Определение № 2751 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1539/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Националната агенция за приходите, подадена чрез юрк.Д.Д., против решение № 1339 от 19.11.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 2922/2024г. на Софийския апелативен съд, 4 състав. С това решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 5061/03.09.2024г. по гр. дело № 326/2024г. на Софийския градски съд, ГО, 21 състав, Националната агенция за приходите е осъдена да плати на И. Е. И. обезщетение за неимуществени вреди в размер 20 000 лева, причинени от трудова злополука от 05.03.2023г. в гр.Сандански, ведно със законната лихва, считано от датата на злополуката до окончателното плащане. Касаторът счита, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на закона. Според НАП е налице основанието за приспадане от определеното обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука на обезщетението от социалното осигуряване за временна нетрудоспособност, както и на полученото застрахователно обезщетение, в какъвто смисъл е произнасянето на ВКС в решение № 104/24.02.2025г. по гр.д.№ 1512/ 2024г., решение №227/25.10.2016г. по гр.д. № 1405/2016г. и решение № 211/29.03.2010г. по гр.д.№ 719/2009г.-всички на ІV ГО на ВКС. Иска да бъде допуснат касационен контрол, на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба И. Е. И., чрез адв. Н. Г., излага съображения за отсъствие на предпоставките за допускане до касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, съобрази следното: Ищецът претендира осъждане на ответника да му плати обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от трудова злополука на 05.03.2023г. в размер 40 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното плащане. Първоинстанционният съд е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е 15 000 лева; приспаднал е от него получените от пострадалия: обезщетение за временна неработоспособност в общ размер 11 193,28 лева и застрахователно обезщетение в размер 1 500 лева и е присъдил сумата 1 306,72 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Сезиран с въззивни жалби от двете спорещи страни САС е приел за установено, че към 05.03.2023г. ищецът е работил по служебно правоотношение на длъжността „Инспектор по приходите“ в Главна дирекция „Фискален контрол“, Дирекция „Оперативни дейности“, отдел „Оперативни дейности“, сектор „Мобилни групи“-София с място на работа: териториален обхват на ТД на НАП-София; на 05.03.2023г. претърпял злополука, която с влязло в сила разпореждане № 32979 от 29.03.2023г. на ТП на НОИ – София-град е приета за трудова злополука по чл.55, ал.1 КСО и при следният механизъм: по време и по повод на извършваната работа-при отстраняване на техническо средство за контрол от транспортно средство, пострадалият паднал в канал за обслужване на автомобили, вследствие на което получил навяхване и разтягане на ставните връзка на ляв глезен, контузия на дясно коляно и десен глезен. Във връзка с претърпяната злополука на ищеца като служител на НАП е изплатено застрахователно обезщетение в размер 1 500 лева по риска „Временна неработоспособност“ за 100 дни, а по риска „Медицински разходи“ и сумата 145,15 лева. Според представеното удостоверение от НОИ на ищеца е изплатено обезщетение за временна неработоспособност за периода от м.03.2023г. до м.08.2023г. в общ размер 11 193, 28 лв. На ищеца е извършен периодичен инструктаж по безопасност и хигиена на труда на 14.12.2022г., както той е удостоверил с подписа си, но според състава на САС по делото липсват данни какви са указанията относно начина на изпълнение на задълженията е съдържал инструктажа. При така установените факти от правна страна съдът е извел, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявените искове по чл. 200 КТ не е достатъчно прецизна. И доколкото между ищеца и НАП е възникнало служебно, а не трудово правоотношение за него са приложими и специалните норми на чл. 78 и чл. 79 ЗДСл. Споделил е изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за възлагане на професионалния риск от увреждането на служителя върху органа по назначаването - ответник по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди - чл.78, ал.1 ЗДСл: наличието на служебно правоотношение между ищеца и ответника и причинена временна неработоспособност на ищеца от настъпилата с него трудова злополука. Изложил е съображения, че поради признаването на характера на злополуката като трудова по предвидения в закона ред (чл. 55 и сл. КСО) - с разпореждане на длъжностното лице от ТП НОИ, с което се изключва и умишленото причиняване на увреждането (чл.55, ал.3 КСО),в производството не могат да се разглеждат доводи, отричащи „трудовия” й характер, следователно въззивният съд е изходил от доказана причинната връзка между злополуката и уврежданията, посочени в разпореждането на длъжностното лице при НОИ. Признаването на злополуката за трудова по предвидения в закона ред, причинила временна неработоспособност, е достатъчно основание за възникване на задължението на органа по назначаването за обезвреда. Сумата 20 000 лева съдът е определил за справедлив размер на търсеното обезщетение за неимуществени вреди при отчитане на установените от доказателствата по делото обстоятелства относно характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца, който на навършени 32 години, в резултат на трудовата злополука е получил: травма на глезените стави, съпроводена с тежко навяхване и разтягане на ставните връзки, на дясна коленна става, съпроводена с увреждане на ставни структури, довели до затруднения в движенията на десния долен крайник за период около 5 месеца, с остатъчни продължаващи болки година след злополуката, водещи до леки затруднения, без нарушаване на основните функции на крака, при свиването на десния крак в колянната става и при извиване нагоре на дясното ходило. Съдът е отчел и претърпените от пострадалия болки, присъщи на увреждането, вкл. проява на интензивни болки, непосредствено след злополуката; характера и продължителността на лечението; ограниченията в битов и социален план, които пострадалият е търпял особено в продължителност на около месец след злополуката, както и въздействието й като травматично събитие върху психоемоционалното му състояние, с оглед и невъзможността да полага пълноценни грижи за семейството си. САС е намерил за неоснователно направеното в срока за отговор на исковата молба от ответника възражение за съпричиняване. Посочил е, че за разлика от нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при която за намаляване на обезщетението е достатъчно фактическо допринасяне за вредоносния резултат, т.е. достатъчно е наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат, нормата на чл. 79, ал. 2 ЗДСл, изисква, за да може бъде намалена отговорността на съответната администрация, пострадалият да е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност (аналогично чл. 201, ал. 2 КТ - ред. до Изм. ДВ, бр. 27 от 2024 г.). Изяснил е понятието груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ и при приетите за установени фактически положения относно обстоятелствата, при които е станала злополуката съдът е приел, че няма основание за прилагане на чл. 79, ал. 2 ЗДСл, тъй като по делото не е доказано от ответника, че пострадалият е действал при груба небрежност – че не е положил грижа, която и най- небрежният би положил при същите обстоятелства и че е знаел, че чрез действията си би допринесъл за вредоносния резултат, но се е надявал да го предотврати. В случая увреждането е настъпило при изпълнение на рутинни служебни задължения; не се спори, че пострадалият е бил инструктиран за безопасно престиране на работната сила, но отстраняването на пломбата, закачена на вратата на проверявания камион, над канал вместо на паркинга, при положение че там е имало други паркирани камиони, не може еднозначно да се възприеме за нарушение на безопасността на труда, което да доведе до намаляване на дължимото обезщетение. Не е доказано, че се касае за нарушено основно правило за безопасност, нито е установена от показанията на св. С., според конкретната обстановка, липса на всякакво старание и внимание, така че да се приеме неполагане на дължимата грижа. Предвид това съдът е посочил, че дори и да е проявена небрежност от страна на пострадалия, тя не може да се подведе под хипотеза на груба небрежност, релевантна за намаляване на търсеното обезщетение. Съдът е отказал да уважи направеното от работодателя възражение за приспадане от обезщетението за неимуществени вреди на обезщетението и/или пенсията по осигурителния закон, като се е позовал на разпоредбата на чл.78, ал. 3 ЗДСл. Изложил е съображения, че предназначението на обезщетението за неимуществени вреди е да компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага. Ето защо това обезщетение няма връзка с обезщетението по общественото осигуряване, което компенсира загубата на заплата (доход), представляваща имуществена вреда под формата на пропусната полза. Поради това получаването на двете обезщетения-за неимуществени вреди, и обезщетението от общественото осигуряване, компенсиращо загубата на доход, не е двойно плащане. Доколкото в случая, не се търси репариране на вреди от невъзможността ищецът да реализира доходи от труд, която е в причинна зависимост от временната неработоспособност, в резултат от трудовата злополука, станала с него, няма основание за приспадане на обезщетението за временна неработоспособност в размер 11 193,28 лева. Според апелативния съд нормата на чл. 78, ал. 3 ЗДСл е ясна и от съдържанието й се установява, че с оглед определяне обема на търпените вреди и недопускане на неоснователно обогатяване, приспадане на обезщетението от социалното осигуряване се извършва само от обезщетението за имуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди компенсира други вреди и няма връзка с пропусната полза от неполучаването на заплата, поради което получаването на двете обезщетения не води до неоснователно обогатяване, а до обезщетяване на причинените вреди (решение № 54/23.04.2019г. по гр. д. № 3649/2018г. на III ГО). Предвид това САС е приел, че няма основание за приспадане от определеното обезщетение за неимуществени вреди на посоченото обезщетение за временна неработоспособност, както поддържа и жалбоподателят – ищец. По същите съображения е счел, че липсва основание за приспадане и на полученото застрахователно обезщетение, с което също е компенсирана пропуснатата полза от неполучена заплата – върху застрахователя е бил прехвърлен риска от невъзможността за полагане на труд. В заключение въззивният съд е намерил предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за основателен до размера 20 000 лева, поради което е отменил частично решението на СГС в обжалвана от ищеца част и вместо това е присъдил обезщетение до сумата 20 000 лева. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. В изложението си касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, но не поставя въпрос, свързан с правните разрешения в обжалваното решение. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, формулирането на правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е задължение на касатора. Върховният касационен съд няма правомощия служебно да формулира такъв въпрос, защото така би излязъл от ролята си на арбитър и в противоречие с принципа на диспозитивното начало недопустимо би подпомогнал една от страните в процеса. При липсата на конкретен правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд и който касаторът да повдига в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и доколкото не са налице основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол. В допълнение следва да се посочи, че съставът на САС е приел, че отношенията между страните се уреждат по реда на чл. 78 от ЗДСл като е разгледал и разрешил спора именно с оглед хипотезата на тази правна норма. Взел е предвид и, че съгласно чл. 78, ал.3 от ЗДСл, когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 78, ал.1 ЗДСл, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото. Даденото от въззивния съд разрешение е изцяло в съответствие със закона. Не на последно място този състав на касационната инстанция намира за нужно да отбележи, че според актуалната тълкувателна практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1/05.03.2026г. по тълк. дело № 1/2023г. на ОСГК на ВКС когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ. Касаторът сочи решения на ВКС, постановени преди обявяване на цитираното Тълкувателно решение, поради което разясненията в тях, които противоречат на тълкувателния акт, не следва да се считат за правилни. Предвид изложеното няма основание въззивното решение да се допусне до касационен контрол по този въпрос. При този изход на делото, Националната агенция за приходите следва да бъде осъдена да плати, на основание чл.38 ЗАдв, на процесуалния представител на ответника по касация сумата 350 евро - адвокатско възнаграждение, определено с оглед вида и характера на делото, фактическата и правната му сложност, осъществения обем на адвокатска защита (изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба с изразено становище по изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, без осъществено процесуално представителство в открито съдебно заседание) и при съобразяване разпоредбите на ЗАдв, според които възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО