Определение № 4553 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 897/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на „Булсатком“ ЕООД срещу Решение № 5738/09.11.2023 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 9247/2023 г., с което е потвърдено Решение № 11819 от 27.10.2022 г. по гр. д. № 24940/2022 г. по описа на СРС, 55 състав. С първоинстанционото решение касаторът е осъден да заплати на Д. В. Д. на основание чл. 66, ал. 2 КТ сумата от 67 799.40 лева – обезщетение при прекратяване на трудов договор, дължимо по т. 9 от допълнително споразумение от 01.04.2017 г. към трудов договор от 26.09.2012 г., ведно със законната лихва от 13.05.2022 г. до окончателното изплащане на дълга, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 12 806.50 лева – лихва за забава върху присъдената главница за периода 02.07.2020 г. – 12.05.2022 година. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът основава допускането на касационно обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба Д. В. Д. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и 280, ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение с източник трудов договор 26.09.2012 г. и допълнителни споразумения към него № 169/01.07.2013 г., № 1028/28.04.2016 г., № 2526/01.04.2017 г., което било прекратено на 17.06.2020 г. на основание чл. 326, ал. 1 КТ с предизвестие от ищеца до работодателя. Към датата на прекратяване на трудовото правоотношение размерът на основното брутно трудово възнаграждение на ищеца бил 5649,95 лева. От допълнително споразумение № 2526/01.04.2017 г. към трудов договор от 26.09.2012 г. въззивният съд установил, че страните постигнали уговорка, обективирана в т. 9 от споразумението, че при прекратяване на правоотношението за ищеца възниква право да получи обезщетение от работодателя в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения, и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение било платимо на ищеца в пълен размер, еднократно, до 15 календарни дни от прекратяване на договора. Спорен на етапа на въззивното производство (а и в хода на първоинстанционното дело) бил единствено въпросът действителна ли е клаузата по т. 9 от споразумението, на която се позовава ищецът. Въззивният съд счел за неоснователно възражението на работодателя за недействителност на тази клауза поради липса на основание за нейното договаряне и с твърдение, че същата води до злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 2 ЗЗД и чл. 8, ал. 1 КТ. Приел е, че не е установено прекратяване на трудовия договор единствено и само с цел получаване на обезщетение, че процесната клауза не противоречи на добрите нрави, както и че размерът на уговореното обезщетение, съпоставен с размера на получаваното от служителя трудово възнаграждение, не води до извод, че обезщетението излиза, извън целта на обезщетенията, предвидени в КТ. Посочил е, че в трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Въззивният съд е обосновал извод за частична недействителност на обсъжданата клауза – в частта, в която обезщетението е уговорено като дължимо, „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“. Приел е, че поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника, каквото в случая не било установено. По този начин задължението оставало, като работодателят бил длъжен да го заплати винаги, когато работникът бил добросъвестен. Привел е примери за недобросъвестност на работника - когато правоотношението е прекратено с дисциплинарно уволнение, когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност, се възползвал от това и в къс срок едностранно е прекратил правоотношението. Ищецът не бил недобросъвестен поради това, че прекратил трудовия договор с едностранно волеизявление – действието му било правомерно и в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забраната за принудителен труд. За неоснователно въззивният съд намерил и възражението на работодателя, че процесната клауза противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като право на работодателя било да избере с кого да уговори и други условия, свързани с предоставянето на работна сила, стига те да са по-благоприятни за работника от тези в КТД и да не са уредени с повелителни разпоредби на закона. Към момента на сключване на допълнителното споразумение ищецът имал трудов стаж само в ответното дружество повече от четири години, като липсвали твърдения да са му налагани дисциплинарни наказания или да не се е справял с възложената му работа. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на работодателя, че спорната клауза от допълнителното споразумение съставлява договаряне във вреда на представлявания. Клаузата била подписана „за работодател“ от законния му представител и не съставлявала действие на договаряне във вреда на дружеството. Този извод почивал на установената константна практика на ВКС по идентични дела - Решение № 44/11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 28/23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, III ГО. В обобщение е мотивиран извод, че клаузата по т. 9 от споразумението не е неясна, нито абсолютно нищожна, и с нея страните уредили по-благоприятни последици за работника при прекратяване на правоотношението в сравнение със законоустановените, а такава договорка законът допускал – в този смисъл били Решение № 44/11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 28/23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, III ГО, Решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на ВКС, III ГО, Решение № 30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 2002/5.07.2023 г. по гр. д. № 747/2023 г. на ВКС, IV ГО. Прието е, че това обезщетение не противоречи на императивни норми, договорено е изрично в трудовия договор на ищеца и ответникът е поел задължение да го изпълни при прекратяване на договора, „независимо от останалите законни обезщетения“. Отхвърлено е и възражението на ответника за недействителност на клаузата по т. 9 от споразумението поради прекомерност на уговореното обезщетение, тъй като не било установено прекратяването на трудовото правоотношение да се дължи на неправомерно поведение на работодателя, за да се тълкува обсъжданото правило като клауза за неустойка по чл. 92 ЗЗД. По тази причина е обоснован извод, че това обезщетение не може да се намалява поради прекомерност. При липса на твърдения и доказателства поетото от работодателя задължение да е изпълнено въззивният съд обосновал извод за основателност на главния иск и иска за мораторна лихва. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните материално-правни въпроси: недействителна ли е клауза в трудов договор за обезщетение при предпоставки, различни от предвидените в КТ или в подзаконов нормативен акт на МС, защото противоречи на чл. 244, ал. 2 КТ, и противоречи ли на императивна правна норма клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при предпоставки, различни от посочените в Глава Десета на КТ; за това какви са критериите, за да се приеме, че обезщетението по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) е прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД; за това нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ), което се равнява на 12 месечни заплати (равностойни на повече от 100 месечни минимални работни заплати за страната) на служителя към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно ли е поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД; за това приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ); за това длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави; за това противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване. Касаторът е формулирал и втора група въпроси - действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ и без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението, както и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ; за това има ли значение поведението на работодателя за заплащане на обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) - дължи ли работодателят обезщетение, ако е бил добросъвестна страна ?. Поставен е и процесуалният въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе по всички възражения на страните, като изложи мотиви по доказателствата, които не приема. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решение в противоречие с практиката на ВКС– Решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на III ГО, Определение № 307/03.05.2012 г. по ч. гр. д. № 123/2012 г. на ВКС, III ГО, Решение № 356/25.09.2012 г. по гр. д. № 773/2011 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 828/04.12.2018 г. по гр. д. № 3137/2018 г., Решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г., Решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, I ГО (относно включените в първа и втора група въпроси), както и Решение № 216/20.02.2018 г. по т. д. № 861/2017 г., I ТО на ВКС, Решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на ВКС, Решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, Решение № 200/02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на ВКС, Решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, и ТР № 1/2013 г., както и ТР № 1/2001 на ОСГК (по последния въпрос). По поставените въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първата и втората група въпроси се отнасят до валидността на клаузата на т. 9 от допълнителното споразумение към трудовия договор между страните и са в основата на решаващите изводи на въззивния съд, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Даденото по тях разрешение от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, вкюлчително по напълно идентични с настоящия казус случаи, поради което не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. дело № 2721/2021 г., IV ГО, Решение № 28 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г., III ГО, Решение № 56 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 2700/2021 г., III ГО, Решение № 75 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г., III ГО, Решение №30 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г., IV ГО, постановени по напълно идентични с настоящия случай казуси, уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждение, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта, в която обезщетението се уговаря като дължимо, „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува и без тази част от уговорката, като по този начин задължението остава и работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например при дисциплинарно уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност, се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забрана за принудителен труд. Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение. Възприетото от въззивния съд разрешение съответства на актуалната съдебна практика. Ето защо касационно обжалване по въпросите от първите две групи не може да се допусне. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по доказателствата, които не приема, не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Това е така, защото спор между страните относно събраните по делото доказателства не е съществувал. Както бе посочено по-горе, спорът между страните е бил сведен единствено до валидността на уговорката по т. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година, по който въззивният съд се е произнесъл обсъждайки твърденията, възраженията и доводите на страните. По отношение на поставените въпроси не е налице и специалното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на съдебна практика по тези въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в доказания размер от 5 280 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,