Определение № 4409 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 544/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от В. Г. Т., чрез процесуалния представител адв. Ив. Р. и от „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД – Поделение за товарни превози - Горна Оряховица, чрез процесуалния представител гл. юрк. Ян. Л., срещу въззивно решение № 1292 от 06.11.2023 г. по в. гр. д. № 1698/2023 г. по описа Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1875 от 26.05.2023 г., постановено по гр. д. № 8647/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е осъдено на основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД, „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД – Поделение за товарни превози - Горна Оряховица да заплати на В. Г. Т. сумата от 17 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в загуба на морална опора и подкрепа, продължителни болки и страдания, прекратена дълбока емоционална връзка с починалия, настъпили вследствие на смъртта на сина й А. Т. в резултат на трудова злополука на 02.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.10.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за горницата над 17 500 лева до пълния претендиран размер от 70 000 лева. Ищцата обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, а ответникът в частта, с която е уважен искът. В касационната жалба на В. Г. Т. се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната част, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано – основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателката се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор ответната страна по касационна жалба „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД – Поделение за товарни превози - Горна Оряховица, чрез процесуалния представител гл. юрк. Ян. Л., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от В. Г. Т. част и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата й. В касационната жалба на „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД – Поделение за товарни превози - Горна Оряховица се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната част, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано – основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят се позовава на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор ответната страна по касационна жалба В. Г. Т., чрез процесуалния представител адв. Ив. Р., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД – Поделение за товарни превози - Горна Оряховица част и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата му. Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: Въззивният съд е констатирал, че спорът пред въззивната инстанция се свежда до определяне размера на обезщетението, доказани ли са от ищцата твърдените за настъпили неимуществени вреди и дали и налице съпричиняване от страна на А. Т. при трудовата злополука. Ищцата В. Т. е майка на починалия А. Т.. Доказано е безспорно по делото посредством събраните гласни доказателства, че между тях е съществувала дълбока емоционална връзка, живеели са в едно домакинство със семейството на А. Т.. Предвид заболяванията си през последните години /рак на млечната жлеза с продължително лечение след оперативна намеса през 2017 г., довел до 80 % степен на увреждане за пожизнен срок; оперативно отстраняване на катаракта през 2019 г.; съчетано счупване на долните краища на лакътната и лъчевата кост на лява ръка през 2020 г./ ищцата се е нуждаела от перманентни грижи, които е получавала от сина си – водел я на лекари, купувал й лекарства, носел й дрехи и храна при болничния й престой, гледал я, ходел с нея винаги, когато има нужда. Предвид заболяването на другата й дъщеря и изтъкнатата и от двамата свидетели липса на каквито и да е грижи от страна на другия й син, В. Т. е разчитала изключително именно на този си син, като е имала оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие. Ето защо, претендираната от ищцата сума от 70 000 лева принципно отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поведението на пострадалия представлява груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, с което е допринесъл за трудовата злополука. Пострадалият А. Т., видно от книга за инструктаж на работно място, периодичен и извънреден инструктаж по безопасност, хигиена на труда и противопожарна охрана на Поделение за товарни превози - Горна Оряховица, е бил надлежно инструктиран за правилата за безопасна работа при извършване на маневра в претоварен пункт. От книгата за ежедневен инструктаж на „БДЖ - товарни превози“ ЕООД е установено, че и в деня на злополуката му е проведен инструктаж, включително относно чл. 520-530 от Наредба № 13 от 30.12.2005 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в железопътния транспорт. Т. обаче е нарушил чл. 529, т. 1 от цитираната наредба, визираща, че качването и слизането на членовете на маневрената бригада на и от състава се осъществява при спрял маневрен състав, като се е опитал да се прехвърли на рампата от другата страна на влака, където, според свидетеля М. М., е следвало да отиде за продължаване на маневрата, без да подаде сигнал „стоп“. Нарушение от страна на Т. има и чл. 57, т. 10 от Инструкция за маневрист, началник влак товарно движение и маневрен стрелочник, одобрена на 25.11.2013 г. от Управител „БДЖ - Товарни превози“ ЕООД, съгласно който при подаване на вагони на коловози за общо ползване пред складове, магазии и др., маневреният стрелочник върви покрай коловоза пред вагоните. Т. е имал дългогодишен стаж като маневрен стрелочник /от 2012 г./, проведено му е обучение с издържан от него проверочен изпит за правоспособност през 2018 г.; бил е и добре запознат с особеностите на руските вагони /според свидетеля И. е работил именно по руската част/. Въпреки това е предприел рисково преминаване на челната страна на руски вагон, който, потвърдено от показанията на всичките му колеги, протокола от разследването на НОИ и протокола за оглед на местопроизшествието, няма преходен мост или платформа за преминаване от другата страна, стъпвайки на наклонена ръкохватка, докато влакът е в движение. По този начин пострадалият е нарушил правилата за безопасност на труда, задължение за което му е вменено с цитираните по-горе норми, неполагайки с това грижа, каквато и най-небрежният в такъв случай би положил. При преценката за степента на съпричиняване съдът е взел предвид и влязлата в сила присъда № 64 от 03.11.2022 г., постановена по НОХД 757/2022 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с която маневристът и ръководител на маневрената бригада М. М. М. е признат за виновен за това, че на 02.10.2021 г. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, е допуснал подробно описани множество нарушения и по непредпазливост причинил смъртта на А. Т. – престъпление по чл. 123, ал. 4, вр. с ал. 1 НК. Несъмнено установено е с присъдата, че служител на ответника е допуснал нарушения при изпълнение на възложената му работа, което е от значение за степента на съпричиняването на увреждането, а оттам и на отговорността на работодателя. С оглед конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на злополуката, въззивният съд е приел, че обективният принос на А. Т. в съпричиняването на вредоносния резултат е 75 %. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателката В. Г. Т. е формулирала следните два правни въпроси: 1. „При наличие на влязла в сила присъда по наказателно дело, която е задължителна за гражданският съд, в чия полза следва да се отчита съпричиняването – за пострадалият или работодателя?“ и 2. „Следва ли да се отчита съпричиняване от страна на пострадалият при наличие на влязла в сила присъда по наказателно дело?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС относно критериите за намаляване на обезщетението – решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 218 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 1092/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60185 от 29.10.2021 г. по гр. д. № 3692/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 50254 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 1032/2022 г. на ВКС, III г. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въпросите за задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Съгласно установената съдебна практика, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд по въпросите дали деянието е извършено, противоправно ли е и виновен ли е дееца, както и относно размера и характера на причинените вреди, но само когато те са елемент от фактическия състав на престъплението. В съответствие с така установената практика въззивният съд е отчел, че с влязлата в сила присъда № 64 от 03.11.2022 г., постановена по НОХД 757/2022 г. по описа на Окръжен съд - Варна, маневристът и ръководител на маневрената бригада М. М. М. е признат за виновен за това, че на 02.10.2021 г. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, е допуснал подробно описани множество нарушения и по непредпазливост причинил смъртта на А. Т. – престъпление по чл. 123, ал. 4, вр. с ал. 1 НК. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата /съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението/, поради което съдът се е произнесъл по възражението на ответника с оглед доказателствата по делото. Предвид изложеното, по въпросите не се разкриват поддържаните допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Решението не е очевидно неправилно, каквото е настояването на жалбоподателката. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД – Поделение за товарни превози - Горна Оряховица е формулирал следните три правни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да съобрази обективно съществуващите обстоятелства за претърпените болки и страдания, и въз основа на комплексната им оценка и причинната им връзка е увреждането да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди?“; 2. „Необходимо ли е пълно доказване на спорните факти, от които страната извлича изгодни правни последици и как съдът следва да изгради преценката си за доказаност на тези факти?“ и 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си събраните по делото доказателства и да прецени всички обстоятелства, доводи и възражения на страните, като посочи въз основа на кои доказателства и защо намира едни факти за установени, а други за недоказани?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с приложената практика – ППВС № 4 от 23.12.1968 г. /т. 11/, решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 129 от 19.11.2020 г. по гр. д. № 516/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 86 от 06.06.2017 г. по гр. д. № 3856/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 281 от 22.01.2020 г. по гр. д. № 7/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 82 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 1811/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 93 от 10.06.2021 г. по гр. д. № 3057/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 130 от 16.07.2019 г. по гр. д. № 800/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50043 от 06.06.2023 г. по гр. д. № 1490/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 50021 от 09.03.2023 г. по т. д. № 1476/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 36 от 15.03.2021 г. по т. д. № 503/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 60112 от 01.12.2021 г. по т. д. № 1221/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 50137 от 17.02.2023 г. по т. д. № 1883/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 50104 от 23.02.2023 г. по т. д. № 1689/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 50073 от 13.03.2023 г. по т. д. № 329/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 282 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 622/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 69 от 18.03.2014 г. по гр. д. № 4686/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 30.12.2016 г. по т. д. № 1834/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 226 от 30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 110 от 02.11.2020 г. по гр. д. № 2152/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 945 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 3026/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60106 от 04.11.2021 г. по гр. д. № 495/2021 г. на ВКС, II г. о., решение № 60155 от 16.08.2021 г. по гр. д. № 3441/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 125 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 3899/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 246 от 21.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, IV г. o., решение № 60249 от 20.05.2022 г. по гр. д. № 4040/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 23 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 192 от 29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 64 от 30.03.2016 г. по гр. д. № 4672/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 112 от 28.10.2020 г. по т. д. № 2029/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 192 от 19.02.2021 г. по гр. д. № 1020/2020 г. на ВКС, III г. о. и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК /т. 19/. Не може да се приеме, че първият въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД е разрешен противоречиво с въззивното и с приложените съдебни решения. По приложението на чл. 52 ЗЗД практиката на ВС и ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Съгласно т. 11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая при въззивният съд е съобразил, че от събраните по делото доказателства е установено, че ищцата и пострадалия А. Т. са живеели в общо домакинство; ищцата пожизнено е с влошено здравословно състояние, разчитала е на помощ и грижи само от починалия си син и е имала силна емоционална връзка с него. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Вторият процесуален въпрос се отнася до доказателствената тежест и е предпоставен от наличие на извършена от въззивния съд констатация, каквато в конкретния случай въззивният съд не е извършвал. Видно от съдържанието на решението съдът е обсъдил събраните гласни доказателства и е изложил собствени мотиви. Правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана при допускане на касационното обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато. Третият процесуален въпрос също е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви за значението им за крайния резултат по делото и да се произнесе по наведените от страните доводи и възражения. Въззивният съд е процедирал съобразно изложеното. В обобщение, първият и третият въпроси са относими, но не са решени в противоречие с цитираната обилна практика на ВКС и следователно по тях не се разкрива поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. А, вторият въпрос не отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по подадените касационни жалби. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение