Определение № 224 от 08.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1459/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „ДИКС 2001 Електроснабдяване“ЕООД, чрез адв.Б. и адв. Б. /адв.Е. е с изрично пълномощно само за подаване на искане по чл.629 ГПК пред САС/ против решение № 292/31.01.2020г. по т.д.№ 2822/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 380/21.02.2018г. по т.д. № 1307/2016г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Фонд за гарантиране на влоговете в банките, [населено място] при участието на третото лице-помагач на страната ответника „Корпоративна търговска банка“АД /н/ иск с правно основание чл.23, ал.1 от ЗГВБ /отм./ за заплащане на сумата от 27 000лв., представляваща частичен иск от общо дължимата 159 091,25лв., съставляваща гарантиран, но неизплатен влог в „КТБ“АД /н/ към 06.11.2014г. – датата на отнемане на лиценза на банката за банкова дейност. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Депозирал и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Ответникът по касационната жалба Фонд за гарантиране на влоговете в банките е подал писмен отговор, в който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Третото лице помагач – „Корпоративна търговска банка“АД /н/ също е подало писмен отговор, в който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исковата претенция е основана на разпоредбата на чл.23, във вр. с чл.4 от ЗГВБ /отм./, според която ФГВБ изплаща задължения на съответната банка към нейни вложители до гарантираните размери, когато БНБ е отнела издадената лицензия за банкова дейност на търговската банка, като Фондът гарантира пълно изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до 196 000 лева. Възраженията на фонда са основани на изключението в чл.5, ал.1, т.1 от ЗГВБ /отм./, съгласно което гарантираните размери на влоговете в банката не се изплащат на лицата, на които са били предоставени привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от банката условия, които тя е длъжна да прилага към своите вложители. САК е проверил дали тази разпоредба е правилно транспонирана във връзка с разпоредбата на чл.7, ал.2 и Приложение І към него от Директива 94/19/ЕО, съгласно която Държавите-членки могат да предвидят определени вложители или депозити да бъдат изключени от гаранция или да бъдат гарантирани на по-ниско ниво и тези изключения са изброени в Приложение І. САС е съобразил, че в т.11 от Приложение І „Списък на изключенията, посочени в чл.7, §2 е предвидено изключението „Депозити, за които вложителят на индивидуална основа е ползвал от същата кредитна институция проценти и финансови отстъпки, които са спомогнали за влошаване на финансовото й състояние“. При съпоставяне на текстовете на разпоредбите от националното право и правото на ЕС решаващият състав е заключил, че директивата въвежда изрично допълнително условие, необходимо за изключване от обхвата на гаранцията на съответния депозит - съответната индивидуално уговорена финансова отстъпка да е спомогнала за влошаване на финансовото състояние на кредитната институция. Спроед въззивната инстанция липсата на това условие в текста на чл.5, ал.1, т.1 от ЗГВБ /отм./ разширява приложното поле на изключението, респ. ограничава обхвата на гаранцията в степен, по-голяма от предвиденото в директивата. Съответно не реализира в пълнота предписанието на директивата за осигуряване на гаранция на депозитите. Поради което САС е счел, че конкретната разпоредба на Директива 94/19/ЕО е неточно транспонирана в текста на чл.5, ал.1, т.1 от ЗГВБ /отм./. Тъй като според апелативния съд са били изпълнени условията за пряко приложение на цитираната разпоредба на директивата, то задължението на Фонда по чл.23, ал.1 ЗГВБ /отм./ за изплащане задължението на банката към нейните вложители до гарантирания размер от 196 000 лева следва да бъде преценявано при пряко приложение на нормите на чл.7, §2, във вр. с т.11 от Приложение І от Директива 94/19/ЕО. За релевантен въззивният съд е счел въпроса дали лихвеният процент по процесния договор е индивидуално уговорен, т.е. дали вложителят на индивидуална основа е ползвал от банката проценти и финансови отстъпки и договорът за разплащателна сметка със специално предназначение е сключен при привилегировани лихвени условия. Във връзка с това е съпоставил договорения от касатора лихвен процент по откритата на негово име разплащателна сметка с лихвените условия по същия вид банкови сметки, приложими от банката, а не общо на всички посочени в Скалата лихвени проценти за всякакъв вид банкови сметки. Изходил е от вида на сметката - разплащатетелна, и от предвидената в Скалата лихва по този вид сметки – 0,1 %, а договореният такъв е бил от 4.5 %. САС е обсъдил и начина на процедиране със същия вид сметки, открити от други лица в изпълнение на изискванията на ПУРДЕЕМ с оглед специфичния предмет на дейност на дружествата. Въз основа на четирите заключения на съдебно-счетоводните експертизи е направил извод, че по всички аналогични на процесния договори, сключени в изпълнение на изискванията на ПУРДЕЕМ, „КТБ“АД/н/ е предоставяла лихвен процент в размер на 0.1%, т.е. съобразно размера, обявен в Скалата относно разплащателни сметки, а по някои от тях дори не е предвидено начисляване на лихва. Само на касатора е бил предоставен лихвен процент в размер на 4,5%, който значително надвишава стандартно прилагания лихвен процент за същия вид депозити за същия период и е уговорен на индивидуална основа. САС е обсъдил и второто условие - дали този индивидуално уговорен по сметката лихвен процент е спомогнал за влошаване на финансовото състояние на банката, т.е. налице ли е изискващата се от т.11 от Приложение І на директивата причинна връзка. Кредитирал е заключението на СИЕ пред въззивната инстанция, че влоговете в „КТБ“АД /н/, по които са договорени привилегировани лихвени условия, са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на банката и че ако депозитите с преференциален лихвен процент бяха олихвявани със стандартните лихвени проценти, банката е щяла да си спести разходи за лихви в размер на 26 650 641,31 лв. Отчетено е било, че са били анализирани привилегированите влогове за период само от две години преди началната дата на неплатежоспособността на банката. Поради което за по-дълъг период загубите на банката, причинени от заплащането на по-високи лихви от обичайните, според САС биха били още по-големи. Конкретно по разплащателната сметка на касатора за периода от 30.04.2013г. до 6.11.2014г. начислената лихва е била в размер на 9 091,27 лева и същата е отразена в пасива на банката. Въззивната инстанция е споделила извода на вещото лице, че ако банката не бе предоставяла по-високи лихви от обичайните, стойностите на коефициентите й за ликвидност щяха да бъдат по-високи, а това означава, че „КТБ“АД /н/ щеше да има по-добра ликвидност. Във връзка с това е преценено Решението на БНБ от 20.06.2014г. за поставяне на банката под специален надзор, което е било взето поради възникнали ликвидни проблеми на банката и невъзможност на същата да се разплаща със своите вложители. Изрично САС се е позовал на отговора на вещото лице по допълнителната задача на експертизата, че ако не бяха налице по-високите разходи на „КТБ“ /н/ за заплащане на привилегировани лихви по влогове, финансовите резултати на банката биха били с по-добри стойности - печалбата на банката би се увеличила, загубата й би се намалила, собственият й капитал би бил по-висок. В заключение въззивната инстанция е приела, че уговарянето на привилегировани лихвени условия по конкретния договор е спомогнало за влошаване на финансовото състояние на банката. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да въведе служебно правоизключващо възражение?; 2/ Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението представено и прието по делото писмено доказателство?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по поставения пред него правен спор?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните?; 6/Преклудира ли се възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната при разглеждане на делото доказателства за установяване на съществуващи и известни й обстоятелства, когато те са въведени по-късно с оглед защитата срещу събрани по-късно доказателства?; 7/ Следва ли при приложението на чл.154, ал.1ГПК ответникът да докаже възражението си за съпричиняване на вредите, извън всякакво съмнение относно съществуването на правопораждащите факти?; 8/ Налице ли е презумпция /оборима или необорима/, че след като кредитната институция е договаряла по-високи лихви за депозит /без оглед дали е изплатена/, това е довело до влошаване на финансовото й състояние?; 9/ Изискването по т.11 от Приложение I вр. чл.7, ал.2 Директива 94/19/ЕО вложителят да е ползвал на индивидуална основа „проценти и финансови отстъпки”, възлага ли задължение на националната юрисдикция, в спор като разглеждания в главното производство, при който сключеният договор за влог е специфичен, с характеристики, определени в нормативен акт и непопадащ точно в стандартната скала на лихвените проценти, да провери: а/ Какви са критериите, по които банката определя процента на лихвата по депозитите и каква тежест има всеки от тях?; б/Какви са основните характеристики на специфичния договор за влог и върху основата на тях да намери най-близките договори, сключени с други вложители, въз основа на стандартната скала на лихвените проценти?; в/Има ли разлика между специфичния договор за влог и най-близките договори, сключени с други вложители, въз основа на стандартната скала на лихвените проценти?; г/ Установените разлики представляват ли по-добри „лихви и финансови отстъпки” по смисъла на цитирната норма от Директивата?; 10/ От значение за отговорите на въпрос №9 ли е, че: а/Формално специфичният договор за влог е наречен „разплащателна сметка”, а лихвата по него е 4,5 %?, б/ Стандартната разплащателна сметка изисква влагането на минималната олихвяема сума 200лв. и няма очакване средствата по нея да се задържат, а лихвата е 0,1% ?, в/ Специфичният договор за влог е свързан с влагане на минимум 150 000лв., служещи като обезпечение, при което, ако част от тази сума бъде използвана, влогодателят е задължен да допълни средствата до минимум 150 000лв. в рамките на три дни?, г/ Специфичният договор за влог трябва да съответства за целия период на осъществяване на лицензионна дейност на вложителя – търговец с електрическа енергия, което се очаква да превиши максималния срок на срочните депозити, определен от банката на 12 месеца?, д/ При стандартен безсрочен депозит на сума над 55 000 лв. кредитната институцияпредлага лихвен процент 7%?, е/ При стандартен срочен депозит от 12 месеца на сума над 1 000лв. кредитната институция предлага лихвен процент 5%?; 11/ За да бъде установено изключението по т.11 от Приложение 1 към чл.7, ал.2 Директива 94/19/ЕО, достатъчно ли е да се установи, че индивидуално използваните „проценти и финансови отстъпки” представляват по-висока лихва, за да се презюмира, че е изпълнено условието, те да са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на кредитната институция?; 12/ От значение ли е за отговора на единадесети въпрос обстоятелството, че лихвите не са били изплатени?; 13/ При преценка дали индивидуално ползваните „проценти и финансови отстъпки” са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на кредитната институция, достатъчно ли е да се установи каква е финансовата тежест за банката от изплащането на по-високи лихви или трябва да се изследват всички релевантни фактори, включително по-дълга от обичайната разполагаемост със средствата по депозита, висок размер на средствата по депозита и др.? По част от правните въпроси касаторът въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС и практика на ВКС, обективирана в постановени по чл.290 ГПК решения, както следва: по първи въпрос – ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 179/08.04.2019г. по гр.д. № 163/2018г. на ВКС, I г.о. и Решение № 202/27.02.2015г. по т.д. № 4123/2013г. на ВКС, II т.о.; по въпроси от № 2 до № 5 включително - Решение № 470/16.01.2012г. по гр.д. № 1318/2010г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 127/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 134/02.12.2019г. по т.д. № 2780/2018г. на ВКС, I т.о.; по шести въпрос - Решение № 7/27.01.2015г. по гр.д. № 2427/2014г. на ВКС, III г.о. и Решение № 74/25.07.2019г. по гр.д. № 2999/2018г. на ВКС, IVг.о.; по седми въпрос - Решение № 233/14.04.2003г. по гр.д. № 2583/2002г. на ВКС, V г.о. и др. По осми въпрос касаторът въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се твърди противоречие с актове на СЕС – Решение от 02.09.2015г. на СЕС по дело С-127/14. По въпроси от № 9 до № 13 включително се поддържа допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - произнасянето по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касаторът поддържа и основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – „очевидна неправилност”. В молбата за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по настоящето дело във фазата на касационно обжалване касаторът е обосновал въпроси, идентични като съдържание на тези от №9 до №12 включително, обективирани в изложението към касационната жалба. По предпоставките за допускане на касационно обжалване: ВКС намира, че въпросите, които се поставят от касатора в контекста на обсъденото от въззивния съд условие - вложителят да е ползвал на индивидуална основа проценти и финансови отстъпки, се явяват преюдициални по отношение на въпросите, свързани с обсъждане на второто условие – това да е спомогнало за влошаване на финансовото състояние на банката. Поради което и в тази поредност те се разглеждат от настоящия състав на ВКС. В своята съвкупност въпроси от № 2 до № 5 касаят общия проблем за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните по въззивната жалба и писмения отговор и прецени всички свързани с тях доказателства, които са от значение за спора. Така обобщен правният въпрос е включен в предмета на произнасяне на САС и се явява обуславящ за направената констатация, че на всички лица, открили банкови сметки в изпълнение на изискванията по ПУРДЕЕМ, банката е предоставила стандартния лихвен процент от 0,1 % и само на касатора от 4,5 %, а оттук и за правния извод, че е налице финансова привилегия, уговорена на индивидуална основа. ВКС намира, че е изпълнено и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираните от касатора Решение № 470/16.01.2012г. по гр.д. № 1318/2010г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 127/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 134/02.12.2019г. по т.д. № 2780/2018г. на ВКС, I т.о. е прието, че въззивният съд е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Също така следва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Във връзка с посочения правен въпрос в изложението към касационната жалба се обосноват твърдения, че в мотивите на въззивното решение не са разгледани оплакванията на ищеца пред въззивния съд, че вещото лице не е работило въз основа на събрани непосредствено от него данни, а такива са му били предоставени, при това под формата на фрагментарна извадка, от заинтересован от изхода на спора участник в процеса, писмени доказателства и свързан с това довод на касатора за съществуване и на други субекти, сключили договори с банката, подобни на процесния, които не са били представени от третото лице помагач и не са изследвани от вещото лице. Липсата на мотиви във въззивното решение и в определението по чл.267 ГПК относно посочените доводи и доказателства налага на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК допускане на касационно обжалване на съдебния акт на САС за проверка съответствието му с практиката на ВКС по въпроса: Длъжен ли е в мотивите на решението си въззивният съд да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото? По всички други правни въпроси касационната инстанция ще се произнесе по съществото на касационната жалба с оглед конкретните оплаквания срещу правилността на въззивното решение, с които те се обосновават от касатора. По искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС: Отговорът на правния въпрос, по който се допуска касационно обжалаване има отношение към доказателствата по делото, а оттук е от значение за установяване на релевантни обстоятелства, поради което се налага извод, че спорът се намира във фаза, която не позволява отправяне на преюдициално запитване относно тълкуване на разпоредба от правото на ЕС. Моментът за отправяне на такова е след като са събрани всички доказателства и делото е изяснено от фактическа страна. С оглед на изложеното следва да се остави без уважение молбата по чл.629 ГПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 545лв. Водим от горното, състав на Първо т.о. на ТК на ВКС