Определение № 581 от 07.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 196/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община В. Д., ЕИК *, седалище и адрес на управление: гр. В. Д., пл. „Х. Б.“, *, представлявана от кмета К. К. Ц., действаща чрез адв. Н. Н. С. – АК - В., против решение № 975/30.09.2024 г. на ОС - Варна, по въз. гр. дело № 1750/2024 година, поправено с решение № 1261 от 22.11.2024 година, в частта му, в която е потвърдено решение № 170 от 19.07.2024 година по гр. дело № 12/2024 година по описа на Районен съд - Девня, в частите, с които е признато за незаконно и е отменено уволнението на Й. Я. Б. от гр. В. Д., обл. В., от длъжността - “Работник поддръжка“ в дейност „БКС“ при Общинска администрация В. Д.; с което е отменена Заповед №1238 от 01.12.2023 г. на кмета на Община В. Д. за прекратяване на ТПО между страните на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ като незаконосъобразна на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ; в частта, в която е бил възстановен Й. Я. Б. на заеманата преди уволнението длъжност “Работник поддръжка“ в дейност „БКС“ при Общинска администрация В. Д., на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, както и в частта, в която е осъдена Община град В. Д., ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. В. Д., обл. В., пл. „Х. Б.“, *, представлявана от кмета К. К. Ц. да заплати в полза на Й. Я. Б., сумата от 5 794 лева обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за времето, през което е останал без работа в резултат на уволнението за периода 01.12.2023 - 31.05.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.01.2024 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че обжалваното решение на Окръжен съд - Варна следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Посочва следните въпроси, отговорите на които счита, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. Задължителен ли е подборът по чл. 329, ал. 1 от КТ при извършено уволнение поради съкращаване на щатни бройки, когато е налице трансформиране на щатни бройки в новото щатно разписание на други длъжности със сходен характер?

2. Допустимо ли е постановяване на решение без съдът да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, които са установени по надлежния процесуален ред в производството по делото?

3. Допустимо ли съдът да основава решението си за законосъобразност на уволнение, извършено на основание чл. 326, ал. 1, т. 2 от КТ - поради съкращаване на щата, без в исковата молба да са изложени твърдения за незаконосъобразно извършен подбор при уволнението?

Ответникът по касация Й. Я. Б., действащ чрез адвокат С. П. Г. от Варненска адвокатска колегия, е депозирал писмен отговор на касационната жалба, в който се изразява становище за неоснователност на жалбата и се моли съдът да не допуска въззивното решение на касационно обжалване по изложени в отговора съображения.

Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

С атакуваното в настоящото производство въззивно съдебно решение съдът е приел, че основните съображения, посочени във въззивната жалба, се припокриват с тези, посочени в отговора на исковата молба и са свързани най-вече с реда за вземане на решения за проведеното съкращаване на щата в процесната община и липсата на задължение работодателят да осъществи подбор. По отношение на сроковете, в рамките на които решението на общинския съвет може да се изпълнява, според въззивния съд, ДРС е изложил нарочни съображения, които се споделят и от въззивната инстанция. Варненският окръжен съд е приел за неоснователно твърдението на въззивника, касатор в настоящото производство, за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, касаещо възможността на страната да извърши уточнения към исковата си молба. В тази връзка съдът се е позовал на решение № 55 от 27.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5558/2014 г., I г. о., ГК, че основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита търси в исковия процес, при което всякакви други фактически твърдения, които не се отнасят до заявеното в исковата молба материално правоотношение, не формират основанието на иска по смисъла на чл. 214 ГПК. Уточненията, направени от ищеца в първото съдебно заседание по реда на чл.143, ал. 2 ГПК, не променят основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част на исковата молба, а само го детайлизират посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на спора. Съдът е споделил и виждането, заложено в решение № 844 от 15.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1802/2009 г., IV г. о., ГК, според което разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от ГПК дава възможност в откритото заседание след разрешаване на предварителните въпроси ищецът да допълни исковата си молба, което означава да направи фактически твърдения в пределите на заявеното основание, а оттам и да ги подкрепи с доказателства. В тази връзка въззивният съд е приел, че извършеното в първото съдебно заседание по делото уточнение на исковата молба, че не е извършен подбор, почива на закона, още повече, че в самата искова молба се съдържа и такова наведено основание - а именно отсъствието на извършен подбор.

Съдът се е позовал на нарочна практика на ВКС на Р България, касаеща правото и задължението да се осъществи подбор като е посочил, че извършването на подбор по чл. 329, ал. 1 КТ при съкращаване на щата задължава работодателя да съпостави квалификацията и уменията за изпълнение на работата на всички работници, изпълняващи идентични трудови функции. Този подбор обаче следва да се извърши не в рамките на цялото предприятие, а измежду работниците в рамките на обособената структура, в която се извършва съкращаването на щата. Въззивният съд се е позовал на решение № 1845 от 29.12.1999 г. на ВКС по гр. д. № 768/99 г., III г. о., че когато извършването на подбора е задължително за работодателя и подбор не се извърши, както и когато се извърши, но не по законоустановените критерии, уволнението е незаконно. Според въззивния съд, в тежест на работодателя е да ангажира доказателства, че е извършил подбор, когато такъв е бил задължителен, и че го е извършил по критериите на чл. 329 КТ - по-висока квалификация и по-добра работа. Според въззивния съд, при въведен довод за нарушение на чл. 329 от КТ, изразяващо се в липса на обективна преценка на трудовите качества на уволнения служител, съдът проверява основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии на действително притежаваните от работника или служителя квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. Въззивният съд е приел, че в случая се установява, че е била съкратена бройката „Работник поддръжка“; също от данните по делото обаче се установява и друго - че в новото щатно разписание въпросната длъжност „Работник поддръжка“ е запазена и че на нея с трудов договор от 08.12.2022 година е било назначено лицето Н. В.. Съпоставяйки длъжностните характеристики на двете лица, въззивният съд е приел, че те са сходни - касаят поддръжка и ремонт на сгради и съоръжения. Според въззивния съд, при сходство на трудовите функции на съкратената длъжност с тази, предвидена в новото щатно разписание, подборът от право на работодателя става негово задължение. В случая въззивният съд е изложил съображения, че подборът е бил задължителен и отказът да бъде упражнен е общо основание за незаконност на уволнението.

Според въззивния съд, по същество се твърди от страна на ищеца и т.нар. “злоупотреба с право“ по смисъла на чл. 8 от КТ, но в тази връзка съдът е изложил съображения, че доказателства за такава злоупотреба не са събрани. Въззивният съд е приел още, че с отговора си по исковата молба процесуалният представител на Община В. Д. е направил възражение за прихващане на двете обезщетения - по чл. 220 и по чл. 222 от КТ и след като е стигнал до извода, че възражението за прихващане е валидно и допустимо, го е разгледал и е приел, че същото е основателно. Въззивният съд е стигнал до извода, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ следва да се уважи до размер на сумата 5 794 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 05.01.2024 година до окончателното изплащане на задължението.

По така поставените от касатора въпроси, настоящата касационна инстанция приема следното:

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Поставените от касатора въпроси обосновават наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване. Не е налице обаче посочената от касатора спрямо всичките три въпроса специфична предпоставка за допускане на решението на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не излага мотиви с какво отговорът на ВКС по въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на постановките, дадени с т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка не се представят доказателства за съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона - чрез дадено неправилно според страната тълкуване на конкретни разпоредби и в резултат на това са обективирани правни разрешения, съвпадащи с приетите от въззивния съд, нито пък са ангажирани доказателства за съдебна практика, която касаторът счита, че следва да се актуализира.

По поставените от касатора в изложението му въпроси има създадена многобройна съдебна практика

По първия поставен въпрос относно това в кои случаи работодателят е длъжен да извърши подбор при съкращение в щата е налице установена практика на ВКС (вж. - решение № 246/23.06.2011 г. по гр. д. № 1152/2010 г., III г.о.; решение № 492/21.01.2013 г. по гр. д. № 1696/2011 г., IV г.о.; решение № 23/08.04.2020 г. по гр. д. № 1853/ 2019 г., IV г.о., решение № 249/18.10.2017 г. по гр. д. № 540/2017 г., IV г.о.; решение № 131 от 26.10.2023 г. по гражданско дело № 4929/2022 година на ВКС, III г. о., решение № 436 от 03.07.2024 г. по гражданско дело № 2640/2023 година на ВКС, III г. о. и др.), според която подборът при уволнение, на основание закриване на част от предприятието, при съкращаване на щата или при намаляване обема на работа, не е задължителен, само когато се премахва единствената щатна бройка или всички щатни бройки за съответната длъжност. В този случай работодателят може, без да е длъжен, да извърши подбор между работниците и служителите, чиито длъжности се съкращават с тези, чиито длъжности не се съкращават. За да бъде упражнено „правото на подбор”, трябва да има сходство между трудовите функции на съкращаваната и несъкращаваните длъжности. Ако правото на подбор е упражнено, то подлежи на съдебен контрол, но отказът да бъде упражнено това право не подлежи на съдебен контрол и не е основание уволнението на работника, заемащ единствената съкратена щатна бройка, да бъде обявено за незаконно. По различен начин стои въпросът със „задължението за подбор” – то става част от правото на работодателя законосъобразно да прекрати трудовото правоотношение, когато се съкращават само част от бройките за заеманата длъжност. В този случай подборът е задължителен и неизвършването му обуславя незаконосъобразност на уволнението.

В случая въззивният съд се е съобразил с правните съображения в посочените по-горе съдебни решения. Съдебната практика по така поставения от касатора въпрос е непротиворечива и не се нуждае от осъвременяване.

Вторият поставен въпрос, който е принципен и касае задължението на въззивната инстанция за обсъждане на всички правнорелевантни факти, е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в нея разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и разгледа всички доводи и възражения на страните (своевременно въведени в производството), когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства (както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него), въз основа на които да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение.

Посочената практика на ВКС и по този въпрос е многобройна и непротиворечива и не се нуждае от осъвременяване.

По третия въпрос практиката на ВКС приема, че съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува. Предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените фактически основания от страните следва и предметът на доказване. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права. Изрично в решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/ 2013 г., ІІ г.о., ВКС, се приема, че при преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила. Съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото и да се произнася по невъведени възражения (решение № 156/ 10.06.2013 г. по гр.д.№ 1497/ 2013 г, І г.о., ВКС). По–специално, при оспорване на уволнение като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца фактически основания, които (според уволненото лице) опорочават волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение (срв. решение № 158/ 01.07.2013 г. по гр.д.№ 1008/ 2012 г., ІV г.о., ВКС и цитираната в него трайна предходна практика по същия въпрос). Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл.344 ал.1 т.1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване (решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4553/ 2015 г., ІV г.о., ВКС).

Посочената практика е съобразена от въззивния съд, тъй като още в исковата молба работникът е оспорил законосъобразността на уволнението със задължението на работодателя да извърши подбор по чл. 329 КТ. Същата не се нуждае от промяна или осъвременяване.

В обобщение следва да се посочи, че въззивното решение не следва да се допусне на касационно обжалване по въпросите и на основанията, изложени от касатора. На ответната страна следва да се присъдят претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение