Определение № 60634 от 13.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 268/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ТАРКТУР” ЕООД, [населено място] срещу решение № 1407 от 20.02.2020г. по в.гр.д. № 12079/2019г. на СГС, III – Б, с което е потвърдено решение от 27.03.2019г. по гр.д. № 25461/18г. на СРС, II ГО, 70 състав, поправено с решение от 12.07.2019г., и касаторът е осъден да заплати на „КМВ – Системи за пътна сигурност“ ООД направените във въззивното производство разноски в размер на 1249,71 лева. С потвърденото първоинстанционно решение, поправено по реда на чл.247 ГПК, е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.266, ал.1 ЗЗД, че касаторът дължи на „КМВ – Системи за пътна сигурност“ ООД сумата 22 854,24 лева, представляваща дължимо възнаграждение за демонтаж на съществуващите, изработка и монтаж на ограничителни пътни системи и парапет съгласно фактура № [ЕГН]/30.11.2015г., ведно със законната лихва, считано от 05.10.2017г. до окончателното погасяване, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 1136,37 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от 10.04.2017г. до 04.10.2017г., за които вземания по ч.гр.д. № 78896/2017г. по описа на СРС, 70 състав на 21.11.2017г. е издадена заповед по чл.410 ГПК.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и е необосновано. Твърди, че въззивният съд е подходил формално при преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетата съдебно-счетоводна експертиза, като не е анализирал доказателствата в тяхната взаимовръзка. Намира за необосновани констатациите на въззивния съд, че доколкото представените фактури са осчетоводени, то е налице валидно облигационно задължение по всяка от тях, а с оглед извършеното частично плащане по фактура е налице признание на претендираното вземане. Излага съображения, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на заявените от него правни и фактически доводи. Поддържа още, че въззивният съд не е обсъдил всички релевирани оплаквания за пороци на първоинстанционното решение и не е изложил собствени мотиви по основателността на предявения иск. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора, разрешавани противоречиво от съдилищата, разрешавани в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията и доказателствата, на които те се позовават и в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 92 от 06.11.2019г. по т.д. № 2100/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГТК, Решение № 12 от 16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 40 от 04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 157 от 11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, I т.о.

2. За задължението на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително и всички възражения на страните? Касаторът твърди противоречие с решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 76 от 12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 581 от 30.09.2010г. по гр..д № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 28 от 06.03.2019г. по т.д. № 205/2018г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 43 от 04.06.2014г. по гр.д. № 213/12г. на ВКС, ТК, решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д № 761/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. № 513/2010г. на ВКС, IV г.о.

Касаторът излага и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. В тази връзка поддържа, че всички изложени мотиви, касаещи нарушения на материалния закон и процесуалните правила, припокриват и характеристиките на очевидната неправилност на решението, доколкото въззивният съд при извършвания от него анализ е нарушил правилата на формалната логика при обосноваване на решението си, неговото мотивиране и достигане до правно релевантен извод. Сочи, че с отговора на исковата молба е оспорил изложените от ищеца твърдения и представените в тази връзка писмени документи по съдържание и авторство, тъй като те невярно отразяват действителните отношения между страните, т.е. отразените количествени сметки и осчетоводени суми не съответстват на реално извършената работа. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че предявеният иск не е доказан по основание и размер.

Ответникът „КМВ – системи за пътна сигурност” ООД, [населено място], представляван от адв. Б. П., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията по чл.280 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи-работата, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и приета работа. Посочил е, че писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка, поради което не съществува пречка условията на договора да бъдат предложени от изпълнителя чрез отправяне на устно предложение до възложителя и договорът да бъде сключен чрез приемане на отправеното предложение с конклудентни действия от поръчващия, като например изпращане на покана за започване на изпълнението, определяне на срок за завършване на работите, предоставяне на материали или на техническа документация, необходима за извършване на работите, предварително заплащане на част или на цялото възнаграждение, посочено в офертата на изпълнителя. Приел е още, че приемането по чл. 264, ал.1 ЗЗД като правно действие представлява съвкупност от фактическо получаване на изработеното и признанието, че то съответства на поръчаното.

Въззивният съд е намерил, че от събраните като доказателства по делото фактури №№ [ЕГН]/19.10.2015г. и [ЕГН]/30.11.2015г., извлечения от банковата сметка на ищеца, износни бележки, двустранно подписани предавателни протоколи, удостоверения за качество и др., както и неоспореното заключение на ССчЕ, формално оспорени от ответника, се установява, че страните са постигнали съгласие ищецът да демонтира съществуващите, изработи и монтира посочените във фактура № [ЕГН]/30.11.2015г. количества и вид ограничителни пътни системи и парапет, а ответникът да заплати посоченото във фактурата възнаграждение, което, след приспадане на авансово заплатената съгласно фактура № [ЕГН]/19.10.2015г. сума от 83 333,33 лева без ДДС, респ. 100 000 лева с ДДС, възлиза в размер на 252 854,24 лева с ДДС. Взел е предвид заключението по изслушаната ССЕ, от което се установява, че ищецът надлежно е осчетоводил процесната фактура № [ЕГН]/30.11.2015г. в месеца на нейното издаване по сметка 4111 Клиенти и я включил в дневника на продажбите за същия месец, а ответникът е включил в дневниците за покупки по ЗДДС фактури №№ [ЕГН]/19.10.2015г. и [ЕГН]/30.11.2015г. с издател - „КМБ – Системи за пътна сигурност“ ООД и е ползвал данъчен кредит по същите.

Приел е, че този първичен счетоводен документ е бил надлежно осчетоводен, както и за обективираните в него облагаеми доставки е упражнено правото на данъчен кредит от страна на ответника. Въззивният съд е намерил, че по този начин ответникът е признал както сключването на договора, по който в изпълнение на задължението на изпълнителя е получил осъществената работа, предмет на това облигационно правоотношение, така и е направил признание, че има задължения за сумата, посочена в нея. Заключил е, че процесната фактура е осчетоводена в дневниците за покупки и дневниците за продажби на дружествата, по нея е ползван данъчен кредит по смисъла на ЗДДС, поради което осчетоводяването й от ответника представлява признание на задължението и доказва неговото съществуване, като в този смисъл е налице трайна съдебна практика. Изтъкнал е, че признание за това представлява и извършеното от ответника частично плащане по фактура № [ЕГН]/30.11.2015г. в общ размер 230 000 лева, а остатъкът от задължението на ответника към ищеца по същата процесна фактура възлиза в размера на претендираната сума от 22 854,24 лв.

Относно иска по чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че длъжникът изпада в забава за изпълнение на паричното си задължение при условията на чл. 84, ал. 2 ГПК след покана, като съгласно константната съдебна практика издадената и приета фактура има действието на покана за плащане на изискуемото възнаграждение - чл. 84, ал. 2 ЗЗД, следствие на което е изпадането на длъжника в забава. Поради това е намерил предявения иск за основателен за заявения от ищеца период от 10.04.2017г. до 04.10.2017г. вкл., доколкото от неоспореното заключение на ССЕ се установява надлежното осчетоводяване от страна на ответника на процесната фактура в месеца на издаването й, респ. получаването на фактурата през м.11.2015г.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Формулираните от касатора три процесуалноправни въпроса се отнасят до приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По тези въпроси е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /пример неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания и събраните по делото доказателства, съобразявайки направеното от ответника оспорване на писмените доказателства, и въз основа на съвкупната им преценка е формирал собствени изводи по съществото на спора. Въпросите са поставени във връзка с изложени от касатора твърдения за недоказаност на предявените искове и за незаконосъобразност и необоснованост на противния извод на въззивния съд, както и за допуснати процесуални нарушения – пропуск на съда да изслуша отново вещото лице съобразно чл.267, ал.2 ГПК. Тези твърдения представляват по същество оплаквания за неправилност на обжалвания акт, по които касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, на които касаторът се е позовал, без да изложи съображения за обосноваването им. При наличие на формирана по поставените въпроси постоянна практика на ВКС, в съответствие с която е процедирал въззивният съд и която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, отсъства посоченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, като изложените от касатора твърдения са за наличие на допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,