Определение № 1847 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 718/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Р. А. срещу решение № 16/10.01.2025 г. по в.т.д. № 824/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 – ти с-в в частта, с която е потвърдено решение № 1038/17.07.2024 г. по т.д. № 1335/2023 г. на СГС за отхвърляне на предявените от Р. Р. А. срещу А. Н. Д. и Кристи Христова Маринова осъдителни искове по чл.45 ЗЗД за солидарното им осъждане да заплатят сумата от 100 000 лв., представляваща част от претърпяна загуба в общ размер на 2 926 000 лв., както и за сумата от 10 000 лв., представляваща пропусната полза за получаване на договорна лихва от влагането на сумата от 100 000 лв. в банка за периода от 05.05.2017 г. до 17.07.2023 г., вследствие противоправното и виновно бездействие на ответниците да включат вземанията на ищеца по договор за платежни услуги за потребител от 29.10.2013 г. в списъците с приети вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н./. Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмения си отговор ответниците А. Н. Д. и Кристи Христова Маринова оспорват основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, на първо място, въззивният съд е приел, че решението на СГС не е неправилно поради наличие на твърдените от ищеца предпоставки по чл.22, ал.1, т.6 ГПК по отношение на първоинстанционния съд. Подчертал е, че проверката за допустимост на исковата претенция е задължение на съда по чл.130 ГПК, поради което констатациите на съдията – докладчик при извършването й не съставляват обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, изискващи неговия отвод. Предвид мотивите на СГС за недопустимост на иска, липсва предварително взето отношение по основателността на претенцията, поради което не е нарушено изискването за разглеждане и решаване на делото от независим и безпристрастен съд. Този извод САС е аргументирал с липсата на допуснати от съдията – докладчик процесуални нарушения на разпоредбата на чл.142, ал.1 ГПК при разглеждане на делото в съдебно заседание на 14.05.2024г., както и при произнасяне по направените от ищеца доказателствени искания. Отказът да се допусне събиране на доказателства само по себе си не налага извод за предубеденост и специално отношение към страната, направила тези искания, доколкото съдът има право да направи преценка за допустимост и относимост на доказателствените искания и съобразно това да допусне или откаже събирането им. Правилността на отказа за допускане на доказателства подлежи на инстанционен контрол по пътя на въззивното обжалване на първоинстанционното решение при заявено оплакване за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което в процесния случай не е налице, тъй като във въззивната жалба липсва искане за събиране на недопуснатите доказателства във въззивното производство на основание чл.266, ал.3 ГПК. На следващо място, по основателността на исковата претенция САС е приел за безспорно, че между Р. Р. А. и „КТБ“ АД /н./ са сключени договор на платежни услуги за потребител /физическо лице/ от 11.12.2012 г., анекс № 123128/29.10.2013 г. и анекс № 123131/29.10.2013 г., въз основа на които ищецът е депозирал в банката сумата от 2 926 000 лв. по две банкови сметки. На 24.10.2014 г. между Р. Р. А., като цедент, и „Агро-Ж.А“ ООД, като цесионер, е сключен договор за цесия за прехвърляне на част от вземането към „КТБ“ АД /н./ по едната банкова сметка в размер на 2 826 000 лв., както и на вземането по другата банкова сметка в размер на 100 100 лв., срещу заплащането на цена в размер на 2 926 100 лв. С допълнително споразумение от 29.10.2014 г. към договора за цесия е договорено, че интересът на цесионера от придобиване на вземането е в зависимост от възможността да го прихване срещу вземанията на „КТБ“ АД /н./ към него, произтичащи от договор за банков кредит от 03.05.2007 г., като договорът за цесия се прекратява с обратна сила, без изявление на някоя от страните, ако прихващането бъде обявено за недействително поради несъстоятелност на банката. Банката е уведомена за извършената цесия на 05.11.2014 г. С решение № 644/04.04.2017 г. по т.д. № 7218/2016 г. на СГС прихващането на цедираното вземане с насрещните задължения на „Агро-Ж.А“ ООД към „КТБ“ АД /н./ е обявено за относително недействително спрямо кредиторите на банката. На 21.11.2017 г. „Агро-Ж.А“ ООД е подал заявление до ответниците, в качеството им на синдици на „КТБ“ АД /н./, за заверяване на банковите сметки на Р. Р. А. със сумите – предмет на договор за цесия, като е цитирал решението на СГС по т.д. № 7218/2016 г. и допълнителното споразумение от 29.10.2014 г. Едновременно с това Р. Р. А. е подал молба до синдиците за включване на вземането му по договора за платежни услуги за потребител в списъка с приети вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н./; с писмо с изх. № 604/09.06.2023 г. искането е отказано, като процесното вземане е включено от синдиците в списъка с приети вземания с титуляр „Агро-Ж.А“ ООД. С оглед на тази фактическа установеност САС е приел, че не е доказана първата предпоставка от фактическия състав на чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответниците, а именно наличието на противоправно и виновно поведение. Твърдяното бездействие, изразяващо се в липсата на служебно включване на процесното вземане в списъка на приетите вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н./, не е осъществено, доколкото активното вземане, с което е извършено обявеното за недействително на осн. чл.59, ал.3 ЗБН прихващане, е включено в списъка на приетите вземания на кредиторите с титуляр „Агро-Ж.А“ ООД. Дружеството именно е титуляр на вземането с оглед сключения договор за цесия и доколкото същото е извършило прихващането. След влизане в сила на решение № 644/04.04.2017 г. по т.д. № 7218/2016 г. на СГС, за синдиците не е съществувало задължение да впишат ищеца като титуляр на вземането, поради което невключването му в списъка не представлява противоправно поведение, предпоставящо ангажирането на отговорността им за настъпили вреди. Отделно, отказът за включване на вземането в списъка на приетите вземания не представлява противоправно поведение, доколкото законът предвижда възможност синдикът да откаже да включи предявено вземане в списъка. В допълнение, САС е отбелязал, че дори и да се приеме, че е налице виновно и противоправно поведение на ответниците, ищецът не е доказал наличието на претърпяна имуществена вреда. За да се приеме, че е налице вреда, изразяваща се в неполучено плащане по изготвените в производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД /н./ сметки за разпределение, следва да се установи, че ако процесното вземане е било включено в списъка на приетите вземания на кредиторите, на ищеца би се разпределила парична сума от осребреното имущество на Банката за удовлетворяване на вземането му в посочения размер от 100 000 лв. Дори вземането да е включено в списъка с приети вземания с титуляр Р. Р. А., последният не би получил суми при разпределението, доколкото справката по партидата на „КТБ“ АД /н./ в ТТРЮЛНЦ установява, че за кредитори с вземания с поредност на удовлетворяване чл.94, ал.1, т.7 ЗБН, каквото е приетото вземане с титуляр „Агро-Ж.А“ ООД, не са предвидени суми за разпределение, както и липсват доказателства, че на „Агро-Ж.А“ ООД са изплащани суми по влезли в сила сметки за разпределение. Дори да се приеме, че е налице противоправно поведение на ответниците и претърпяна от ищеца имуществена вреда, не се установява наличието на пряка причинно – следствена връзка между двете, тъй като Р. Р. А. не се е възползвал от предвидените в чл.66, чл.67 и чл.68 ЗБН възможности за защита на своите права. Поради това, ако е налице вреда, тя е пряко следствие от пасивното поведение на ищеца, а не от твърдяното бездействие на ответниците. Въз основа на тези съображения САС е заключил, че претенцията за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е неоснователна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът на първо място твърди наличие на хипотеза на „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение – на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Извеждат се аргументи, че решението е постановено от небезпристрастен съд. Освен това касаторът въвежда следните правни въпроси: 1. Налице ли е порок и какъв на съдебното решение, постановено от съдебен състав, при наличие на обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК?; 2. Допустимо ли е разглеждането на осъдителен иск с правно основание чл.45 ЗЗД, въведен в съда от лице, което твърди, че има вземане от банка в несъстоятелност и че е претърпяло имуществени вреди в резултат от незаконосъобразното бездействие на синдика да включи това вземане на това лице в списъка с приети вземания? По отношение и на двата формулирани въпроса се изтъква наличие на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че така изложените правни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос е поставен в подкрепа на доводите за очевидна неправилност на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради постановяване на първоинстанционното решение от небезпристрастен съдия – докладчик, който е следвало да се отведе на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК. От една страна, изложението не съдържа аргументи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, обосноваващи наличието на порок на въззивния акт, изведен пряко и единствено от неговите мотиви, без да е необходима проверка по същество. От друга страна, оплакванията, на които се основава поставеният въпрос, касаят процесуалните действия на първоинстанционния съд. В този смисъл евентуалното нарушение на чл.22, ал.1, т.6 ГПК би било от значение за проверката на първоинстанционното решение, което не е предмет на производството по чл.288 ГПК, доколкото предмет на касационно обжалване е въззивното решение. С оглед на изложеното, несъгласието на касатора делото да бъде разгледано от определения първоинстанционен съдия - докладчик по съображения за липсата на безпристрастност не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнена и по отношение на въведения втори въпрос, тъй като същият е поставен общо и теоретично, както и не съответства на мотивите на въззивния съд. САС не е отрекъл възможността за предявяване на иск по чл.45 ЗЗД за обезщетение за вреди от неправомерното поведение на синдиците на банка в несъстоятелност при осъществяване на дейността им. С оглед на това разрешаването на въпроса е съобразено с практиката на ВКС, съгласно която регламентираната в ЗБН специална деликтна отговорност на синдика за виновно причинени при осъществяване на правомощията му вреди на масата на несъстоятелността не изключва общата му деликтна отговорност за обезщетение за вреди от неправомерно поведение при осъществяване на дейността му, претърпени от отделен кредитор на банката в несъстоятелност /в този смисъл определение № 990/27.03.2025 г. по ч.т.д. № 2698/2024 г. на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК/. Не липсата на процесуална възможност за предявяване на иск по чл.45 ЗЗД срещу синдиците на банката в несъстоятелност, а липсата на доказана от ищеца предпоставка от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно наличието на противоправно и виновно поведение на ответниците, е довело до отхвърляне на иска като неоснователен. Несъгласието на касатора с обсъждането на доказателствата, установената фактическа обстановка и правните изводи на въззивния съд не съставляват основание за допускане на касационно обжалване. По своята същност същите представляват касационни основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. Предвид горното настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на САС. Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС