Определение № 50680 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4507/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. П. срещу решение № 265512/23.08.2021г. по в.гр.д. № 11891/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения срещу Университета за национално и световно стопанство, [населено място] иск по чл. 224, ал.1 КТ за присъждане на 24 125 лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск в периода 1999г. - 2010г., ведно със законната лихва от предявяване на иска. Касаторът заявява неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния, на процесуалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил конкретни доводи по въззивната жалба; не е зачел настъпилата преклузия по чл. 133 ГПК по отношение на възраженията на ответника и представените от него доказателства; не е изпълнил задължението си по чл. 202 ГПК; неправилно е отказал събиране на писмени доказателства по реда на чл. 190, ал.1 ГПК и е нарушил правилата за разпределение на доказателствената тежест. В резултат изводът за неоснователност на предявения иск бил неправилен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси по чл. 280, ал.1 ГПК: 1/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните с оглед очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и да изложи собствени мотиви по спорните въпроси ? 2/ Преклудира ли се правото на ответника да прави конкретни възражения по съществото на спора след изтичане на срока за отговор на исковата молба? 3/ Когато ответникът не е въвел в процеса спорен факт под формата на възражение в преклузивния срок за отговор на исковата молба, то при липсата на спорен факт, налице ли е правото на съда да назначи експертиза за изясняване принципното оспорване на иска? 4/ Изпълнил ли е съдът задължението си по чл. 202 ГПК да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото, като безпрекословно го приеме за правилно, след като първичните документи за счетоводните записвания са приети за неистински по реда на чл. 193 ГПК в рамките на това производство, а самите ведомости за заплати при касово изплащане на заплатата не са били подписани от служителя и освен това счетоводните записвания нямат аналогичните провизирания съгласно Националния счетоводен стандарт, както и е налице разминаване между неистинските заповеди и счетоводните записвания ? 5/ Кои са предпоставките, при които работодателят може да упражни едностранно правото си да предостави на работника или служителя платения годишен отпуск без негово съгласие ? 6/ Каква е формата на волеизявлението на работодателя при упражняване на правото му по чл. 173, ал.4 КТ ? 7/ Как следва валидно да бъде уведомен работника или служителя при упражняване на правото по чл. 173, ал. 4 КТ от страна на работодателя ? За първите четири процесуалноправни въпроса се сочи допълнителното селективно основание на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, а за материалноправните въпроси от пети до седми, включително - това на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се и основанието по чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Насрещната страна по жалбата – Университет за национално и световно стопанство, [населено място], възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, при непроменена фактическа обстановка от установената пред първата инстанция, е споделил мотивите на същата за отхвърляне на иска и е намерил за неоснователни конкретните оплаквания по въззивната жалба на ищеца. Същите са били за нарушение на чл.195, ал.1 ГПК при назначаване на съдебно-счетоводна експертиза по делото; за неизпълнение на задължението по чл. 202 ГПК при обсъждане заключението на съдебно-счетоводната експертиза; за отказ, в нарушение на процесуалния закон, да бъде изискано по реда на чл. 190, ал.1 ГПК писмено доказателство; за неправилно приложение правилата за разпределение на доказателствената тежест относно обстоятелството доведени ли са до знанието на ищеца конкретни заповеди по чл. 173, ал.4 КТ; за незачитане на настъпилата преклузия по чл. 133 ГПК относно възраженията на ответника и възможността му да представя доказателства по делото. В решението си въззивният съд е дал отговор на всички така посочени конкретни оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение, като: ü Прието е, че размерът на полагащия се платен годишен отпуск и неизползвания такъв за периода, в който ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника, са установени от неоспореното заключение на вещото лице по изслушаната повторна експертиза, което за отговор на въпросите е имало предвид извършената проверка в счетоводството на ответника и по – конкретно ведомостите за работните заплати. ü Изисканите по реда на чл. 190, ал.1 ГПК от ищеца справки за „провизиране на използвания платен годишен отпуск“ не са били необходими за изясняване на спора по делото и не е била изяснена относимостта им към предмета на доказване. ü Съдът може не само по искане на страните, но и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания, които той няма и така не се нарушава принципа на равенство между страните в гражданския процес. ü Прието е, че предпоставките по чл. 173, ал.4 КТ безспорно са били налице, а довеждането на издадените на това основание заповеди на работодателя до знанието на ищеца е установено от ответника, чиято е тежестта за доказване на това обстоятелство. ü Обосновано е виждането, че в случая преклузията по чл. 133 ГПК не е настъпила, защото неподаването в срок на отговор на исковата молба не лишава ответника от възможността да заяви становище по иска, нито от тази да поиска събиране на доказателства в първото по делото заседание, нито пък освобождава съда от задължението да събира доказателства по свой почин, когато са от значение за разрешаване на делото. Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да прецени доказателствата по делото и да се произнесе по доводите и възраженията на страните, е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая, предвид изложеното по – горе, не е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС ( вкл. цитираната от жалбоподателя). При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения, че следва да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за установяване на спорните правнорелевантни факти, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, като изложи свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Несъгласието на касатора с приетото за установено от въззивния съд по повод оплакванията по въззивната жалба, съставляват доводи за неправилност на въззивното решение, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Вторият и третият процесуалноправни въпроси, така както са формулирани от касатора, нямат претендираното от него значение за изхода на делото. Процесуалните действия, с които ответникът упражнява защитата си по същество, са оспорването на фактите, върху които ищецът изгражда основанието на своя иск; правните доводи, чрез които ответникът оспорва правните последици на твърдените от ищеца факти с оглед на приложимата правна норма и възраженията срещу иска, с които в процеса се въвеждат правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи факти и самостоятелни права на ответника срещу ищеца. Именно последната група има предвид нормата на чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК и чл. 133 ГПК. Правото на ответника да даде становище по основателността на предявения иск и по фактите, на които той се основава, или да изтъкне правен довод, чрез който да оспори правните последици на твърдените от ищеца факти с оглед на приложимата правна норма, не се се преклудира с изтичане срока за отговор на исковата молба. Именно това е прието от въззивната инстанция - че становището на ответника по същество на спора, изразено в първото по делото заседание, не е възражение по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК и чл. 133 ГПК, поради което не е било преклудирано. От друга страна пък то е довело до промяна в доклада по делото, доколкото е направило спорни приетите за безспорни с определението по чл. 140 ГПК факти от основанието на иска и съответно е наложило доклада по чл. 146 ГПК да бъде изменен в частта по т.4 ( така протоколно определение на СРС от 26.02.2019г). Параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК, с който са дадени указания по подлежащите на доказване факти и е разпределена тежестта на доказване за тях. До приключване на съдебното заседание пред първа инстанция, в което страните са запознати с доклада по чл. 146 ГПК и той е уточнен съобразно становищата им, ответникът не губи възможността да предприеме насрещно доказване във връзка със заявеното от него оспорване по същество на иска. От друга страна, липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154 ГПК, или съда от задължението да събира доказателства по свой почин. В случая възражението на ответника срещу основателността на иска не е свързано с въвеждане на спорен факт, който е от негова доказателствена тежест, поради което назначаването на експертиза, която има за предмет подлежащите на установяване от ищеца факти от основанието на иска му, е напълно допустимо, било по искане на ищеца, било служебно от съда. В случая допускането на експертиза е поискано още с исковата молба и първоинстанционният съд е уважил това доказателствено искане, като я е назначил, включвайки и служебно формулирани задачи. По четвъртия процесуалноправен въпрос - относно задължението на съда да обсъди заключението на приетата по делото съдебна експертиза съвкупно с другите доказателства по делото. Въпросът е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но в обжалваното решение е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС (постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 324/13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 57/06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. на ВКС, ГК, ІI г. о и други, вкл. цитираните от касатора), съгласно която като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с тях. Въззивният съд е преценил заключението на съдебно-счетоводната експертиза съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Изводите на вещото лице са направени въз основа на проверката на ведомостите за заплати, съхранявани в счетоводството на ответника. По делото не са събрани доказателства, разколебаващи достоверността на направените записвания във ведомостите – налице е идентичност между тях и отразеното във фишовете за заплати, представени като доказателства по делото, а ищецът признава, че е получавал възнагражденията си по ведомостите за заплати. По поставените материалноправни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК: Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл.173, ал.4 КТ ясно очертава хипотезите, при които възниква правото на работодателя да предостави платен годишен отпуск на работника/ служителя без негово съгласие – по време на престой повече от 5 работни дни; при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители; в случаите, когато след покана от работодателя работникът/служителят не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага. Формата на волеизявлението на работодателя при упражняване на правото му по чл. 173, ал.4 КТ е писмена, съгласно приложимата разпоредба на чл. 173, ал.1 КТ – отново ясна и непротиворечива, а уведомяване на работника или служителя за това волеизявление на работодателя е налице, когато то достигне до знанието на адресата си, за което законът не въвежда специален ред. Изложеното означава, че в случая не е налице непълнота или неяснота на относимата правна норма, които да налагат тълкуването й, а от друга страна липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика по приложението й (сочените от касатора две решения на СГС не го установяват), която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, поради което следва да се приеме, че липсва основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според настоящия състав решението не е и очевидно неправилно, както твърди касаторът. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда непосредствено – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В конкретния случай касаторът е изложил аргументи по същество на делото, които обаче съдът не може да обсъжда на този етап от касационното производство. Само от въззивното решение, без да се налага обсъждане на доказателствата по делото, не би могъл да се направи извод, че същото е очевидно неправилно. В заключение, касационното обжалване не следва да бъде допускано. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд