Определение № 4085 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 945/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата В. В. Ч. срещу въззивно решение № 328 от 10.12.2025 год., постановено по в. гр. дело № 679/2025 год. по описа на Окръжен съд – Габрово, в частта му, в която, като е потвърдено решение № 17 от 28.01.2025 год., постановено по гр. дело № 594/2024 год. по описа на Районен съд – Павликени, са отхвърлени предявените от В. В. Ч. срещу Окръжен съд – Велико Търново искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата, извършено със заповед № 41 от 04.04.2024 год. на председателя на Окръжен съд – Велико Търново, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „съдебен секретар“ и за осъждане на ответника да заплати сумата от 14 666.40 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за период от 6 месеца, считано от 05.04.2024 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил приел, че неявяването на ищцата на работа представлява тежко дисциплинарно нарушение, без да отчете, че отсъствието й било резултат на обективна невъзможност за завръщане в страната, възникнала по причини, стоящи извън нейната воля – непредвидени транспортни затруднения, включително изпуснати полети и липса на директни връзки, както и че през целия период ищцата била уведомявала работодателя за настъпилите обстоятелства, като същият при първоначалната комуникация бил разрешил допълнителни дни платен отпуск, което изключвало наличието на виновно поведение. Въззивният съд бил възприел крайно рестриктивно тълкуване на понятието „обективна невъзможност", свеждайки го до субективна вина, без да анализира реалните, фактически пречки за изпълнение на трудовите задължения, като неправилно бил приел, че ищцата сама се била поставила в невъзможност да се яви на работа. По този начин бил подменил критерия за дисциплинарна отговорност, придавайки значение на хипотетични възможности за поведение, вместо да анализира реалната и конкретна невъзможност за явяване на работа, възникнала извън контрола на ищцата. Въвел бил презумпция за вина, несъвместима с принципите на трудовото право и с трайната практика на ВКС. Настъпилите обстоятелства не били резултат от умишлено или небрежно поведение, а от независещи от волята на ищцата фактори, които обективно били осуетили завръщането й в страната и явяването на работа. Въззивният съд бил допуснал и съществено процесуално нарушение, тъй като ценил доказателствата по делото едностранчиво и избирателно – кредитирал само доказателствата, представени от работодателя, като не бил обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност доказателствата, представени от ищцата, в т.ч. писмената кореспонденция и уведомленията относно причините за отсъствието, като бил игнорирал факта на постоянна комуникация с работодателя и добросъвестното поведение на ищцата. Неправилно не били ценени показанията на свидетеля Н. Ц.. Изводите на въззивния съд били и необосновани. В обжалваното решение не били изложени мотивите, поради които се отхвърлят доказателствата на ищцата и се приема, че отсъствието на ищцата е резултат от виновното й поведение, при наличието на доказателства за обратното. Така допуснал нарушение на принципите за обективност, равнопоставеност на страните и свободна, мотивирана оценка на доказателствата. Неправилни били и изводите, че входирането на лични документи в ЕИСС след работно време и извън формалните правомощия на служителя представлява дисциплинарно нарушение, без да бъде съобразена реалната обстановка по казуса. Ищцата не била действала с цел да наруши вътрешните правила или да се противопостави на заповед на работодателя, а единствената й цел била да представи своевременно книжа, без забавяне и в интерес на нормалното изпълнение на трудовите задължения. Това поведение показвало добросъвестност и желание за спазване на трудовата дисциплина, като не представлявало дисциплинарно нарушение. Въззивният съд не бил анализирал свидетелските показания във връзка с останалия доказателствен материал по делото. Неправилно бил възприел и близката връзка между ищцата и свидетеля Ц. като основание за автоматична заинтересованост и съответно за намаляване на доказателствената стойност на показанията на посочения свидетел. Наличието на професионални или лични контакти между лицата не означавали автоматично предубеденост, особено когато свидетелят давал показания, които били спонтанни и не противоречали на писмените доказателства. Изводът за заинтересованост бил формален, едностранчив и не се подкрепял от реални доказателства за тенденциозност или манипулиране на фактите. Свидетелите на работодателя представлявали неговите интереси и му били подчинени, които обстоятелства поставяли под въпрос тяхната обективност и независимост – налице бил реален риск от влияние, страх от неблагоприятни последици или тенденциозно представяне на фактите в полза на работодателя. Въззивният съд не бил извършил необходимата критична преценка на тези показания, като не бил отчел възможната заинтересованост на свидетелите и не бил съпоставил техните изявления с другите доказателства по делото, включително писмените доказателства и твърденията на ищцата. Анализът на начина, по който ищцата била разходвала личните си финансови средства, бил юридически необоснован и неправомерен. Личните финансови средства били собствено право на всяко лице и тяхното използване не подлежало на оценка или санкция. Дисциплинарната отговорност предполагала вина – умишлено или грубо небрежно действие, което в конкретния случай липсвало. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Дали неявяването на работа от страна на служител, който се намира извън страната поради обективни, непредвидими и независещи от него причини, представлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, когато е уведомил своевременно работодателя и е положил всички усилия да се върне? 2/ Може ли трудово-правното отсъствие в чужбина, причинено от непредвидени превозни и организационни затруднения, да представлява „обективна невъзможност" за явяване на работа в смисъла на съдебната практика по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ? 3/ Дали работодателят в дисциплинарното производство е бил длъжен да документира отказа на отпуск и да признае и отчете обясненията на служителя, когато те са достъпни и комуникирани своевременно? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешение в противоречие с практиката на ВКС – решение № 218 от 17.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 984/2009 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 342 от 04.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 11/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 33 от 30.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1915/2019 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 203 от 24.06.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6889/2014 год., ІV г. о., ГК, а освен това са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Окръжен съд – Велико Търново счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че страните са се намирали в трудово правоотношение, съгласно трудов договор от 2005 год, по което ищцата заемала длъжността „съдебен секретар“. С писмена молба ищцата поискала използването на платен тодишен отпуск за периода от 29.01.2024 год. до 06.02.2024 год. /7 дни/, който й бил разрешен със заповед № 41 от 23.01.2024 год. С писмена молба ищцата поискала използването на платен годишен отпуск за периода от 07.02.2024 год. до 09.02.2024 год. /3 дни/, който й бил разрешен със заповед № 58 от 07.02.2024 год. Макар писмената молба да не била подписана от ищцата, обстоятелството се потвърждавало от показанията на свидетелката К. Г.. Установено било въз основа на разпечатки за резервации на полети, бордни карти и платежни документи, че ищцата имала резервирани полети на 05.02.2024 год. от Кайро до Лондон; на 06.02.2024 год. от Лондон до София; на 08.02.2024 год. от Кайро до Лондон, който бил отложен за 09.02.2024 год.; на 14.02.2024 год. от Лондон до София. За ищцата била подготвена бордна карта за полет на 09.02.2024 год. от Лондон до София. От показанията на свидетеля Н. Ц., които въззивният съд е ценил частично, като подкрепящи се от останалия доказателствен материал, се установявало, че двамата с ищцата били на екскурзия в Кайро края на м. януари – началото на м. февруари 2024 г. Екскурзията била планирана предварително, като имали билети за връщане на 05.02.2024 год. от Кайро до Лондон, тъй като нямало директен полет до София. На 05.02.2024 год. тръгнали с такси от хотела, в който били отседнали, към летището. Поради действията на таксиметровия шофьор изпуснали полета. На 06.02.2024 год. намерили кафене, в което чрез интернет връзка през приложението „Месинджър“ ищцата се свързала с К. Г.. Тъй като телефонът бил пуснат на високоговорител, свидетелят чул, че Г. казва, че ищцата ще получи 3 дни платен отпуск до края на седмицата. Въззивният съд не е кредитирал показанията на посочения свидетел в частта им относно датата, на която били закупени билети след изпуснатия полет от Кайро до Лондон, поради вътрешното им противоречие – свидетелят посочвал първо датата 08.02., след това посочвал датата 07.02, а от представените писмени доказателства се установявало, че това се е случило на 06.02. По отношение на показанията на свидетеля, в частта им касаещи събитията във връзка с периода, през който на ищцата бил допълнително разрешен отпуск за перода от 07.02.2024 год. до 09.02.2024 год. /които макар да не били пряко свързани с предмета на доказване по настоящето дело, били във връзка с него/, въззивният съд е препратил към изводите на първоинстанционния съд /чл. 272 ГПК/. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля Ц. и в частта им, в която същият сочи, че полетът на 08.02.2024 год. от Кайро до Лондон бил отложен за 09.02. – това се потвърждавало и от приетите писмени доказателства по делото. Свидетелят бил закупил билет на ищцата за полет от Лондон до София на 09.02., но поради отлагането на полета с направление Кайро – Лондон /на 08.02./, ищцата пропуснала полета до София. Ищцата отново се свързала с К. Г. чрез интернет връзка. Въззивният съд не е ценил показанията на посочения свидетел в частта им, в която същият излагал, че К. Г. уведомила ищцата, че може да ползва неплатен отпуск – тъй като същите се опровергавали от показанията на самата Г., която свидетелствала в обратен смисъл, както и в частта им за престоя след пристигането на 09.02. в Лондон до отпътуването оттам – тъй като не се подкрепяли от други доказателства, а свидетелят бил близък на ищцата и в този смисъл заинтересован от изхода по делото; наред с това показанията му били вътрешнопротиворечиви, доколкото свидетелят първо сочел, че не били имали пари за закупуването на билет, а след това – че имали заделени пари, но ги били похарчили, купувайки „неща за спомен“, т.е. сувенири. Въззивният съд е констатирал, че в показанията на Ц. било налице противоречие относно обстоятелствата, че на 10.02. – 11.02. свидетелят и ищцата били на летището в Лондон, тъй като нямали пари да стигнат до централната част на града, като на 12.02. – 14.02. събирали пари чрез продажба на списания /като се има предвид, че ищцата била летяла на 14.02., с час на излитане 09:45/, като свидетелят бил заявил, че за три дни били събрали парите и щом ги събрали купили билет на ищцата – на 14.02., нощен полет, а по-късно бил заявил, че били закупили билета на 13.02. Посоченото се опровергавало от представената по делото разпечатка от изпратен мейл от авиокомпания „Ryanair”, получен от ищцата на 12.02.2024 год., с информация за полет от Лондон до София на 14.02.2024 год. с време на пристигане 14:45 ч., за пътника В. Ч., както и от бордна карта за посочения полет с посоченото време на пристигане. Въззивният съд е счел за установено въз основа на показанията на свидетелката К. Г. – които е кредитирал като логични, пълни и вътрешнонепротиворечиви, че на 06.02.2024 год. /вторник/ ищцата се била свързала с нея чрез интернет връзка, като я осведомила, че поради изпуснат полет заради таксиметровия шофьор няма да може да се прибере и съответно да дойде на работа. Свидетелката била разговаряла с председателя на съда и последният разрешил на ищцата още 3 дни платен отпуск, за да може същата да организира прибирането си. Очаквали, че на 12.02. /понеделник/, след почивните дни, ищцата ще бъде на работа, но същата не била явила. На 13.02. ищцата се свързала по телефон със свидетелката и я уведомила, че все още е в чужбина и не се е прибрала. Свидетелката разговаряла с председателя на съда, но последният отказал да предостави за ползване на ищцата още дни отпуск, за което свидетелката уведомила ищцата още същия ден /13.02/. Въззивният съд не е ценил показанията на свидетеля П. Б. – освен в частта, в която същият посочвал, че на 12.02.2024 год. ищцата му се била обадила с молба да й услужи с пари, доколкото те представлявали преразказ на онова, което самата ищца му била споделила. Приел е за установено въз основа на показанията на свидетеля К., че системата ЕИСС не позволява въвеждането на ограничение за регистрирането на определен вид документи, тъй като системата не прави разлика между документите и техния вид, а само между входящи и изходящи. Установено било въз основа на заповед № 18 от 05.02.2023 год., че книжата, подадени в съда на хартиен носител, следвало да се въвеждат в информационната система от съдебните служители на регистратурата на съда, а тези постъпили в съдебно заседание – от съдебния секретар. Видно било от заповед № 12 от 05.02.2024 год., че официалната електронна поща се администрирала за документи по делата от съдебните служители на регистратурата, а за документи по административната дейност от съдебен деловодител, секретаря на председателя. Според длъжностна характеристика за длъжността „съдебен секретар“, трудовите задължения на ищцата включвали сканирането и прилагането в електронното досие на делата постъпилите в откритото съдебно заседание документи. Като е препратил към изводите на първоинстанционния съд, че са спазени формалните изисквания за налагане на дисциплинарно наказание /чл. 272 ГПК/, съобразявайки оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд е посочил, че по делото не се спори, а и от писмените доказателства се установява, че в периода от 12.02.2024 год. до 14.02.2024 год. ищцата не се е явила на работното си място, както и че същата е входирала лични документи извън работното си време в ЕИСС. Констатирал е, че спорните по делото въпроси са свързани с това дали посочените в заповедта за уволнение нарушения са били извършени /бил ли е разрешен на ищцата платен/неплатен отпуск за този период/ и представляват ли те основание за ангажиране на дисциплинарна отговорност /била ли е налице обективна пречка, препятстваща явяването на ищцата на работа в посочените дни, както и представлява ли входирането на лични документи в ЕИСС след работно време, извън правомощията на служителя, дисциплинарно нарушение/. В тази връзка е изложил съображения, че съгласно чл. 186 КТ, виновното неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на трудовата дисциплина. То като всяко правонарушение е виновно противоправно деяние. Субект на нарушението може да бъде само работник или служител, т.е. лице, което предоставя работната си сила по трудово правоотношение. Обект на дисциплинарно нарушение могат да бъдат само задължения на работника или служителя по трудовото му правоотношение със съответния работодател. Има случаи и на обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Тогава има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Причините, които са породили тази невъзможност трябва да бъдат непреодолими за и от страните. Намерил е, че в случая не се касае за обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Действително полетът от Кайро до Лондон на 08.02. бил отложен за 09.02., за когато бил полетът от Лондон до София и това обстоятелство не зависело от ищцата и тя не можела да го отстрани, но то било от значение за явяването на работното място именно на тази дата – 09.02.2024 год. /петък/, когато ищцата била ползвала платен годишен отпуск. Посоченото обстоятелство обаче не можело да бъде възприето като обективна пречка за явяването й на работа едва на 15.02.2024 год. /четвъртък/. Не било установено твърдението на ищцата, че не била разполагала с парични средства за закупуването на билет за нов полет от Лондон до София, веднага след изпускането на този от 09.02. Дори и такива финансови затруднения да били възникнали, те не представлявали обективна пречка за изпълнение на трудовата функция и явяването на работното й място, тъй като ищцата сама се била поставила в това положение /предвид посоченото от свидетеля Ц., че били похарчили заделените си пари, купувайки сувенири, което не било резултат от настъпването на обективно непреодолимо обстоятелство, а от техните субективни действия/. Не било установява от събраните доказателства, че в периода от 12.02.2024 год. до 14.02.2024 год. на ищцата било разрешено използването на отпуск. Разрешаването на отпуск изисквало волеизявление до ръководителя на работника. Счел е за неоснователни възраженията на ищцата за наличието на противоречия в показанията на свидетелката Г. в тази връзка, тъй като липсвала писмена/електронна молба от ищцата до председателя на съда за разрешаване на отпуск, по която да има произнасяне. Наред с това, ищцата била водила устна комуникация със съдебния администратор, който не й бил пряк ръководител, поради което не можело да се приеме, че е налице надлежна молба /вкл. и устна/ за ползване на отпуск, по която да има писмено произнасяне от работодателя. Това обяснявало и липсата на писмен отказ от страна на ръководството на съда за ползването на отпуск за процесните дни. Следователно описаното в т. 1 от процесната заповед дисциплинарно нарушение било осъществено, тъй като ищцата не се била явила в три последователни дни на работното си място. Това нарушение било тежко – чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и за него работодателят можел да наложи дисциплинарно уволнение, тъй като то се отнасяло до най- съществения елемент на трудовото правоотношение – престирането на работната сила в рамките на установените работни дни. От обективна и субективна страна ищцата била осъществила соченото дисциплинарно нарушение, което с оглед своята тежест и липсата на извинителна причина за това отсъствие, било достатъчно само по себе си, за да обоснове наложеното от работодателя наказание "уволнение". Наложеното наказание било в съответствие с критериите на чл. 189, ал. 1 КТ, като била съобразена тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено то, също и поведението на ищцата. На следващо място въвзивният съд е счел за доказано, че задълженията на съдебните служители, натоварени с входирането на документи в ЕИСС, били ясно определени и разграничени. Представените по делото заповеди касаели регистрацията на съдебни книжа, т. е. такива свързани с образуването на дела или по висящи дела, а не административния документооборот. Приел е, препращайки към изводите на първоинстанционния съд, че съгласно ПАС, всички постъпващи документи в съда се приемат и регистрират от служба „Регистратура“, без разграничение на съдебни книжа и административен документооборот. Липсвала заповед на административния ръководител на съда, с която да се оправомощават съдебните секретари да входират в системата документи, различни от онези, постъпващи в откритото съдебно заседание. Следователно извършеното от ищцата входиране на лични документи във връзка с поисканите писмени обяснения от работодателя, представлявало нарушение на трудовата дисциплина. Действително, само по себе си това нарушение не обуславяло налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, но следвало да се има предвид, че същото било извършено след дисциплинарното нарушение по т. 1 от процесната заповед, което обуславяло налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“. От защитата по чл. 333, ал. 3 КТ можели да се ползват лицата, които били членове на синдикалното ръководство или членове на ръководен изборен орган на териториален, отраслов или национален принцип, а по делото липсвали такива твърдения. Ищцата единствено била посочила, че членува в Сдружение на администрацията към органите на съдебната власт, което наред с това не била и синдикална организация. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първите два поставени от касатора въпроси, които са свързани и се отнасят до обективната невъзможност за изпълнение на трудови задължения, обуславят изхода от спора. Според установената практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, решение № 50016 от 21.02.2023 год. на ВКС по гр. дело № 5141/2021 год., III г. о., ГК, решение № 2301 от 24.01.2007 год. на ВКС по гр. дело № 947/2004 г., III г. о., ГК и др., обект на дисциплинарно нарушение могат да бъдат само задължения на работника или служителя по трудовото му правоотношение със съответния работодател. Има и случаи на обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Тогава има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Причините, които са породили тази невъзможност трябва да бъдат външни и непреодолими за и от страните. Обжалваното решение е съобразено с тези правни разрешения, поради което не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В разглеждания случай, като е отчел липсата на твърдения и данни, че през периода от 10.02.2024 год. до 14.02.2024 год. не е имало полети от Лондон до София, както и обстоятелството, че работодателят не е разрешил ползването на поискания от ищцата платен годишен отпуск за времето от 12.02.2024 год. до 14.02.2024 год., въззивният съд е приел, че неявяването на работа е резултат на личен избор на ищцата /същата е предпочела по-евтин полет со София на 14.02.2024 год. пред по-ранен, но скъп полет/, поради което не е била налице обективна невъзможност за изпълнение на трудовите задължения. Нежеланието за плащане поради субективна преценка на ищцата или липсата на парични средства не представлява външно, непреодолимо обстоятелство. Несъгласието на касатора с формираните от въззивния съд решаващи изводи съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Третият поставен в изложението въпрос е обуславящ, но не е установено допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според последователната практика на ВКС, субективното право на платен годишен отпуск се упражнява по определения в закона ред – чл. 173, ал. 1 КТ, който включва както писмено волеизявление на работника или служителя, с което се отправя искане за ползване на отпуска и в което се посочва видът, размерът, календарният период от време за за ползване на искания отпуск /освен в изрично предвидените случаи, в които платеният годишен отпуск може да се ползва независимо от желанието на работника или служителя/, така и писмено волеизявление на насрешната страна по трудовото правоотношение /работодателя/, с което се разрешавна отпускът. Изискването за изрично писмено волеизявление на работодателя произтича от естеството на трудовото правоотношение и нуждата на работодателя да разполага с точна представа за наличните трудови ресурси с огледп правилното протичане на работния процес. Отсъствието от работа при неразрешен от работодателя платен годишен отпуск, чието ползване работникът е поискал, не дисквалифицира нарушението по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. Работникът или служителят може да започне ползването на този отпуск само след достигането до него на изявление за разрешение на работодателя, изразено писмено, т.е. само след като е узнал за това, докогато той е длъжен да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение. В закона не е предвидено задължение за работодателя да уведомява служителя си за отказа си да удовлетвори искането му за ползване на платен отпуск /в т.ч. за формализиране или мотивиране на отказа/. Неявяването на работа на служителя в периода, за който е отправил до работодателя искане за отпуск, без такъв да му е бил разрешен по посочения начин, съставлява дисциплинарно нарушение, предвидено в чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, респ. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ – решение № 914 от 27.11.2009 год. на ВКС по гр. дело № 4336/2008 год., ІІ г. о., ГК, решение № 542 от 23.08.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1767/2009 год., ІV г. о., ГК, решение № 418 от 17.08.2010 год. на ВКС по гр. дело № 522/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 812 от 27.04.2011 год. на ВКС по гр. дело № 198/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 44 от 15.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 532/2011 год., III г. о., ГК, решение № 2 от 26.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3546/2015 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 142 от 3.05.2016 год. на ВКС по гр. дело № 6286/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 247 от 25.02.2020 год. на ВКС по гр. дело № 3200/2018 год., III г. о., ГК и др. В случая изводът в обжалваното решение, че след като не е имала писмено разрешение за ползване на платен годишен отпуск и не се е явила на работа за времето от 12.02.2024 год. до 14.02.2024 год., ищцата е допуснала грубо нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, е съобразен с практиката на ВКС, формирана по приложението на чл. 173, ал. 1 ГПК. Наличието на съдебна практика по повдигнатите в изложението въпроси изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд