Определение № 1322 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2254/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, чрез министъра на земеделието и храните срещу решение № 55 от 15.03.2024 г. по в.гр.д.№ 10 от 2024 г. на Шуменския окръжен съд, II състав, с което е потвърдено решение № 848 от 06.11.2023 г. по гр.д.№ 1116 от 2023 г. на Шуменския районен съд в частта му за уважаване на предявения от ППК „Зора“- с.Царев брод, общ.Шумен, обл.Шумен срещу Държавата установителен иск за собственост върху 5 описани в решението имота /имот с идентификатор * с площ от 1 111 кв.м., имот с идентификатор * с площ от 1 383 кв.м., имот с идентификатор * с площ от 3 087 кв.м., имот с идентификатор * с площ от 4 128 кв.м. и имот с идентификатор *** с площ от 1 476 кв.м., всички по кадастралната карта на [населено място], общ.Ш., обл.Ш., одобрена със заповед № РД-18-72 от 21.10.2015 г. на ИД на АГКК/ и са присъдени разноски.

В касационната жалба се твърди, че решението на Шуменския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, доводи, становища и възражения, без да обсъди всички относими и допустими доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, съобразно всички наведени от страните доводи, становища и възражения ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр.д.№ 6832 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.

2. Може ли да се приеме, че ползването на един имот по предназначение, събирането на плодове, изграждането на обслужващи постройки, съхраняването на техника, фуражи и торове представлява отричане правата на собственика ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 06.06.2024 г. пълномощникът на ответника по жалбата ППК „Зора“- с.Царев брод оспорва тази жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижими вещи, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от ППК „Зора“- с.Царев брод срещу Държавата установителен иск за собственост върху описаните имоти, въззивният съд е приел за безспорно установено, че тези имоти са били държавна собственост на основание чл.45, ал.10 ППЗСПЗЗ: представляват земи в бивш селскостопански двор на организация по пар.12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, незаети със сгради и съоръжения или прилежащи площи към тях, които са негодни за земеделско ползване и не подлежат на възстановяване. Приел е за доказано обаче твърдението на ищеца, че е придобил тези земи на основание давностно владение, упражнявано непрекъснато в продължение на повече от 10 години: от 01.06.1996 г. /от когато, след изменението на чл.86 ЗС, е могла да тече придобивна давност за имоти- частна държавна собственост, каквито са процесните/ до 31.05.2006 г. /след която дата с разпоредбата на пар.1 от Закона за допълнение на ЗС е спряна придобивната давност за имоти- частна държавна или общинска собственост/ и повече от един ден след 08.03.2022 г. /когато влиза в сила решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г. на Конституционния съд на РБ, с което разпоредбата на пар.1 от ЗД на ЗС е обявена за противоконституционна/. От събраните по делото писмени и гласни доказателства е прието, че през целия горепосочен период от време /дори още от 1994 г., когато е придобила сгради в съседни имоти, находящи се в границите на бившия стопански двор на ТКЗС- с.Царев брод/ и към настоящия момент ищцовата кооперация ползва процесните пет имота по предназначение- постоянно присъства в имотите и извършва явни действия по стопанисването им, опазването им и поддържането им в добро състояние. Имотите се намирали в границите на бившия стопански двор, който бил ограден от ищеца още през 2005 г., и за тях била организирана постоянна охрана още през 1995 г., включваща жива охрана и монтиране и ползване на охранителни камери. Според съда, горното представлявало упражняване на собственически правомощия от ищеца в пълен обем и единствено за него, тоест владение на имотите.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

1. Първият поставен от пълномощника на касатора правен въпрос /Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, доводи, становища и възражения, без да обсъди всички относими и допустими доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, съобразно всички наведени от страните доводи, становища и възражения ?/ не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора. Напротив, напълно в съответствие с нея въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото и относими към конкретния правен спор доказателства, изложил е собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, произнесъл се е по всички съдържащи се във въззивната жалба и в отговора към нея доводи за неправилност на първоинстанционното решение и възражения на страните.

Неоснователно е твърдението, че въззивният съд не е обсъдил част от доказателствата по делото: показанията на свидетелката А., протокола от 04.05.2022 г. за извършена проверка от назначена със заповед на директора на ОД „Земеделие“- Шумен комисия и заключението на съдебно-техническата експертиза относно съдържащите се в тях данни за липса на владение и стопанисване на процесните имоти от страна на ищеца.

1.1. Показанията на свидетелката С. А. са обсъдени във въззивното решение /на стр.5 от решението/. Неоснователно е твърдението, че не са взети предвид показанията на тази свидетелка относно извършването на проверки в процесните имоти два пъти годишно назад във времето преди 04.05.2022 г., като при тези проверки не е имало признаци ищцовата кооперация да владее имотите. Видно от показанията на свидетелката, тя е свидетелствала затова, че по закон служители на Общинска служба „Земеделие“ са извършвали проверки за състоянието на държавния поземлен фонд два пъти годишно, в периода м.юли- м.ноември, при което са съставяли протоколи. Същата обаче не е свидетелствала, че такива проверки са извършвани преди 2022 г. конкретно на процесните имоти. От показанията й, че служителите на Общинска служба „Земеделие“ са започнали да извършват проверки на държавните имоти в стопанските дворове /каквито са били процесните имоти/ едва през последните години и че при всяка проверка са съставяни протоколи, и от факта, че за проверка на процесните имоти има съставен само един протокол /този от 04.05.2022 г./, съдът е направил обоснован извод, че преди тази дата проверка на процесните имоти не е извършвана.

1.2. Относно протокола от 04.05.2022 г. на стр.9 от решението си въззивният съд е изложил изрични мотиви: посочил е, че това писмено доказателство е ирелевантно за конкретния правен спор, защото с него е удостоверено фактическо положение, съществувало към м.05.2022 г., когато давностният срок по чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на процесните имоти от ищеца вече е бил изтекъл.

1.3. Що се отнася до заключението на приетата по делото експертиза, в нея няма изводи относно това дали ищцовата кооперация е полагала грижата на добър стопанин за процесните имоти. Дори и да имаше такива изводи обаче, те не биха обвързали съда, доколкото са правни, а не фактически изводи и като такива не са от компетентността на вещото лице. Констатациите на вещото лице, че част от процесните имоти са били асфалтирани още през 60-те и 70-те години на миналия век и върху тях липсват подобрения, са обсъдени и взети предвид от съда /на стр.4 и 5 от решението/. Изводът на съда, че ищцовата кооперация е установила владение и е владяла процесните имоти непрекъснато в продължение на повече от 10 години, се основава не на отричане на горепосочените факти, а на други приети от съда за доказани факти: ограждането на имотите в границите на бившия стопански двор, организирането на постоянна охрана на целия стопански двор още през 1995 г., включваща жива охрана и монтиране и ползване на охранителни камери, постоянното присъствие на служители на ищцовата кооперация в имотите от 1995 г. и до настоящия момент, извършването на явни действия по стопанисването им, опазването и поддържането им в добро състояние.

2. Вторият поставен от пълномощника на касатора въпрос /Може ли да се приеме, че ползването на един имот по предназначение, събирането на плодове, изграждането на обслужващи постройки, съхраняването на техника, фуражи и торове представлява отричане правата на собственика ?/ не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 1009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е неотносим към конкретното дело. Въпросът предполага, че в конкретния случай фактическата власт върху процесните имоти е била установена като държане, поради което е било необходимо, за да установи владение и впоследствие да придобие собствеността върху имотите, владелецът да докаже, че е извършил конкретни действия по отричане правата на собственика. В конкретния случай обаче това не е така, защото ищцовата кооперация изначално е установила владение, а не държане върху процесните имоти: имотите са представлявали самостоятелни парцели по регулационния план, изм.със заповед № РД-25-648 от 14.07.1995 г., а не прилежащи части към придобитите от ищеца през 1994 г. сгради, поради което и на основание приетото в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС за установената с едностранни действия на служители на кооперацията фактическа власт върху имотите на общо основание се прилага презумпцията на чл.69 ЗС /счита се, че упражняващият фактическа власт върху вещта е владелец/.

3. Не е налице и посоченото от пълномощника на касатора основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост.

В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗСПЗЗ, ППЗСПЗЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за предявяването и разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 4 600 лв., съгласно представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 03.06.2024 г.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение