Определение № 392 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 97/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. С. срещу решение № 288 от 25.09.14г.,постановено по в.гр.дело № 570/14г.на Окръжен съд – Добрич,с което е потвърдено решение № 76 от 30.06.14г.,постановено по гр.дело № 229/14г.на Районен съд- Каварна.С него са отхвърлени исковете за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл.344 ал.1 т.1- т.3 КТ,предявени от същата страна против „В.”гр.Д.. В приложеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се посочват бланкетно основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК и се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение.Приложена е съдебна практика. Ответникът по жалбата не заявява становище. С обжалваното решение въззивният съд е приел ,че заповед № 1/18.03.14г.на управителя на ответното дружество,с която на основание чл.188 т.3 КТ на ищеца Д. С. С.,на длъжност „техник В и К” в отд.”Технически персонал”,район Ш. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”съгласно чл.188 т.3 КТ за неявяване на работа в продължение на три последователни дни – 21.01.14г.,22.01.14г. и 23.01.14г.и трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ,е законосъобразна.Изложени са съображения,че ищецът е извършил вмененото му с уволнителната заповед нарушение,тъй като на посочените дати не се е явил на работа в район Ш.,където е уговореното място на работа.Прието е за правноирелевантно неговото явяване в друг район „К.” или в седалището на дружеството в [населено място] за лична среща с управителя по негова инициатива. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като разгледа касационната жалба и изложението към нея намира,че в тях не се съдържат основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.Общото основание за селектиране на касационните жалби е произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело,за формиране решаващата воля на съда,но не и за правилността на обжалваното решение,за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,като израз на диспозитивното начало в гражданския процес.Недопустимо е съдът да извлича правните въпроси,които касаторът евентуално би имал предвид.В случая не е формулиран конкретен правен въпрос,разрешен от въззивния съд - т.е.не е налице общото основание по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване,в какъвто смисъл е и даденото тълкуване в т.1 на ТР № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС.Приложените съдебни решения са по конкретни казуси,които при липсата на поставен за разрешаване правен въпрос не следва да се обсъждат. Доводите на касатора са,че въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение, без да обсъди всички събрани по делото доказателства и възражения,както и че неправилно е преценил данните по делото.Оспорването на доказателствените изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.Те могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл.293 ГПК,но само след допуснато касационно обжалване. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.