Определение № 2823 от 03.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 220/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. В., чрез адв. Г. В., срещу въззивно решение № 5621 от 17.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 279/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 19633 от 28.11.2023 г., постановено по гр. д. № 67849/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от И. Г. В. срещу „С. Е.“ ЕАД осъдителни искове с правно основание чл. 200 КТ за сумата от общо 50000 лв., от която сума 23000 лв. представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, резултат от настъпила на 15.01.1994г. трудова злополука, а сумата от 27000 лв. представлява имуществена вреда под формата на пропуснати ползи в периода от 1995 г. до 2022 г., като разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът би реализирал като тролейбусен шофьор и получаваната от НОИ инвалидна пенсия. В касационната жалба и приложеното към нея изложение се релевират доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа бланкетно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи, че възприетото от съда и изложено в мотивите на решението не е съобразено с фактическата обстановка, като доводите на съда са несъстоятелни и необосновани. Твърди, че липсва задълбочен анализ на фактическата ситуация, поради което направените изводи са повърхностни и незаконосъобразни, влизащи в противоречие с правните норми. Изложил е съображения, че са налице новонастъпили вреди, поради което отхвърлянето на претенцията за дължимо обезщетение е необосновано и неаргументирано. Ответната страна по жалбата – „С. Е.“ ЕАД, не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил като безспорно между страните, че към 15.01.1994 г. ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника по трудов договор № ***/27.12.1993 г. за длъжността „тролейбусен шофьор“, като на посочената дата е претърпял инцидент по време на изпълнение на трудовите му задължения, който е бил признат за трудова злополука, a впоследствие трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 01.04.1999 г. на основание чл. 325, т. 9 КТ и експертно решение № ****/15.03.1999 г.; че в причинна връзка с процесната трудова злополука ищецът е получил травматично увреждане – счупени десен крак и подбедрица, довели впоследствие до трайна неработоспособност в степен от 94 % (в експертно решение на ТЕЛК от 2002 г. намалена до 70 %). Въззивният състав е намерил, че ищецът не е ангажирал каквито и да било доказателства за установяване на твърдяните от него болки и страдания (не са релевирани искания за допускане на съдебно-медицинска експертиза, нито за събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетели), но съобразно характера на нараняванията и степента на инвалидизация е обосновал извод, че той несъмнено е претърпял най-малкото обичайните при подобно травматично увреждане неимуществени вреди. Въпреки това е застъпил становището, че същите не подлежат на обезщетяване предвид погасяване на вземането по давност, като възраженията на ищеца за неприложимост на разпоредбите за погасителната давност е преценил като несъстоятелни. По повод възражението на ответната страна за погасяване по давност на процесните вземания, въззивната инстанция е съобразила разпоредбата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, съгласно която давностният срок за този вид искове започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. Приела е, че вземането за обезщетение за вреди от причинена трайно намалена работоспособност от трудова злополука може да бъде упражнено от датата на признаване на злополуката за трудова. При тези съображения въззивният съд е намерил, че в случая злополуката на И. В. е призната за трудова с акт на работодателя от 17.06.1994 г., евентуално най-късно с първото експертно решение на ТЕЛК, издадено в полза на ищеца на 09.04.1997 г., с което му е определена втора група инвалидност в причинна връзка със злополуката, т. е. тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ за предявяване на иска за обезщетяване на вредите от тази злополука е изтекъл най-късно на 09.04.2000 г., а по делото не се твърди, нито се установява ищецът да е предявил претенция за това вземане преди подаване на исковата молба по настоящото производство – на 13.12.2022 г. Въззивният състав е възприел като неоснователни възраженията на ищеца, че болките и страданията му продължават и до настоящия момент, поради което давността за тях не се прилагала. От приетата епикриза от 28.02.1994 г. е установил, че И. В. е бил блъснат от автомобил, докато се е намирал на пътното платно и е поправял прътите на тролейбуса, който е управлявал в рамките на трудовите си задължения, след което е бил лекуван оперативно в УМБАЛСМ „Пирогов“ и е престоял в болницата около месец. Констатирал е, че с експертно решение № ***/09.04.1997 г. ТЕЛК му е поставила диагноза „счупване на бедрената кост“ в резултат от злополуката, а с последващи експертни решения на ТЕЛК от 10.12.2007 г., 28.10.2013 г., 14.09.2016 г. и 15.06.2022 г. тази диагноза е била потвърждавана, като преосвидетелстването на ищеца всеки път е било извършвано поради изтичане на срока на инвалидност и описанието на уврежданията е идентично. При горните съображения въззивният съд е формирал извод, че твърдяните от ищеца неимуществени вреди в причинна връзка със злополуката са настъпили още към датата на инцидента и произтичат от причиненото още тогава физическо увреждане – счупването на десния му крак и дясна подбедрица. Обстоятелството, че болките и страданията от това увреждане продължават и до сега е преценил като необуславящо извод за неприложимост на правилата за погасителната давност по отношение на тях при положение, че не е налице влошаване на здравословното състояние на пострадалия. Позовал се е на разясненията в практиката на ВКС, че при причинено трайно физическо увреждане искът за обезщетение за неимуществените вреди следва да бъде предявен в рамките на тригодишния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, като при определяне на справедливия размер на обезщетението съдът ще съобрази и бъдещите вреди, чието настъпване е сигурно с оглед доказаната трайна неработоспособност на работника. Посочил е, че макар и ищецът да търпи идентични болки и страдания в продължение на 30 години от настъпването на злополуката, същият не може да предяви претенция за обезщетяването им във всеки един момент от този период. В тази връзка е обобщил, че искът е трябвало да бъде предявен в тригодишен срок от настъпване на вредата и признаване на злополуката за трудова, а при определяне на размера на обезщетението съдът следва да вземе предвид трайно му влошено здравословно състояние и бъдещите страдания и неудобства. Отделно от изложеното, въззивният състав е посочил, че непогасено по давност би било единствено вземане за обезщетяване на вреди, настъпили в по-късен момент след трудовата злополука (до три години преди предявяване на иска), в резултат от влошаване на здравословното състояние на пострадалия в причинна връзка със същото събитие – вреди от ексцес. Установил е, че в този случай е дължимо обезщетение, но само за влошаването, за новонастъпилите вреди, а не за първоначалната травма и то само ако тези нови вреди се намират в причинна връзка с увреждането. Изложил е съображения, че в настоящия случай не се доказва подобна промяна в здравословното състояние на ищеца, а и в първото открито съдебно заседание пред първата инстанция, процесуалният представител на ищеца е заявил, че не е налице влошаване в състоянието на доверителя ѝ. Въззивният съд не е установил и наличието на такова от приетите по делото писмени доказателства – посочил е, че всички издадени в полза на ищеца експертни решения на ТЕЛК, са постановени поради изтичане на срока на инвалидност и описват идентични физически увреждания, настъпили още през 1994 г., без да са налице данни за утежняване на здравословното му положение. Преценил е като несъстоятелни и доводите на ищеца, че степента на неговата трайна неработоспособност се е увеличила през годините, доколкото с решенията на ТЕЛК от 2007 г., 2013 г. и 2016 г. същата е определена на 94 %, а с експертното решение от 15.06.2022 г. е намалена до 70 %, а към датата на подаване на исковата молба не е установил данни за настъпил ексцес в състоянието на ищеца. С оглед на изложеното, въззивната инстанция е намерила, че предявените искове за обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди от процесната трудова злополука следва да бъдат отхвърлени. Доводите, че работодателят не е претърпял каквито и да било вреди от трудовата злополука, както и че първоинстанционният съд погрешно не е допуснал съдебно-медицинска експертиза (каквато никоя от страните не е поискала), е преценила като са неотносими към правния спор, с оглед установеното като основателно възражение на ответника за изтекла погасителна давност. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В случая не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявени искове, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането. Отделно от горното, в процесния случай касаторът изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. Касаторът не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Жалбоподателят се е задоволил да посочи бланкетно, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, без да го уточни. По същество оплакванията на касатора срещу решението на въззивната инстанция засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват изложение на фактите, които според страната са релевантни за спора, както и доводи за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства. Следва да се посочи обаче, че визираното в жалбата (както и в приложеното към нея изложение) несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. За пълнота следва да се посочи, че в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за неоснователност на исковите претенции предвид погасяване на вземанията по давност, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по релевираните от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал събраните доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е взела становище по жалбата, съответно не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,