобряването/ ПУП според чл. 142, ал. 5 от ЗУТ прави и логичен извод, че за времето от същото е било невъзможно изготвянето на идейния проект по раздел II от процесния предварителен договор. Установено било, че обхватът на спирането е ограничен на 29.10.2008 г., като на тази дата от същото е изключена частта от УПИ VI-352 предмет на предварителния договор. Прието е, че причина за това ограничаване е подадена от ищеца молба, съдържаща и искане за идване на скица-виза от 23.10.2008 г. Самата скица виза е издадена на 27.11.2009 г. По отношение на същата, въззивният съд е посочил, че действително според чл. 140, ал.1 от ЗУТ в редакцията към 2008 г. издаването на скица-виза е възможност, а не условие за изработването на проекта. Но с оглед вида на строеж, такъв регламентиран в чл. 140, ал. 3 от ЗУТ, сред които и по чл. 133, ал. 6 от ЗУТ, възможност за инвестиционно проектиране на нови строежи в поземлените имоти въз основа на подробен устройствен план, който е извадка от изработвания проект за подробен устройствен план, като че план - извадка не се изработвал за части от територията, за които изработваният проект за подробен устройствен план не променя предвижданията на действащ подробен устройствен план и е посочено, че за тях се издава виза за проектиране, която се съгласува от проектанта на новия устройствен план. В процесния случай е прието, с оглед съдържанието на решението на ЕСУТ от 29.10.2008 г., че хипотезата е точно такава и издаването на скица-виза е задължително. Въззивният състав е приел, че това води до извод, че 8 месечният срок за представяне на идейния проект не е текъл за времето от 02.06.2008 г. до 27.11.2008 г., т.е същият реално е изтекъл на 08.06.2009 г. Приел е, че тази дата, съпоставена с внасянето на идейния проект от ищеца на 22.05.2009 г., води до извод, че липсва забава на ищеца и от негова страна не е налице неизпълнение на поетите с договора задължения. Това води до заключение, че няма как на това основание процесният предварителен договор да е прекратен с направеното от страна на кмета на [община] писмено волеизявление от 27.02.2012 г. /стр. 14 от делото на Окръжен съд - Пловдив/. Установено е, че от момента на подаване на идейния проект е започнала процедурата по съгласуване и одобряването му. Тя била завършила по ред причини на 09.08.2010 г. Прието е, че от този момент Общината е следвало да извърши действията по избор на обектите, за да започне да тече 30 дн. срок за сключване на окончателния договор. Установено е, че такъв избор не е бил направен. Това и фактът, че в предварителния договор липсва определен срок за извършването му е станало причина с писмо, получено в [община] на 02.04.2012 г. ищецът да даде 30 дн. срок за избор на обектите и за сключване на договора, като е посочил, че при неспазване на същия предварителния договор ще се счита развален. Установено е, че данни за избор на обекти и сключване на окончателен договор липсват, което, според въззивния съд сочи, че предварителният договор е развален и по тази причина е отпаднало и задължението за сключване на окончателен такъв и то не по вина на победителя в конкурса. Това е обусловило извод, че депозитът подлежи на връщане в какъвто смисъл има отправено и искане в самата молба от 02.04.2012 г.

Въззивният съд е посочил още, че сключването на окончателен договор е невъзможно дори и да не е било извършено разваляне на предварителния договор поради виновното поведение на ответната община. Приел е, че причина за това е, че същата първо е изменила ПУП-а за имота предмет на бъдещия окончателен договор със Заповед от 16.10.2014 г. и от един УПИ е създала два, като впоследствие единият от тези два имота е бил продаден на трето лице с договор от 19.12.2016 г. Съставът на въззивната инстанция е приел, че изложеното води до извод, че в патримониума на ищеца е налице вземане за сумата от 500 000, която се държи от ответника без основание с оглед отпадане на възможността за сключване на окончателния договор във връзка, с който е проведен публични конкурс.

Въззивният съд е разгледал възражението за погасяване на давност на вземането, като ищецът твърдял, че същата е прекъсната с оглед на това, че ответната община е изпращала на 09.01.2015 г., 08.1.2016 г, 11.1.2017 г. писма, в които поради извършваната годишна инвентаризация на разчетите, е искала от ищеца да потвърди размера на неговото вземане в размер на 500 000 лв. Вземането било станало изискуемо на 02.05.2012 г. Посочено е, че давността е петгодишна за посоченото вземане, на основание чл. 110 от ЗЗД. Давностният срок бил изтекъл на 02.05.2017 г. Прието е, че съгласно чл. 116 ЗЗД давността се прекъсва при признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение. В случая е прието, че е налице позоваване на прекъсване на давността поради направено признание на вземането от длъжника. Същото следва да изхожда само от длъжника.

Прието е, че с оглед качеството на субекта, юридическо лице признанието следва да е от лицето, което може да волеобразува, т.е. представляващия, в случая това бил кметът. От писмата, е установено, че е искано от дружеството да потвърди размера на вземането, като искането е оформено от директор дирекция Счетоводство, [община]. Съгласно чл. 22 и 28 от ЗСч, следвало инвентаризацията на активите и пасивите да се извършва с оглед достоверното им представяне в ГФО, като реално с процесните запитвания се искала проверка на извършваните счетоводни записвания, а не волеизявление, водещо до извод за съществуване на вземането. Три запитвания не изхождали от представляващия общината и не обвръзвали същата. Не следвало да се приеме, че представляващият е признал и потвърдил действията на директора на дирекцията с подписването на съответните ГФО по причина, че в тях няма индивидуализация на всяко едно вземане по вид, размер, за да се достигне до извод, че има изрична воля за признаване на същото и прекъсване на давността по отношение на него. Освен това е прието, че ГФО няма характеристиките на адресирано до кредитора изявление. Обобщен е извод, че не е прекъсване на давността. Прието е, че възражението за погасителна давност е основателно и това е обусловило извода за отхвърляне на иска за главница съответно и акцесорния иск за лихва.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване изискванията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр.2 от ГПК.

С оглед формулираните от касатора правни въпроси, следва да се приеме, че по отношение на първия формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивният съд е приел, че изявлението на [община] пред Сметната палата, по повод извършване на годишни одити, с вписване на дълга в счетоводството и ГФО, обективно тези документи не съдържат индивидуализация на всяко вземане по вид и размер, за да има формирана воля за признаване на същото и прекъсване на давността. Също така е прието, че ГФО няма характеристиките на адресирано до ищеца изявление, като се е позовал на тълкуването съгласно Тълкувателно решение 4/19 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно изводът относно конкретните писма и липсата на индивидуализация на вземанията е направен с оглед анализ на доказателствата и е свързан с правилността на решението на въззивния съд. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 288 от ГПК касационната инстанция може само да прецени дали поставеният правен въпрос, който е от значение за изхода на делото, е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора. Касационната инстанция в производството по чл. 288 от ГПК не може да формира изводите относно законосъобразността на разрешения правен въпрос или да преценява анализа на доказателствата, извършен от въззивния съд. Такава преценка може да се направи в производството по чл. 290 от ГПК, с участие на страните и при наличие на въведени оплаквания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. Конкретно формулираният правен въпрос относно вписването на дълга в счетоводните отчети и представянето им пред Сметната палата, въззивният съд е приел, че не е годно изявление да прекъсне давността, тъй като изявлението за наличие на дълг следва да се направи по начин, че да достигне до кредитора и не всяко изявление, а конкретизираното такова, съдържащо данни за размера на задължението и самото съществуване на задължението, което може да достигне до кредитора, е способно да представлява изявление за признание на дълга, с което законът свързва прекъсване на давността, на основание чл. 116, б. а от ЗЗД. Разрешението, което е дадено от въззивния съд съответства на тълкуването, изразено в Тълкувателно решение 4/14.10.2022 г. по тълк.д. 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е съобразил, че прекъсването на давността може да се извърши с признаване на вземането съгласно чл. 116 б. „а“ от ЗЗД, което следва да е отправено до адресата. Съгласно разясненията в посоченото тълкувателно решение изявлението е с удостоверителен характер. Прекъсването на давността има значение само за страните в правоотношението, не за всички останали. Признаването не е безадресно, следва да е винаги с адресат, носителят на вземането. Изявлението следва да е недвусмислено. С оглед относителния характер на правоотношението е необходимо изявлението да достигне до знанието на кредитора. Неотправянето към кредитора не е годно да изяви волята на кредитора пред длъжника в достатъчна степен. В случая въззивният съд е приел, че ГФО няма характеристиките на адресирано до кредитора изявление. Поради това следва да се приеме, че с поставения въпрос касаторът не е обусловил основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на формулирания втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е приел, че писмата, представени по делото, с които директорът на дирекция Счетоводство на [община] е поискал да се потвърди размера на вземането, са насочени към проверка на счетоводните записвания, с тях не е направено изявление за съществуване на вземането. Също така те не изхождат от представляващия общината, за да се приеме, че е надлежно изявление на общината. Прието е, че липсва потвърждаване от кмета на Общината на вземанията, тъй като в ГФО липсва индивидуализация на всяко задължение по вид и размер, както и че ГФО няма характеристиките на адресирано до ищеца изявление. Не би могло в производството по селекция на касационни жалби съдът да разглежда писмата с оглед тяхното съдържание и да проверява обосноваността на изводите на въззивния съд, както вече бе посочено.

По отношение на изброените действия, които според касатора манифестират знанието на длъжника за съществуване на задължението и това води до прекъсване на давността, настоящият съдебен състав намира, че такава преценка не е направена от съда. Съдът е приел, че ГФО не може да има характеристика на изявление за признание на дълга, както и че не е обвързващо общината, конкретното изявление, подписано от директор дирекция счетоводство при общината. Въззивният съд не е излагал самостоятелни съображения за всички действия, така както са изброени от касатора в поставения въпрос. Поради това липсва разрешаване на правния въпрос, по начина формулиран от касатора. Това от своя страна обосновава извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се подчертае, че съгласно тълкуването на чл. 116 а от ЗЗД от ОСГТК на ВКС в посоченото вече Тълкувателно решение 4 от 14.10.2022 г. по тълк.д. 4/19 г., изявлението за съществуване на задължението, което е годно да прекъсне започналата да тече погасителна давност, по принцип може да се установява и от конклудентни действия, но същото изявление следва да е отправено ясно и недвусмислено от длъжника до кредитора, с индивидуализиращите си белези. Изрично в посоченото тълкувателно решение, е прието, че не всяко изявление за наличие на конкретен дълг на длъжника е годно да представлява признание на дълга, съответно прекъсване на давността по смисъла на чл. 116 б. „а“ от ЗЗД. Само изявление на длъжник, което е направено пред трето лице, но с намерение да достигне до длъжника, което няма друг адресат, различен до длъжника, може да е признание на дълга, свързано с прекъсване на давността, на основание чл. 116 б. „а“ от ЗЗД. В случая съдът е приел, че липсва нужната индивидуализация на вземанията в представяните отчети и на второ място не са отправени до кредитора. Изявленията на длъжника за съществуване на дълг, отправени поради изпълнение на негови публични задължения, следва също да имат насоченост към длъжника, като не може да се приеме, че обективирането им, дори да е публично оповестено е годно да прекъсне давността. Тълкуването на чл. 116 б. „а“ от ЗЗД изисква достигане на изявлението до насрещната страна в правоотношението, а не хипотетично възможността тази страна да узнае за признанието. Поставеният правен въпрос не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника по касационната жалба [община] се дължат разноски. Тази страна е представлявана от юрисконсулт и на възмездяване подлежи само юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв, на основание л. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България