Определение № 5064 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 33/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Медицински център А. Е.“ АД, чрез адвокат П. Ц., срещу въззивно решение № 4474 от 11.08.2023 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр.д. № 9127/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивния съдебен акт; счита, че касационно обжалване следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Насрещната страна Й. П. Й., чрез адвокат А. И., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови решението си, въззивният съд установил, че страните били обвързани от трудово правоотношение на основание сключен между тях трудов договор №... от ... г., съгласно който Й. Й. изпълнявал длъжността “лекар пластично възстановителна и естетична хирургия“, с уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 16155 лв., което работодателят се задължил да изплаща ежемесечно със срок до последния работен ден на месеца, следващ месеца за който се отнася. На 08.04.2019 г. Й. е депозирал молба до работодателя, с която е отправил 90 дневно предизвестие за прекратяване на трудовото му правоотношение. Работодателят е издал заповед № 3 от 05.07.2019 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 КТ, считано от 08.07.2019 г. Съдът намерил за неоснователно възражението на работодателя, че д-р Й. не е престирал труд през исковия период от време, поради което и не му се дължи трудово възнаграждение. Съдът установил, че служителят е изпълнявал задълженията си през целия процесен период - ходил е всеки ден на работа, извършвал е всички вменени му с длъжностната характеристика трудови задължения - прегледи, консултации, оперативни интервенции, поставяне на филъри, превръзки, оформял историята на заболяванията на пациентите, назначавал терапии, контролирал лечебно-възстановителният режим на пациентите, провеждал ежедневни визитации. Съдът анализирал свидетелски показания, както и медицинска документация, от която установил извършването на 22 амбулаторни прегледа и на няколко оперативни интервенции. Съдът, също така, установил, че д-р Й. е работил и в извънработно време и е бил единственият лекар по щат в медицинския център. Работодателят, за исковия период, е начислявал, трудово възнаграждение за пълен отработен месец във ведомостите за заплати и е подавал тази информация в НАП,като е заплащал и дължимите осигуровки, данъци и други удръжки. Така начисленото възнаграждение обаче не е изплатено на служителя. Съдът отхвърлил направеното от работодателя възражение за прихващане със сумата от 44514,12 лв. – платено обезщетение на пациент, във връзка с осъществяване на пълна имуществена отговорност на служителя, евентуално ангажиране на неговата ограничена имуществена отговорност. Аргументирал се е с това, че не е установено съществуване на претендираното насрещно вземане, с което да може да се извърши съдебна компенсация. Плащането от медицинското заведение на обезщетението само по себе си не доказва, че д-р Й. е допуснал лекарска грешка, още повече че действието му е умишлено или престъпление. Отделно е развил съображения и, че не е доказано твърдяното противоправно поведение на ищеца – недоказано е допускане на нарушения на установените правила на медицинската наука и на добрата медицинска практика при извършване на ринопластика; не е установено и увреждане на пациента, следствие на извършената интервенция –документираните оплаквания за хроничен ринит, назофарингит и фарингит са заболявания, които обикновено водят до затруднено носно дишане, са оплаквания, съобщени от още отпреди операцията. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: Как следва да бъде доказано в хода на производство като процесното (за претенция за заплащане на трудово възнаграждение) точното и добросъвестно полагане на труд от служителя; възможно ли е за целите на такова доказване да се ангажират едностранно съставени графици и протоколи, свидетелски показания, като се има предвид, че в конкретния случай ищецът е бил ангажиран в качеството си на лекар; следва ли при присъждане на трудови възнаграждения на основание чл. 128, ал. 2 КТ, в случаите когато служителят е лекар в клиниката на работодателя, съдът при преценката си дали е налице точно изпълнение на договора от служителя, включително когато са релевирани възражения в тази връзка от работодателя, да отчита и утвърдените медицински стандарти, за които се твърди, че са нарушени. Обосновава се с това, че разглеждането на правните въпроси е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото – липсва задължителна практика на ВКС; практиката на състави на ВКС очертава различни специфики на трудовото правоотношение, както и точното му изпълнение от служителите, но те са от материалноправно естество, а обжалваното въззивно решение поставя въпроса за съществуването на специфики в процесуалноправен аспект – доказването на претенциите в светлината на лекарската професия. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Правилно касаторът е съобразил, че поставените от него въпроси са процесулноправни, но не е отчел, че те касаят тълкуването на чл. 154, ал. 1 ГПК – за кои факти страната носи доказателствена тежест, което пък несъмнено следва от фактическия състав на приложимата материалноправна норма, и какви са последиците от разпределението на доказателствената тежест; чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – как се установяват релевантните по делото факти, съответно кои са фактите от значение за делото – чл. 153 ГПК, кои са допустимите и относими доказателствени средства. По тълкуването на цитираните процесуалноправни разпоредби е налице многобройна и непротиворечива практика на ВС и на ВКС (не е нужно да е задължителна). „Точното прилагане на закона" според т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС се отнася до изменението на задължителна практика /по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото" пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. Не се твърди, че наложилото се в годините тълкуване е грешно и се нуждае от осъвременяване, нито че има изменение на обществените отношения, което налага промяна в съдебната практика. Въззивният съд не се е отклонил от трайно установеното в теорията и съдебната практика прилагане на цитираните по-горе процесуалноправни норми. Сам касаторът не твърди, че относимите към спора материалноправни или процесуалноправни норми определят различни правила относно относимите за доказване факти, кому се възлага да ги докаже и последицата от разпределението на доказателствената тежест. Само поради това, че според касатора се дължат специални правила на доказване, на обсъждане и преценка на доказателствата, поради вида на упражняваната работа и заеманата длъжност от служителя/работника по трудово правоотношение, не е допустимо да се преодолеят императивни разпоредби, каквито са процесуалните. Гражданският процес не определя доказателствените задачи, допустимите доказателствени средства и формирането на вътрешно убеждение на съда при преценката им според качеството на страните, от заеманата от тях длъжност или пост, образование, възраст, имущество и пр., нито въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 ГПК от 2007 г., щом са надлежно заявени, относими и допустими за установяване на релевантен факт. В този смисъл, няма как по реда на чл. 290 ГПК касационната инстанция да даде тълкуване, че релевантен факт може да бъде установен само с конкретно определено доказателствено средство, ако законът не го е определил изрично, или да забрани допускането, събирането и обсъждането на свидетелски показания и писмени документи, щом подобна забрана не е изрично предвидена от законодателя. Свидетелските показания се допускат във всички случаи, освен в изрично посочените хипотези в чл. 164 ГПК или в друг нарочен законов текст. Частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства - допустими според процесуалния закон, стига да не съществува забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон, по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват. Всички свидетелстващи документи (официални и частни) разполагат с материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие само при официалните свидетелстващи документи и поради това опровергаването й става в сроковете и по правилата на чл. 154, 155 и 156 ГПК от 1951 г. /отм./, съответно чл. 193 и чл. 194 ГПК ГПК от 2007 г. Това, че частните свидетелстващи документи нямат обвързваща съда материална или формална доказателствена сила не значи, че не могат да служат като доказателство. В този смисъл, несъмнено е, че няма пречка работодателят да докаже релевантни факти с частни документи. При възражение на работника или служителя, фактите, за които свидетелства документа, трябва да бъдат доказани по правилата на чл. 154 ГПК, без да е необходимо откриване на производство по реда на чл. 193 ГПК. Само в изрично разписаните в ГПК текстове, се постановява, че определени видове документи имат задължителната за съда доказателствена сила (формална и/или материална), която се разпростира до обема, който й дава законодателя. Във всички други случаи, доказателственото значение на документите се преценява от съда по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Документът, както и всяко друго доказателствено средство, може да установява пряко, непосредствено обстоятелствата, отнасящи се към основния факт (преки доказателства) или да дава указание за основния факт само косвено, като установява странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служи за установяване на основния факт (косвени доказателства). Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство. Несъмнено е също така, че пълното доказване, онова, за което страната носи доказателствена тежест, може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Доказателствената тежест се възлага според чл. 154, ал. 1 ГПК и е от значение за последиците от недоказването – съдът приема за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факти не са доказани по начин, който не буди съмнение. Й. Й. трябва да установи, че е полагал труд в процесния период, т.е, доказването му е главно, което трябва да бъде винаги пълно: да създаде абсолютна достоверност - сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на фактическото твърдение. Това доказване може да бъде проведено чрез всички видове доказателствени средства, вкл. частни свидетелстващи документи и свидетелски показания, както и с тези от тях, които установяват пряко изпълнението на трудовите задължения, така и с тези доказателства, които само дават указание само косвено. Така е сторено и в случая. Добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното – чл. 8, ал. 2 КТ. Фактите, презумирани законово не се доказват; противното, в случая недобросъвестността, следва да установи оспорващата страна, която по делото е работодателят, което изисква от него провеждане на обратно пълно доказване, каквото нито се твърди да е сторено, нито се установява да е осъществено. Както е изяснено в решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, доколкото те имат отношение към спора, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Релевантните и надлежно заявени аргументи задължително се разглеждат и преценяват; доказателствата се обсъждат всяко поотделно и в съвкупност. Въззивният съд, който е по съществото на материалноправния спор дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които и излагане на правни съображения - логически следствия от дадени условия. Съдът формира вътрешното си убеждение въз основа на логическо мислене - то се опира на теоретичните познания и отразява явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, достигнати чрез рационална обработка на емпиричните знания. Въззивният съд е процедирал по указания начин и да се допуска касационно обжалване по тълкуването на относимите процесуалноправни норми само поради това, че полаганият труд е в сферата на медицинското обслужване, работодателят е лечебно заведение, а служителят – лекар, не може да се оправдае с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при наличие на ясни и императивни по своя характер процесуални разпоредби. Разбирането на касатора за относими специални процесуални правила и различен подход в исковия процес по това дело не почива на нормативната уредба. Относно въпросът, касаещ спазването на медицинските стандарти, утвърдени за извършване на възложената на Й. работа, следва също да се посочи, че тези стандарти са били от значение само по възражението за прихващане и въззивният съд изрично е изложил съображения, че ги е отчел във връзка с насрещното вземане на работодателя. Касаторът в изложението е поставил въпрос относно отчитането на медицинските стандарти във връзка с иска на ищеца за заплащане на дължимото трудово възнаграждение. Така поставен, въпросът е неотносим, защото не е включен в предмета на спора по чл. 128 КТ – по тази претенция работодателят е възразил, че д-р Й. не е полагал изобщо труд, а не, че положеният от него труд е в непълен обем или с лошо качество, поради което му се следва по-ниско като размер възнаграждение. Само при подобно възражение съдът би имал в предмет на обсъждане количественото и качествено изпълнение на трудовите задължения, което евентуално би наложило преценка на медицинската практика и стандарти. Възражението за прихващане е с претендирано вземане на ответника срещу ищеца, което дори и да се основава на вреди от лошо или некачествено изпълнение на трудовите задължения от служителя, е различно от вземането по чл. 128 КТ. Друг е въпросът доколко е изобщо допустимо съдебно заявяване на вземане, основано на ограничена отговорност на служителя (виж разясненията в мотивите към ТР 3/2005 по т. д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС) и допустимо ли е да се разглежда осъществяване на пълна имуществена отговорност, след като липсват изобщо твърдения от работодателя, че „лекарската грешка“ е допусната при умисъл или е престъпление. При служебно извършена проверка, съдът не установи наличие на основания за служебно допускане на касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касация е поискал заплащане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, но не е представил доказателства, че е сторил такива, поради което молбата е неоснователна. Касаторът от своя страна, предвид резултата, няма право на съдебноделоводни разноски. Мотивиран от горното, съдът