Определение № 50045 от 27.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1805/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Детска градина „Славейче”, чрез адв. В., против решение № 20 от 07.03.2022 г. по в.гр.д. № 22/2022 г. на Разградски окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 566 от 29.10.2021 г. по гр.д. № 1679/2021 г. на Разградски районен съд, са уважени предявените от ответника по касационната жалба против Детска градина „Славейче” обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225 КТ. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд, като поддържа незаконосъобразност на основание чл. 281, т. 3 ГПК поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че работодателят формално е провел процедура по подбор по смисъла на чл. 329, ал. 1 КТ, без реално такъв да е бил осъществен, както и че процедурата за извършване на този подбор не е била известна на никого, включително на работодателя, до излизането на съответните резултати. Поддържа, че краткото време, за което е извършен подборът – в рамките на 1 ч. и 15 мин., е в резултат на това, че комисията, осъществяваща го, е работила при преценката си само въз основа на документи. Обосновава обективността на оценката, дадена от комисията по подбора, с обективното оценяване на ответника по касационната жалба Ф. К. от страна на нейните колеги учители в попълнената от тях анкета. Счита, че отказът да попълни анкетата за своите колеги на ищцата съставлява злоупотреба с право. Намира оспорваното решение за неправилно поради това, че въззивният съд е излязъл извън рамките на възложения му съдебен контрол. Твърди, че вместо да основе решението си на извод относно обективното съответствие на качествата на Ф. К. за изпълнение на работата с поставените ѝ оценки, съдът е преценявал дали и доколко са поставени оценки по всички заложени критерии и дали това е осъществено от всички учители. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Дали комисията, на която работодателят е възложил оценката на качествата, може да определя тежестта на всеки от посочените критерии и да ги детайлизира; 2/ Прави ли подбора незаконосъобразен това, че в заповедта за назначаване на комисията работодателят не е определил относителната тежест на критериите; 3/ Какъв е обхватът на съдебния контрол при извършен от работодателя подбор по чл. 329 КТ; 4/ Трябва ли работодателят да доказва обективното съответствие на поставените оценки с качествата на работника/ищеца, ако той не е направил изрично оспорване в това отношение; 5/ По приложението на чл. 329, ал. 1 КТ и обхвата на съдебния контрол по критериите за подбор, респ. възможността при осъществяването на подбора, назначената от работодателя комисия да използва и възприеме като оценка за нивото на изпълнение на работата, резултати от по-ранни атестации на сравняваните лица, в т.ч. оценки от „Педагог през погледа на колегите си”. По втория въпрос се твърди, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 187 от 15.03.2010 г. по гр.д. № 3912/2008 г. на IV г.о.; по третия въпрос – с решение № 39 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 1585/2009 г. на IV г.о., решение № 7 от 31.01.2012 г. по гр.д. № 935/2011 г. на IV г.о. и Тълкувателно решение от 16.01.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС; по четвъртия въпрос – с решение № 434 от 23.10.2012 г. по гр.д. № 1619/2011 г. на IV г.о.; по петия въпрос – с решение № 316 от 30.10.2015 г. по гр.д. № 2795/2015 г. на IV г.о. Ответната страна по жалбата – Ф. Т. К., чрез пълномощника си адв. М. М., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозирала отговор, в който се поддържа, че не е налице общото основание за допускане до касационно обжалване, както и допълнителните селективни критерии. Твърди се, че формулираните от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС – основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а последният от тях, освен че не е решен в противоречие с цитираното решение, не е включен и в предмета на делото. Излагат се доводи за неоснователност на касационната жалба, като се поддържа, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, въззивният съд е приел, че правните изводи на първоинстанционния съд относно наличие на реално съкращаване на щата и за липсата на законосъобразно проведен подбор са правилни и формирани въз основа на установената фактическа обстановка. Въззивният съд е съобразил Тълкувателно решение № 3/16.01.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което преценката по чл. 329, ал. 1 КТ кой от работниците или служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежи на съдебен контрол в производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Предмет на тази преценка са както относимостта на предвидените от работодателя критерии за подбор към законоустановените такива, така и съответствието на дадената от назначената комисия оценка с реалните качества и умения, притежавани от лицата, измежду които подборът е извършен, но не и качествата и цензът на лицата, участващи в комисията. Съдът е приел, че предпоставка за законосъобразност на проведения подбор е активното поведение на работодателя при установяването на квалификацията на оценяваните служители. По-нататък, въззивната инстнация е намерила, че работодателят формално е провел процедура по подбор в рамките на 1 ч. и 15 мин., без реално да е осъществил такъв. Освен това е приел, че липсата на предварително определени критерии, по които ще се извършва подборът, и на яснота кой от тях каква относителна тежест ще има опорочават законността на проведения подбор. Съдът е достигнал до извода, че процедурата за извършване на подбора не е била на никого известна до излизането на резултатите, включително и на работодателя, както и че критериите по чл. 329, ал. 1 КТ, а именно професионална квалификация, изпълнение на трудовите задължения и работа в екип, не са били обективно изследвани. Поради това въззивният съд е намерил извършеното прекратяване на трудовото правоотношение на основание съкращаване на щата за незаконосъобразно. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. С формулираните въпроси касаторът обосновава искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение за противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Практиката на ВКС включва два вида съдебни актове, първият от които са тези, с които касационната инстанция дава нормативно тълкуване на закона, а именно – тълкувателните решения със задължителен характер. В случая касаторът е посочил по единия въпрос противоречие с тълкувателно решение, а по всички останали - със съдебни актове от втория вид – решения на състави на ВКС по конкретни дела, които обективират казуално тълкуване, без оглед дали то се отнася до конкретното дело или кореспондира с трайно установена практика по тълкуването на правната норма. В обхвата на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 2 ГПК попадат решенията, постановени на основание чл. 290 ГПК, които съгласно ал. 3 не представляват задължителна съдебна практика. Въпреки това, резонно е да се приеме, че отклонение от постановено по чл. 290 ГПК казуално тълкуване е допустимо единствено при достатъчно аргументирано обосноваване на тълкувателните изводи в различен смисъл. По отношение на първия въпрос - дали комисията, на която работодателят е възложил оценката на качествата, може да определя тежестта на всеки от посочените критерии и да ги детайлизира, касаторът не е посочил съдебна практика на ВКС – било тълкувателна или постановена в производство по реда на чл. 290 ГПК, с която решаващите изводи на съда да са в противоречие. Вторият въпрос от изложението на жалбоподателя: „Прави ли подбора незаконосъобразен това, че в заповедта за назначаване на комисията работодателят не е определил относителната тежест на критериите?”, който според касатора е разрешен в противоречие с решение № 187 от 15.03.2010 г. по гр.д. № 3912/2008 г. на IV г.о., също като и първия касае относителната тежест на критериите, по които е извършен подборът по чл. 329, ал. 1 КТ. Съобразявайки това обстоятелство, настоящият състав намира, че тези два въпроса следва да бъдат разгледани заедно. В тази връзка цитираната от касатора съдебна практика постановява, че когато комисията по подбора не е получила указания от работодателя каква тежест в общата оценка има всеки от посочените критерии за подбор, за да изпълни възложената задача, тя може сама да определи относителната тежест на всяка оценка по отделните критерии при формирането на общата оценка, като освен това може да детайлизира посочените от работодателя критерии и да въвежда различни показатели, по които да извърши оценката. Прието е още, че оценяването на работниците по критерии, които не са посочени от работодателя, само по себе си не опорочава работата на комисията, тъй като нейната оценка не обвързва работодателя и той може да не я приеме. Настоящият състав счита, че въззивното решение не е в противоречие с тази практика, тъй като съдът не се е произнесъл в положителен или отрицателен смисъл по въпроса за възможността на комисията, извършваща подбора, да определя тежестта на критериите и да ги детайлизира. Що се отнася до липсата в заповедта за назначаване на комисията на определяне на относителната тежест на критериите, произнасянето на въззивната инстанция касае не определянето на относителната тежест на критериите в заповедта за назначаване на комисията, а наличието на яснота относно тази тежест предварително, преди осъществяването на процедурата по подбор. В тази посока е и задължителната практика на ВКС, цитирана и във въззивното решение - Тълкувателно решение № 3/16.01.2012 г. по т. д. № 3/2011 г., ОСГК, съгласно което при осъществяването на подбор „се следва изначална яснота и определеност на условията, при които той следва да се проведе”. Настоящият състав намира, че в обхвата на условията за провеждане на подбора се включва и относителната тежест на критериите. Поради изложеното първите два въпроса, не обуславят допусне на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Макар да отговаря на общото основание за касационно обжалване, не се установява наличие на допълнителния селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по третия материалноправен въпрос. По посоченото от касатора решение № 39 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 1585/2009 г. на IV г.о. е прието, че преценката по кои критерии да бъде извършен подборът за всяка конкретна длъжност е предоставена изцяло на работодателя и не може да бъде контролирана от съда. Съдът може да проверява само обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действително притежаваните от определените за уволнените работници или служители. На съдебен контрол подлежи това дали е извършен подбор, включени ли са в него всички необходими участници, приложени ли са законовите критерии и основават ли се приетите оценки по отделните показатели на действителните качества на работника. Във второто решение - № 7 от 31.01.2012 г. по гр.д. № 935/2011 г. на IV г.о., е прието, че преценката на работодателя кой от служителите, които участват в подбора, има по-добра квалификация и работи по-добре, подлежи на съдебен контрол, като съдът проверява само обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение от 16.01.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГК, в което е постановено, че преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 КТ - кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре, подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, каквото е и настоящото. В процесния случай не се констатира отклонение от цитираната практика. Приемайки за установено, че в конкретния случай не е било гарантирано обективното изследване на критериите професионална квалификация и квалификационни кредити, които включват образователната степен и придобитата допълнителна квалификация, свързана със заеманата длъжност, както и критериите изпълнение на трудовите задължения и работа в екип, решаващият състав е приел, че в производството не е било установено обективното съответствие на оценката с действителните качества на участващите в подбора работници. С този си извод съдът не се е произнесъл в разрез в цитираната практика и не е излязъл извън обхвата на съдебния контрол по чл. 329 КТ. По въпроса трябва ли работодателят да доказва обективното съответствие на поставените оценки с качествата на работника/ищеца, ако той не е направил изрично оспорване в това отношение, се твърди противоречие с решение № 434 от 23.10.2012 г. по гр.д. № 1619/2011 г. на IV г.о., според което в случай че ищецът не оспори оценките в протокола, документиращ извършения подбор, ответникът работодател не носи тежест да докаже съответствието им с действителните качества на оценяваните лица. Касаторът твърди, че ищецът не е направил оспорване на поставените от нейните колеги оценки в анкетата „Педагог през погледа на колегите си”. Видно от искова молба обаче, ищцата изрично е оспорила поставените ѝ оценки, като е навела конкретни доводи за необоснованост на поставените й такива в протокола за подбор. Това обстоятелство съгласно цитираната от касатора практика сочи, че работодателят е бил длъжен да установи съответствието между поставените оценки и действителните качества на участниците в подбора. Последователна е съдебната практика, че при оспорване от страна на уволнения работник на факта на законното извършване на подбора, работодателят трябва да докаже обстоятелствата, отразени в протокола с всички допустими доказателствени средства, включително чрез разпит на лице или лица, подписали протокола за подбор. В настоящият случай въззивният съд е обосновал извода си за незаконосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение с това, че работодателят не е проявил необходимата активност да установи кой от служителите му има по-висока квалификация, ангажирайки доказателства в тази насока. Достигайте до този решаващ извод, въззивната инстанция не се произнесла в противоречие със сочената от касатора практика, поради което и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Последния въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, за който се твърди противоречие с решение № 316 от 30.10.2015 г. по гр.д. № 2795/2015 г. на IV г.о., който по същество си се свежда до въпроса относно възможността комисията по подбора, да обоснове оценките, които поставя на резултати от по-ранни атестации на участниците, включително на оценки, които те са поставяли едни на други в по-рано проведени анкети, не покрива общия критерий за достъп до касационно обжалване, а именно да е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Решаващият му извод за формален подход при подбора и поставянето на ищеца в неравностойно положение спрямо другите участници се основава на други обстоятелства, сред които липсата на отговори по всички въпроси от страна на всички оценявани лица, обективна невъзможност колегите на ищеца да са запознати с професионалните ѝ качества, предоставяне на по-кратко време за попълване на анкетата от Ф. К. и други. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПK. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,