Определение № 643 от 27.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2194/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д.С. като процесуален представител на П. Х. Х. от [населено място] срещу въззивното решение на ОС Русе от 25.10.2019г. по в.гр.д. № 576/2019г. Ответникът по жалбата „ДМВ“ ЕООД В. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат В.А. е заел становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение РОС е обезсилил решението на РРС от 13.06.2019г. по гр.д. № 4262/2018г. в частта по претенцията за установяване, че трудовият договор между страните е прекратен на различно от посоченото в заповедта от 16.06.2018г. основание, и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за присъждане на 31200лв. неплатени трудови възнаграждения. За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че със заповед от 16.05.2018г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.326 ал.1 КТ, като работодателят е приел, че със заявлението си ищецът е отправил писмено предизвестие за прекратяването. Ищецът счита, че правоотношението е прекратено на основание чл.327 КТ – поради неплащане на дължими трудови възнаграждения. Заповедта не е обжалвана. При тези обстоятелства ищецът има право в производство по чл.344 КТ да иска да се реши и въпросът за основанието на уволнението – дали то законосъобразно е извършено на посоченото в заповедта основание или е възникнало правото за прекратяването на трудовото правоотношение по чл.327 КТ. Самостоятелен установителен иск за основанието не е предвиден в закона, поради което първоинстанционното решение в тази му част е недопустимо. По претенцията по чл.128 КТ е прието въз основа на заключения на ССЕ, гласни доказателства и извънсъдебни признания на ищеца в разменена кореспонденция с ответника, че ищецът през процесния период април 2017г. – април 2018г. не се е явявал на работа. С оглед на това, независимо че е бил документално воден на работа, на него не му се следва заплащане на възнаграждение. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, представено след дадени на ищеца указания /молби от 13.03.2020г. и от 11.06.2020г./, се сочи, че решението в обжалваната му част по претенцията за присъждане на възнаграждение е постановено в противоречие със задължителната и незадължителната практика на ВКС /каквато не се сочи/, както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Изложени са съображения, че не са обсъдени всички доказателства в съвкупност, както и за необоснованост предвид съдържанието на показанията на свидетелите, както и че не следвало да бъдат кредитирани показанията на единия от свидетелите. Сочи се, че не е ясно защо са кредитирани копията от електронна кореспонденция, каквато ищецът твърди, че не е водил, с оглед на което и че представените протоколи са изготвяни на 10-то число на месеца, като протокола от 10.12.2017г. е издаден в неделя – неработен ден за ищеца, било абсолютно установено, че протоколите са съставени специално за настоящото производство. Не било изпълнено задължението за представяне на оригиналите на протоколите. Не било обсъдено писмо от 20.04.2018г., с което се признавало, че дружеството дължи обезщетения на ищеца. Не била представена длъжностна характеристика за установяване дали ищецът е в свободен режим на работа или с определено работно място. От доказателствата било видно, че Х. никога не бил живял в [населено място] или в [населено място]. Алтернативно, ако се приеме, че ищецът се е самоотлъчил, с оглед представена справка от регистъра на осигурените било видно, че ищецът има отработени 22 дни за март 2017г. и 18 дни за април 2017г. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение. ВКС намира, че не са налице предвидените в закона основания за допускане на касационно обжалване. По силата на чл.280 ал.1 ГПК касационно обжалване се допуска при произнасяне по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, и в противоречие с практиката на ВКС, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС или който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за спора по делото. ВКС не е задължен да изведе въпроса от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. В разглеждания случай касаторът не е посочил правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, нито е посочил практика, на която даденото във въззивното решение разрешение да противоречи. Касаторът не е обосновал и наличието на някоя от хипотезите, включени в основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – според т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Релевираните в изложението съображения са такива за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност, които представляват основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК, които се подлагат на преценка от касационния съд, ако допусне касационно обжалване, но не и в настоящото производство по допускането. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК за допускане на касационно обжалване. То е обосновано с твърдения за неправилно тълкуване и несъобразяване на действителното съдържание на събраните доказателства, необсъждане на всички доказателства в съвкупност, от доказателствата се установявало, че ищецът не е имал конкретно работно място, което той да е бил задължен да посещава в определено работно време, което обосновава неправилен извод, че не е престирал труд, доказателствата не били мотивирано обсъдени какво точно в тях води до направените изводи, всичко това водело до противоречие между доказателствата и установените факти. Тези твърдения са такива за нарушение на процесуалния закон, за необоснованост и незаконосъобразност. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния и материалния закони, видими пряко от съдържанието на съдебния акт. А преценката дали такива нарушения са допуснати изисква проверка и анализ на процесуалните действия на страните и съда, на събраните доказателства и съпоставянето им с формираните изводи, каквато касационният съд извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,